Category Archives: Uncategorized

БНТ Е С РЕКОРДЕН ПАЗАРЕН ДЯЛ

По време на прякото излъчване на церемонията по откриването на ХХІХ летни Олимпийски игри в Пекин, Българската Национална Телевизия достигна рекорден пазарен дял от 45% в часовия пояс от 15.00 – 18.30 ч., по данни на TNS/TV Plan за възрастова група 4+. По време на волейболния мач „Бългрия – Китай” на 10 август (неделя) той достигна 47,3%.

Advertisements

СЕМ ИЗДАДЕ ПРАВИЛНИК ЗА ПРОВЕЖДАНЕ НА РАДИО И ТВ КОНКУРСИ

На електронната си страница www.cem.bg Съветът за електронни медии (СЕМ) публикува правилник
за организиране и провеждане на конкурси от регулатора. Той е за лицензиране на радио- и телевизионни оператори, разпространяващи своите програми чрез наземно радиоразпръскване.

ОТ АДА НА БЪРЗА ПОМОЩ ДО ШЕФСКОТО КРЕСЛО НА „СОЛВЕЙ“

д-р Зоя Гюрова  сн. Мариян Томов

Във всеки индивид има до 35 000 гени и всички те отговарят за продължителността на живота. Все още обаче не са напълно изучени техните функции, за да могат да бъдат манипулирани. Но в перспектива генните инженери ще могат да променят човека до такава степен, че да го правят безсмъртен. Но какво би станало ако всеки от нас достига до Адамовите години?

„Това е един чудесен въпрос с много социални аспекти и възможност за сериозен обществен дебат, какъвто вече се провежда на някои места по света. Днес се знае, че вече са родени хората от поколението, което ще има средна продължителност на живот 105 години“, обяснява доктор Зоя Гюрова. Според нея, бихме били щастливи ако съществуваше лекарството „Панацея“ (лек за всички болести), но едва ли всички биха се радвали, ако доживеят до 200 години.

… Светлината от буркана на линейката разпръсква тревога и ужас у минувачите. Оглушителната й сирена изведнъж заглъхва след челния удар с друг автомобил…В колата на Бърза помощ спира да бие и едно човешко сърце. „Хайде бе, пали!“, крещи шофьорът от линейката. „Сърдечен масаж – едно, две, три…“, с избиваща пот по челото, младият и неопитен доктор се

опитва да върне към живота

своя блед пациент.

„Това се случи при едно мое дежурство в Бърза помощ“, разказва Зоя. Там тя започва работа – след като завършва „Медицинския университет“ в София. „Този инцидент изигра ролята на повратен момент в професионалния ми път и промени посоката на специализацията ми като лекар, от кардиологията към инфекциозните болести.“

Историята на родената в София докторка „в един слънчев ден от август“, започва още от годините в които тя е студентка по медицина. „Тогава бях много впечатлена от лекциите на проф. Илия Томов по вътрешни болести и особено от света на кардиологията. Затова си мечтаех да стана кардиолог. Но не е лесно да си лекар, а още по-малко, ако си млад и неопитен, на който се налага да дава всеки месец по 5 до 6 спешни, 12 часови дежурства, при това в мащабите на един цял окръг, казва тя. Най-често се изправяш сам в дома на болния в спешно състояние, заобиколен от неговите близки в очакване не просто на спешна, а на вълшебна помощ.

Ето защо, си имах една малка тайна – първата ми работа на всяко дежурство бе да си пъхна в джоба едно от най-добрите издания по практическа кардиология на проф. Томов. С тази малка книжка се чувствах, така спокойна, все едно, че самият учител със съветите му, за всички спешни състояния беше заедно с мен. И тази

малка моя „магийка“

работеше безотказно до едно неделно дежурство, на което ми се случи така, че в този ден имах 5 поредни посещения при пациенти с пресен миокарден инфаркт.“

След всеки от тези случай, Зоя сравнява свойте диагностични разсъждения и заключения с тези в малката книжка – „и всичко си беше наред – определя тя. Чувствах се безумно уморена в края на напрегнатия ден, но и много окрилена от собствените си диагностични умения. Мисля, че тогава се чувствах почти като професор по кардиология, като вярвах, че в тази книга се съдържат всички отговори на проблемите.

Тъкмо се готвех да си тръгна победоносно, опиянена от това, колко съм добра и точно тук, съдбата ми даде един истински житейски урок. Изпратиха ме на едно, последно за деня повикване при мъж, с повръщане и диария от няколко дни и болки в сърдечната област. Отидох на адреса и заварих един видимо млад човек, чужденец, пристигнал само преди дни в страната, в много тежко състояние: трескав, блед, напълно обезводнен, пулсът му учестен, но слаб – едва се напипва, изтощен и тихо стенещ от болки, който произнасяше с усилие всяка дума, а дори не говореше и добре български език.“

Това допълнително е затруднило младата лекарка, която не е могла да направи категоричното си заключение. „В интерес на истината, диагнозата се оказа много необичайна. Не знаех как да постъпя и какво да направя по-напред. Затова реших, че няма да губя време, ще го закарам в инфекциозното отделение, а преди това ще включа една банка рехидратиращ разтвор, единственото, за което се сещах в този момент, което знаех, че ще му е полезно и няма да му навреди.

Всичко изглеждаше под контрол, докато не последваха няколко странни и на пръв поглед невероятно случайни неща: линейката се разтърси и внезапно спря, банката с рехидратиращия разтвор падна от стойката и се счупи, а аз нямах друга в мен. Шофьорът на линейката се опита веднага да повика помощ по радиостанцията, но се оказахме в радиосянка. А болният зле, стене тихо до мен. Тогава се сетих за „моята вълшебна книжка в джоба“ и въпреки че знаех, че тя не може да ми бъде от помощ запрелиствах страниците й с невероятна бързина и с отчаяна молба към небето да намеря в нея някакво готово решение.

…Тогава изведнъж и като по чудо, линейката проработи и ние успяхме да стигнем навреме в инфекциозното отделение. Бързата реакция на моите колеги там осигури спасяването на живота на този болен. Почувствах се щастлива, но и много объркана от моята професионална безпомощност. Дълго търсих отговора в мен и доста по-късно разбрах, че истински правилното решение не се крие в никое ръководство, колкото и великолепно да е то и че в тази ситуация

интуитивно съм взела най-правилното решение

за човешкото спасение, да потърся помощта на други хора, на моите по-опитни колеги и професионалисти в областта, на тези, които не само са черпили познание от книгите, но паралелно и от най-богатия извор на човешко познание – натрупания житейски опит.“

Историята за Зоя продължава като в приключенски филм, защото поради епидемиологични данни и съмнение за опасна инфекциозна болест я прибират под карантина в същото отделение. „След това, почти невероятно преживяване, моите интереси се насочиха постепенно и още по-сериозно към света на заразните болести, който ме привлече със силата на необятните тайни на заобикалящата ни природа и беззащитното място на човека в нея, особено когато е самонадеян, разсъждава тя. Така постъпих на работа като ординатор в Инфекциозното отделение на Окръжната болница в Габрово.

Зоя Гюрова се докосва и до възможността да чете лекции като главен асистент в „Медицинския университет“ към края на 80-те години. След съвместна научна разработка с професорите от Академията, през 1991 г. при младата докторка идва регионалния мениджър на „Глаксо“ за България. Той й предлага поста на Медицински директор на компанията в страната.

„Истината е, че не беше лесно да взема своето решение по две причини. Първата от тях е съвсем резонна – обичах работата си много. Другата е, че бях изправена пред неизвестността на предлаганата ми работа в един напълно неразвит бранш. Това бе периодът, когато големите компании току-що бяха започнали да стъпват една по една на българския фармацевтичен пазар със свои търговски представителства“, обяснява за страховете си Зоя.

За да навлезе надълбоко в сферите на бизнеса и да достигне до управител на „Солвей фарма“ за България – Гюрова преминава различни обучения. Някой от тях са по клинични проучвания във Верона, маркетинг и фармакоикономика в Лондон, мениджмънт на финанси и управление на риска в Европейския център по мениджмънт в Брюксел.   

Фармацевтичната компания у нас не е от най-големите като човешки ресурс – 50 души. „Наши основни принципи са етично поведение, зачитане правото на другия, уважение към хората и грижа за всеки наш клиент, изтъква Зоя. Екипът на „Солвей“, който е много млад е сърцевината на успеха на фирмата. Ние силно вярваме, че успешна компания се прави от добре подготвени хора  с обща ценностна система.

След работния ден, когато зимният студ скове опустелите улици, Зоя се прибира при семейството си. 

„Имам щастието да живея в една хармонична семейна среда,

 за което допринасят всички; моите родители, деца и съпругът ми. При динамично променящата се икономическа и бизнес среда в света, на фона на глобалната информационна вълна, човек все по-трудно може да балансира професионалните и лични ангажименти, споделя докторката. За добро или лошо, ние все повече принадлежим на първото. Но съм щастлива, че в това отношение намирам разбиране от моето семейство.“

Затова като анти-стресово лекарство Зоя Гюрова използва музиката. „Нейният жанр зависи от моментното ми състояние. Много обичам да творя на фона на класическа музика, която ме презарежда за новия ден.“

Основаването на „Солвей фарма“ е свързано с името на белгийския изобретател Ернест Солвей. На 23 г. той е работник в газова станция. Тогава открива революционен метод за производство на сода – чрез използването на натриев хлорид, варовик и амоняк. Само две години по-късно през 1863 г. Ернест Солвей и неговият брат създават първото дружество „Солвей и Сие“ и построяват първата фабрика за производство на сода с новия метод. Те създават и първата фабрика за производство на хлор, което поставя началото на друг важен сектор, пластмасите.

„Солвей“ е сред създателите и на първата фабрика за преработка на захар в България още в 1897 г. – известната „Захарна фабрика“ в София.

Днес „Солвей фарма“ е международна компания с повече от 29 хил. служители в над 50 страни по света. Тя присъства на българския пазар с два от секторите си – химия и фармация. Фирмата е на българския фармацевтичен пазар от 1995 година.

 

МЕЖДУ ЧУКА И НАКОВАЛНЯТА

Томаш ЖнидаршичТомаш Жнидаршич

сн. Мариян Томов

Мнозина от вас, още като невръстни деца, вероятно сте чели историята за златната рибка. Тя не е мит от приказките, а свободно плува по течението на българския икономически пазар на стоките и услугите. Е, има и няколко формални, на пръв поглед подробности, които трябва стриктно да спазвате след като хванете рибата за опашката. Ако си поръчате нов апартамент например, ще трябва всеки месец да внасяте немалка част от заплатата си за да го изплатите… И тези морски обитатели са разбрали, че за лудо не работят и са превърнали красивата приказка в простичко разясняване, че в икономиката няма и никога не е имало безплатен обяд.

Словенската компания NLB Leasing използва за свое рекламно лого именно една усмихната златна рибка, пусната да „зарибява” клиенти на родния ни маркет. Това стана през декември 2006 година, когато бе и официално открита лизинговата фирма у нас. Нейният генерален мениджър за България Томаш Жнидаршич, е от онези обиграни играчи и непоклатими лидери, които знаят как все повече да разширяват дейността на предлаганите услуги и печалбата си.

„От една страна пазарът ви е отворен за нови компании, но от друга не е лесно да се оперира на него. Той е окупиран от големи чуждестранни банки и търговски вериги, които предлагат много и разнообразни лизингови услуги, изказва впечатленията си Томаш. Той и неговият екип от NLB са разработили гъвкава политика с която желаят да станат по-познаваеми за мрежата от клиенти в страната. „Тази стратегия е изпълнима единствено с прозрачна работа и честност към свойте клиенти”, изтъква словенецът.

Жнидаршич е роден през 1971 година в привлекателната за инвеститорите Словенска столица Любляна. Въпреки, че той не е икономист по образование, а завършва специалност „Компютърни системи”, явно темповете с които се развива икономиката в бившата Югославска република вдъхновяват Томаш да се впусне в света на управлението на персонал и капитал.

След като завършва университета в Любляна с пълно отличие, той веднага е привлечен като технически съветник и IT специалист в FTB Bank, която е една от най-големите словенски банки. За петгодишния си престой в нея, компютърният експерт разбира как функционира отвътре институцията и вниква дълбоко в управленските й структури. Интересен факт е, че в същия период от време, Томаш разработва компютърни програми използвани от военните в Словения.

Не монопол, а държавна политика за развитие на бизнеса е фактът, че словенските компании не просто доминират в страната си, но и инвестират в „поглъщането” на чуждестранните пазари.

В подобна голяма компания – „Elan Company”, която произвежда ски и яхти, попада IT специалистът. Престоят му там обаче е за кратко, като само след година работа е привлечен от шефовете на лизинговата компания NLB. „Стартирах като мениджър в областта на услугите, обяснява Томаш Жнидаршич. Бързо успях да израстна в кариерата и да се докажа. Спечелих доверието на шефовете си и приех предизвикателството да бъда генерален мениджър на NLB Leasing в България. Стегнах багажа си на връх Нова година (2007) без да му мисля много, и ето ме тук.”

Словенецът, в седмицата преди 22 септември (събота), издаваше леко напрежение и скованост. На него му предстояха нови приготовления, които за пореден път трябва да преобразят живота му. В събота, насред огромна градина с екзотични цветя и украса в античен замък, недалеч от Любляна, генералният мениджър се венчае с приятелката си. Церемонията е в тесен семеен кръг, с не повече от 40 гости. На събитието, за доброто настроение, съпроводено с пенливо шампанско се грижи и традиционен словенски оркестър.

„Меденият месец със съпругата ми ще прекараме в китно словенско градче, в планинска местност до австрийската граница, разкрива Томаш. Планираме и деца, но всяко нещо с времето си.” Квотата на шефът на NLB за България изтича през 2009 година, когато и той планира да се върне в родината си. Най-вероятно той няма да се възползва от опцията за още две години начело на компанията у нас. Причината е основателна – жена му не иска да напуска Словения, а двата уйкенда на месец пропътувано разстояние София – Любляна струва пари и време.

„Все пак ако успея да убедя жена си да дойде да живее с мен ще е по-лесно, обяснява младоженецът.” Опарничавата му съпруга трябва да се научи да поема съпружески отговорности и да прави малко повечко компромиси в името на здравия брак. Пък и на Томаш е ясно, че далеч от приятелката му нищо светско не му е чуждо.

NLB Leasing за втора поредна година организира „Мис лято”, в курортен комплекс Елените, на което Томаш беше жури. Обграден от знойни български момичета, никак не му беше лесно, на все още ергенът, не само да устои на красотата им, но и да избере победителката. Миската получи уйкенд в Словения на разноски изцяло на лизинговата компания.

Жнидаршич не крие и фактът, че с колегите си от офиса обича да посещава чалга и поп-фолк заведения или да пийва бира в ирландския пъб „Мърфи”. Когато е в „по-шефска” компания предпочита да разговаря делово в някой изискан италиански ресторант. На такива луксозни места ходи и с неговия добър приятел – паркетният лъв Евгени Минчев, организаторът на „Мис лято”.

Словенецът споделя, че българската кухня му допада и въпреки, че добре приготвената плескавицата у нас може да се намери единствено по сръбските заведения, той охотно си похапва нашенско кюфте или кебапче.

Освен съпругата си, от родината, той е пропуснал да вземе със себе си и любимия велосипед. „В страната ви няма достатъчно пътеки за колоездене. Дори от целия този трафик в София ми е трудно да се придвижвам и пеша, пък камоли с байк, възмущава се европеецът, чиято страна е в Европейския съюз от 2005 година.

Томаш няма да забрави за първото си посещение в страната, което е било в началото на 2006 година. „Тогава бях отседнал в квартал Изток в столицата, за да съм в близост до бъдещия тогава офис на компанията – в сградата на Интерпрет. Рецепционистът на хотела ми повика такси, и аз начертах маршрута на таксиджията за да ме отведе до офиса: „Закарай ме до down town (англ. превод – центъра на града, бел. авт.). „No, problem, sir!”, отвърна ми таксиметровият шофьор. Изведнъж се озовах пред някакъв хотел – това беше „Down Town” в близост до улица „Витоша”. Все пак, успях по-добре да обясня на таксиджията, по картата която ми отвори, до къде трябва да стигна.

За престоя си у нас като начело на NLB, Томаш Жнидаршич е натрупал опит и е вникнал дълбоко в сходната ни със словенската народопсихология. „Мога спокойно да преодолявам различните трудности, възникващи в компанията, да налагам натиск над персонала си, да го организирам.” Това с което най-много се гордее лидерът е способността му да преценява хората на интервюто за работа, преди да ги назначи.

Според Томаш има два типа хора: „Тези, които се стремят да постигнат нещо значимо в работата си, да се издигнат в управленската структура с амбициозност, постоянно обучение и последователност. Другият тип са тези, които вървят по вече отъпкани пътеки и нежелаят да се развиват прекалено. На базата на познанията си, смея да твърдя, че умея добре да подбирам персонала си от първия тип, заключава словакът.”

По всичко личи, че в NLB Leasing, генералният мениджър е успял да премахне езиковите бариери. На дъската в шефския кабинет в различни цветове, с маркер са начертани сложни схеми и таблици. „Това което е трудно да се опише само с думи го чертая на екипа ми и се опитваме заедно да го осмислим и детайлно да анализираме бъдещата стратегия за развитие на компанията, изяснява значението на чертежите. Тук проявявам и мойте рисувателни умения, а те май не са толкова лоши?!

Още доста неща предстоят да претърпят развитие в словенската компания и в живота на генералния й мениджър Томаш Жнидаршич. Бъдещето ще е факторът, който ще покаже дали на българския пазар има място за все още неизвестната, малка лизингова фирма NLB. И ако утре започва от днес, то Жнидаршич е направил първата крачка – брак. Но това което не зависи изцяло от вече омъжения мъж, е дали най-сетне ще заживеят заедно със съпругата си. Поставен между „чука и наковалнята”, ако той приеме компромиса да се завърне преждевременно в родината си, в името на семейството, без да се съобразява с мандата и доверието гласувано му от словенските шефове, кариерата му може да бъде заложена на карта.

NLB Leasing

NLB Leasing е словенска лизингова компания, която извършва услуги в Словения, Македония, Черна гора, Босна и Херцеговина, Сърбия, Албания и България. Намеренията на NLB са през 2008 година да стъпи на румънския и украйнския пазар.

Генералният й мениджър за България Томаш Жнидаршич, очертава основните приоритети на компанията:

1. промотираме услугите направо на клиентите, без излишни разходи в скъпи рекламни кампании

2. гъвкавост

3. екипна работа

4. отлични взаимоотношения със сътрудниците ни

5. вземаме добри и надеждни IT решения

6. подпомагаме и си сътрудничим с другите словенски компании на

българския маркет

На ден през офисите на компанията минават средна по 40 – 50 клиента, а нелоялните потребители са сведени до минимум – 1-3%, което говори за добра преценка на платежоспособните потребители.

НЕ ТРЯБВА ДА ИЗКАЧИТЕ ЕВЕРЕСТ ЗА ДА СТЕ БЛИЗО ДО БОГ

Дойчин Боянов е роден през 1976 г. в София. Завършва магистратура в Националната спортна академия, специалност „Спорт за високи постижения“. В момента е докторант към катедра ТАО и ски. В актива си има изкачвания на Елбрус (5642 м), Ленин (7134 м.), Броуд пик (7300 м), Хидън Пик (8067м), Нанга Парбат (8125 м). Най-значимото му постижение е покатерването на Еверест (8848 m)през 2004 г. без употребата на кислороден апарат, за което е обявен за Спортист на месец май 2004в класацията на прес-клуб България„. Инструктор е по алпинизъм.

Г-н Боянов, разкажете за вашето щуро детство.

– Бяхме много задружна тайфа деца. С тях строяхме къщи по дърветата, които използвахме като наблюдателници, изследвахме откъде извира малката река минаваща през столичния кв. Княжево, карахме колела. През зимата строяхме замъци от сняг, които имаха тайни отделения. На изваяните ледени къщи забивахме знамена, които вечер прибирахме. Понякога обаче, между нашата банда и тази от съседната махала се разразяваха истински битки с дървени стрели, хартиени фунийки и дори камъни. Затова бяхме почти винаги с рани, дрехите ни, още след първото им обличане вече имаха по няколко кръпки и трудно се изпираха. Но именно в тези игри, без да осъзнаваме тогава, поехме и първите си роли в живота – да общуваме и да си липсваме когато някои от децата го няма.

Има ли връзка между детските игри и любовта ви по алпинизма?

– Склонен съм да търся подобна връзка, защото алпинизмът е дейност за приключенци. Спомням си, че учителката ми до трети клас д-р Добролевска, беше споменала, че вместо да играя с топка като другите деца все съм гледал на кое дърво да се покатеря. Постепенно, детските игри за мен прераснаха в увлечение към алпинизма.

Семейството ви не се ли притеснява, когато тръгвате на поредната експедиция?

– От няколкко години живея с моята приятелка Цветелина. Тя е човек на който дължа голяма част от успехите си в алпинизма. Никога не ме е тревожила докато съм на път и далече от дома. За мен тя е като крепост, където се чувствам добре. Готви чудесно и е най-красивата жена. Що се отнася до родителите ми, моите действия и ситуации в алпинизма често се разминават с тяхните представи, което понякога е хубаво, но често и лошо. Оценявам факта, че те никога не са били за това да се занимавам с алпинизъм, но в крайна сметка и никога не са ми пречили.

Метри преди да достигнете най-високия връх на Земята, със сигурност сте бил на предела на физическите и психическите си сили. Все пак, как се чувствахте докато изкачвахте Еверест?

– Знаех, че това е място където човек не може да разчита на трезви мисли. Затова, по време на изкачването действах по план, който предварително проигравах до автоматизирането му. По пътя нагоре, бях уверен в себе си и следвах тънката нишка на възможностите си с единствената грижа нито да я обтягам нито да я отпускам. Това е един много важен момент особенно при катеренето без употребата на кислород. Ако засилиш темпото рискуваш да влезнеш в режим при който не можеш да се възстановиш и се получава срив в организма, ако пък се забавиш рискуваш да останеш там завинаги.

На върха обаче, нещата се промениха. Изведнъж усетих страх от факта, че трябва да измина този път и в неговата обратна посока. Странно е, но когато човек е наистина близо до своя край, се сеща за майка си. Мислите за нея не ме напуснаха чак до прибирането ми в лагера на 8 300 метра.

Не е ли безразсъдно на 8 848 м височина да сте без кислородна маска?

– Когато изкачваш върха с кислород, субективното усещане за организма е с около 2000 м по-ниско. Така навлизаш в зона, в която реално нямаш способности за пребиваване и единствената надежда е апарата да издържи. В съвременното разглеждане на този въпрос в алпинизма, това се приема за употреба на допинг. А дали е безрасъдно – все пак изкачването на Еверест не е от задължителните неща в живота. Ако обаче се превърне в едно от тях, ти сам решаваш как ще го направиш. Когато „атакуваш“ върха без кислород поемаш голям риск, но се движиш с възможности които са само твои и ако прецениш (ако въобще имаш тази възможност) можеш да се откажеш.

По-близко ли е човек до Бога на подобна височина?

– Не мисля, че човек трябва да се изкачи на Еверест за да стигне по-близо до Господ. Така обаче беше в моя случай. Експедицията до Еверест ме разтърси по всички възможни начини и продължава да го прави. Изпаднах в наистина крайни ситуации, в които човек се разделя с всяко достойнство и е готов всеки момент да се предаде. На планината за първи път съм се молил искрено на Господ. Колкото да е смешно за някои, мисля че в онзи момент, това успя да запази съзнанието ми будно, за да не направя някоя непоправима грешка.

Кое е най-трудното изпитание с което сте се сблъсквал?

– По време на щурма ни с Боян Петров на един от най-трудните за катерене върхове К2 през 2005 година. Тогава метеорологичните условия се влошиха и през целия ни 13 дневен престой в Базов лагер не се подобри. Прогнозата, която получихме също не ни даде надежда. Разкъсвахме се от мисли и опити да пренебрегнем обстоятелствата и да продължим нагоре. Все пак взехме правилното решение за връщане, точно когато бяхме много близо до целта и отървахме кожите. Така се разделих с една съкровена мечта, но определям станалото като най-големият ми успех в алпинизма. С Боян Перов останахме хората достигнали най-голяма височина на К2, защото никой българин не успя да изкачи върха и след нас. 

Има ли и други непокорени върхове за вас?

– Избягвам израза покоряване, но в смисъла който има вашият въпрос – да, много. За мен всеки връх е повод човек да си постави цел, която да го развие и усъвършенства. Изкачените върхове имат същия смисъл като тези които неуспях да изкача, но ми оставиха много ценни поуки. Алпинизмът ми показа начина за постигане и цената на успеха. Сега пред мен стои въпроса дали мога да поема риска да тръгна след новата цел и ако не мога да се усъвършенствам така, че да успея.

Споделете за хората, които срещате по време на експедициите.

– По пътя си човек се среща с хора и култури, които все още не са подправени от високите технологии и ИНТЕРНЕТ, не са продукт на някакъв установен шаблон. Без да знаеш езикът им се разбираш с местните обитатели, и те ти се усмихват ведро. Често влизаш в домовете им, а те споделят от храната си с теб. Когато се отнясяш с почит и уважение към тяхната пририда и дом, те могат да ти станат приятели на които можеш винаги да разчиташ. Без тези хора нашите експедиции са напълно невъзможни. Обикновено, те са представители на много бедни племена, но знаят за света много повече от хора живеещи в западна Европа или САЩ.

Къде протича вашата подготовка?

– В Княжево, където е мойта къща, имам идеални условия. Тук създавам модел на натоварванията, които ме очакват и засега се получава доста добре.

Откъде намирате финансови средства за експедициите?

– Имах възможността да намеря място в състава на няколко Национални експедиции, за които се сформира национален отбор. Финансова подкрепа от държавата сме получавали и за проекти на спортните клубове които имат за цел спортни изкачвания в крак със съвременното развитие на тази дейност. Разбира се, редица частни фирми и оргнизации също помагат с материални средства, защото финансирането на една експедиция често е извън възможностите на клубовете и добрата воля на Държавната агенция за младежта и спорта (ДАМС).

Лесно ли се намират спонсори?

– Когато се търсят като „подаяния“ дори е невъзможно, а и според мен е много порочно. Обикновено се търси и някаква взаимна изгода от финансирането на една експедиция.

Какво ви дава този изпълнен с адреналин спорт?

– Кара ме да се чувствам жив. Това означава, че ми дава шанс да се усъвършенствам, да се чувствам щастлив, а понякога и да страдам. Алпинизмът е онази част от живота ми, за която мога да разкажа и да видя, че времето е добило стойността на спомени, които си струват.

Имате ли собствен клуб за алпинизъм?

– Нямам. Засега, за мен това представлява един „неизкачен връх“. Аз съм от учредителите на „Вертикален свят“, а в момента съм и негов председател. Самото създаване на спортен клуб е чиста бюрократщина. Но изграждането му – с работещи за идеите му хора, е изключително трудно.

Кой е най-важният урок, който като инструктор преподавате на желаещите да се занимават с алпинизъм?

– Да използват повече сетивата и мисълта си. Катеренето и мисленето се сравняват единственно с играта на шах. Разликата с шаха е, че когато измислиш ход, трябва да разполагаш и с куп други качества за да го реализираш.

Какви са вашите хобита освен алпинизма, който се е превърнал във ваша професия?

– От юноша обичам фотографията и обичам да снимам, когато пътувам или имам повече свободно време. От останалите спортове, извън катеренето и алпинизма, се наслаждавам да скачам с бънжди, да плувам, да карам колело, ски, да играя волейбол. Често скачам с ластик, което пък са един друг вид уроци и тренировка.

Разговора води Мариян Томов

 

каре

Дойчин Боянов за себе си:

 

Бях на ръба… и искам пак да го достигна!

Рискът за мен е… определящ качествата, които трябва да притежавам за да го поема

Единственият ми порок е… приоритета да преследвам мечтите си

Страхувам се от… неспособността ми и незнанието

Никога няма да… се разделя със страха