Category Archives: СЪДБИ

ДО „ТРОПИКАНА“ И НАЗАД

48_elle_magazine_bulgaria_2005

В хаванската болница настроението е минорно. В очакване на диагнозата на хирурзите времето пълзи бавно и монотонно… Вратата на болничната стая изведнъж изскърцва остро. През нея влиза доктор с непроницаемо изражение. С бавни стъпки той се насочва към леглото, на което е прикован известният танцьор на салса Алфредо. Като кинжал го пронизват думите на лекаря: „Скъсал сте ахилесово сухожилие на десния крак. Едва ли вече ще можете да стъпвате добре… С кариерата ви на балетист е свършено…“ И все пак в живота се случват и невероятни неща – в края на 2007 г. Алфредо носи първата титла за България в салсата.

С ръководения от него Alfredostyle team той спечели отборното класиране на Европейското първенство по салса, което се състоя във Вермонт, Англия (16.10.2007 г.).

Алфредо танцува в популярния кубински балет "Тропикана"

Алфредо танцува в популярния кубински балет "Тропикана"

Все пак остават доста въпроси около черния танцьор. Например какво се случва след тежката контузия – освободен ли е от прочутия вариететен балет, в който участва близо 12 години – хаванската „Тропикана“? Защо и той не живее при майка си и при петте си братя и сестри в Маями. Или – кой е политикът и бизнесменът, който държи верига от заведения у нас и е поканил кубинеца в България? Или защо Алфредо не става боксьор като баща си, който като национален треньор на Куба е извел до златото имена като Феликс Савон, Теофило Стивънсън, Омар Сантестебан?
…Не бъдете нетърпеливи. Отговорите на въпросите ще прочетете съвсем скоро…

Алфредо Торес Хурейдини е роден на 8 ноември 1967 в Хавана. Баща му Пабло Торес Валдес, както вече стана дума, е бил треньор на националния отбор по бокс. Майка му Марва-Алисия Хурейдини, е от смесен произход – баща й е ливанец, а майка й от Ямайка. Но във вените му е измесена доста различна кръв – дори китайска, наследство от рода на майка му. „В лице приличам повече на хората от Ямайка – твърди той. – Ето, вижте – имам много черна кожа, носът и устата ми са широки, главата ми е дълга – направо е като диня!“ Определя характера си като спокоен.

В Ямайка времето тече бавно, дори поспаливо – заради жегата, заради липсата на кой знае какви съществени събития и… заради хашиша. Но Алфредо още от пръв поглед изглежда доста темпераментен, нещо присъщо за кубинците. От първите си школски дни Хурейдини е запомнил, че е продънил класната стая от рев. „Много плачех, когато ходех на училище, защото допреди това бях неотлъчно до мама. Една сутрин тя ме събуди, закусихме набързо, хвана ме за ръка и ме заведе на някакво място при други деца. Помислих си, че ме е оставила завинаги и… плач.“

42_a_concert_of_avon___alfredo_dance_studio_2005_

Но сълзите не са присъщи за хората от семейството на боксьор. „Започнах да тренирам бокс, като първоначално пазех заниманието си в тайна от колегите на баща ми“, разказва Алфредо. Той не искал да се афишира с името на популярния си родител: „Ходех при негов ученик, който беше вече треньор. Тайната обаче се запази за много кратко. Познаха ме и веднага се разнесе: „А, това е синът на Пабло Торес. Какво прави тук? И той ще стане боксьор“. Някой беше издал на татко ми: „Твоето дете се боксира много добре“. Когато аз му се доверих, той вече знаеше и ми каза: „Трябва много сериозно да работиш, ако ти харесва, защото този спорт е труден.“ Алфредо с носталгия си спомня за вече покойния си баща, който му е давал много и стойностни напътствия.

„И танците ми харесваха, и по време на тренировка танцувах – признава кубинецът. – Като загрявахме, правех стъпки на Майкъл Джексън. Треньорът ми се караше: „Остави тези глупости, давай: ляв-десен“. Но това ме привличаше, защото боксът донякъде прилича на танците. Винаги има ритъм в движенията на ръцете, на краката. И по време на почивките играех и всички ме гледаха и ме насърчаваха, а треньорът все ми крещеше.“
12_alfredo_tropicana_jump

През 1983 г. „Били Джийн“ на Майкъл Джексън е на върха. Цяла Куба, а и цял свят, иска да танцува като Майкъл… Алфредо никога няма да забрави уличните „състезания“ по танци. И досега екстравагантният американец е пример за Алфредо – прецизност, съвършенство и стил… Неслучайно много велики танцьори са започвали с Moon walk. По същото това време в света се подготвя друга музикална революция – според някои тя започва още от 1970 с Джеймс Браун, минава през Майкъл Джексън и ЕМ СИ Хамър, за да се появи новата вълна – брейк денс – и това е нещото, което наистина допада на Алфредо. Филми като Break dance, Electric Boogie, Beat Street, Fast Forward, Boby Rock са като свещени – всички танцуват по улиците, всички показват най-доброто, на което са способни…

„За пръв път видях как се танцува брейк в едно много популярно предаване, което се излъчваше по това време – „Соутрейн“. Изпълнителите там много ме вдъхновяваха и повтарях всички движения вкъщи“, разкрива въодушевено той. След това започва да танцува в уличен клуб: „От всички брейк изпълнители аз се отличавах най-много, защото можех да правя буквално всичко – най-различни салта, да се въртя на глава (хеликоптер), да превъртам краката през тялото си, танцувайки само на ръце (паяк).

Алфредо и Уесли Снайпс

Алфредо и Уесли Снайпс

Тогава идва моментът, в който Алфредо, посъветван отново от баща си, решава да се заеме професионално с танци. На 18-годишна възраст се записва в Danca National de Cuba. Там учи две години модерни танци – джаз, балет, капоейра, популярни танци, сон, румба, гуагуанко… После го приемат за ученик в най-престижното кабаре в Куба – „Тропикана“. На приемния изпит, както всяка година, идват хиляди кубинци и от всички се избират около 40 човека. В продължение на две години „Тропикана“ ги подготвя за професионални танцьори – учат актьорско майсторство, сценичен грим, класически и модерен балет, характерни танци от региона – фламенко, самба, популярни и фолклорни кубински танци. След края на курса само двама са избрани да танцуват в легендарната „Тропикана“ – единият от тях е Алфредо.

„Всичко стана много неочаквано за мен – споделя той. – Репетирах с две момичета и при мен дойде главният солист на балета заедно с други солисти и танцьори. Те ми казаха: „Алфредо, покажи какво си научил.“ След изпълнението ми бяха като онемели и само повтаряха: „О-о-о, страхотно!“
Амбицията му е впечатляваща – само за шест месеца става солист на кабарето – нещо, което никой в историята на „Тропикана“ не е постигал за толкова кратко време.

Незабравими са моментите на салса фестивала в Колумбия, където Алфредо работи с всички величия – Селия Круз, Оскар Д Леон, Хосе Алберто ел Канарио, Хосе Аройо, Уили Колон. Годината е 1998-а. Но кариерата му е пред провал по стечение на съдбата – отново в Колумбия. „Преди премиерата отидох на дискотека – издава екзотичният танцьор. – Там имаше едно момче, което танцуваше брейк. Колегите ми знаеха, че умея да танцувам. този стил и ме насърчаваха: „Хайде, давай! Покажи му какво можеш!“ Аз им отвърнах: „Не, не искам, позабравил съм стъпките…“.“ Но след още няколко настоявания на приятелите си той се втурнал да танцува. „Доста шашнах момчето, бях наистина добър – хвали се брейкърът. – Накрая обаче в еуфорията, аплодиран бурно от всички в дискотеката, реших да направя и няколко по-смели движения.“

Алфредо и Иван Радоев в Сатиричния театър

Алфредо и Иван Радоев в Сатиричния театър

Резултатът е предвидим – подуто коляно точно преди представлението. „Беше грешка – дори като ме навиват приятелите. На следващия ден бях като бастун.“

След последната контузия, която го сполетява, изглежда, сякаш по-всичко личи, че няма бъдеще за Алфредо. Лекува се в най-добрата болница в Хавана. Отново са му необходими много воля и шест месеца, в които доказва, че никога не се предава. „Не можех дори да си представя какво е да се мине и ден, без да танцувам – говори Алфредо. – Започнах да правя усилени упражнения за възстановяване. Но болката беше съсипваща – нямаше как да правя пирует, нито пък можех да водя с десния крак, върху който трябваше да падат момичетата в бързите танци.“

Мускули, релеф

Мускули, релеф

Освен болката в ахилеса вътрешната мъка е тази, която пълни с горчилка мрачните дни на черния салса изпълнител. Тогава идва и предложението на бизнесмена Камен Червеняков да участва в представленията в тогавашното му заведение „Вариете шоу“ в столичния хотел „Кемпински-Зографски“. За Червеняков Алфредо се изразява в своя си стил: „Политик е бил по едно време… Приех офертата му през 2001 година, защото знаех, че натоварването тук няма да е толкова голямо за мен.“

Вариетето на Червеняков не просъществувало дълго, но Алфредо вече има семейство, бързо намира нова работа – всяка вечер работи в латино клуб в столицата – „Карамба“, постоянно го канят да танцува на частни партита.
„Да, влюбих се спонтанно споделя Алфредо. – Съпругата ми ме впечатли, защото беше много красива и интересна. Запознахме се във вариетето. Тя беше барманка по онова време.“ Сега прави личния сайт на изпълнителя и се грижи за трите им деца. Най-големият Шон (
6 г.) е пристрастен към компютърните игри и футбола, Джой пък тренира художествена гимнастика, а мъничката Дженифър вече смело танцува, когато баща й пусне музика вкъщи. Кубинецът обяснява, че в страната ни се чувства добре. Въпреки че понякога зад гърба си дочува някои расистки подмятания които той разбира. Но не се притеснява и скоро ще му издадат българско гражданство. Затова и не е отишъл да живее при роднините си в огромна страна като САЩ. Все пак, за да се докажете там, не стига само да сте екзотичен и черен.

Алфредо в шоуто Star Academy

Алфредо в шоуто Star Academy

През 2004 отваря врати „Алфредо Торес денс студио“ – собственото му място за танци, където той преподава салса, румба, гуагуанко, модерни и брейк танци и обучава над 50 ученици всеки ден. „Първото нещо, на което ги уча, е да имат хубава стойка, как да се държат пред публиката, да не са сковани“, обяснява танцьорът. През април 2005 г. Алфредо е поканен за постоянен преподавател по хореография в първото българско издание на „Стар Академи“ (Star Academy). Там печели симпатиите на българските зрители и се превръща в техен любимец. Веднага след шоуто Алфредо е поканен да участва и в постановката на режисьора Теди Москов – „Пушката ще гръмне след антракта“, която се играе в Народния театър.

Амбициите на Алфредо Торес Хурейдини след титлата от Европейското първенство в Англия са да грабне злато от Световно първенство по салса. На него екзотичният българин от кубински, ямайски и ливански произход заедно с учениците си представя страната ни. Упорството на Алфредо подсказва, че в бъдеще можем да очакваме единствено успех.

Снимки: http://www.alfredostyle.com

ВЛАДИМИР МАЛСАГОВ РАЗКРИВА ЗВЕРСТВАТА НА „МАФИЯТА ФСБ“ (КГБ)

Най-вълнуващото интервю което съм правил. Не просто с руски дисидент, със затворник лежал повече от 10 години в Московските затвори – осъждан няколко пъти на най-тежкото наказание – смърт чрез разстрел, а с автора на скандална книга – „Мафията ФСБ“ (бившото КГБ). В нея разкрива с подробности за зверствата които са извършвали от разузнавателната служба, за босовете им и как те убиват. Разказва за смъртта на журналистката Ана Политковска и Литвиненко – убити от КГБ, както и за опасната игра в която участва страната ни. Шокиращи и изглеждащи невероятни са неговите ракрития за връзката на ФСБ с най-крупните терористични акции от началото на ХХI в. – разрушаването на кулите-близнаци на Световния търговски център в Ню Йорк на 11 септември 2001 г., взривовете в метрото в Лондон, Москва, Волгодонск…
Владимир Малсагов е чеченец, роден през 1955 г. в семейството на дисидент, наречен „чеченския Сахаров“. Наречен е така заради самоотвержената си борба за връщане от изгнание на десетки хиляди чеченци в края на Втората световна война и разкриването пред света на изгарянето живи на над 700 жители на чеченско село, отказали да се подчинят на произвола на НКВД – престъпления, които дори надминават по жестокост и масовост най-известните примери за геноцид в историята на човечеството.

dvete11

Пишете книгата си по време на десет годишния си престои в лагери и затвори върху случайни парчета хартия и с остатъци от моливи. Каква е мисията на книгата ви „Мафията ФСБ” – ще промени ли света?

Мисията на книгата ми „Мафията ФСБ” е да предупредя света, да бъде бдителен и че го грози опасност. С нея искам да покажа истинското лице на разузнавателната служба, която застрашава световния мир. Москва например въоръжава Сирия. ФСБ провокира Америка да започне войната в Ирак, благодарение на което цените на нефта се вдигат и от всичко това печели Русия.

Ще се предотвратят ли бъдещи терористични актове, ако хората знаят за тази книга и тези имена които споменавате в нея?

Тази книга би могла да предотврати бъдещи терористични актове, ако хората обърнат сериозно внимание на писаното в нея. Например ако френската организация „ОПРА” беше обърнала внимание на нещата които казвах, нямаше да ги има терористичните актове в Лондонското метро. Защото човекът който е взривявал домове в Русия е бил в Белгия и Франция с предтекста че жена му не може да роди, а тя е 50 годишна. Той подготвяше актовете, но никой не ми обърна внимание тогава. Аз информирах властите в Лондон, часове преди да взривят метрото.

Вие обвинявате за случващото се ФСБ. Те обаче ли са виновни и за терористичните актове, които се случиха в училището в Беслан и Московския театър?

– Да, и това е провокирано от ФСБ, както и атентатите в Московския Болшой театър. Твардя го, защото Тимербяев, който е чеченец, е доказан агент на ФСБ. Убиват го след интервюто с журналистката Ана Политковская, за изтичане на информация. Тимербаев е надъхал млади чеченци, като им казва, че те ще бъдат герои защото ще прекратят войната. Дори терористите са носели камофлажни взривове. Освен това, са намерени писма на Михаил Трепашкин, също агент на ФСБ, в които пише, че разузнавателната служба е знаела, че въоръжени чеченци се разхождат из Беслан. Реакцията на ФСБ е дори да охранява терористите, защото всичко е било постановка. Всичко е било организирано от ФСБ. Дори организацията „Майки от Беслан” съди бившият руски президент Владимир Путин заради заповедите които е издавал да се щурмува училището. А там са използвали огнемет, който развива такава температура че металът омеква и става като восък. Съставът на самите терористи пък е бил доста разнообразен. Сред тях е имало и руснаци.

Имате ли реални доказателства за това което твърдите?

Да имам. Освен че всичко това съм го преживял и видял, в Москва ме търсеха и се опитаха да ме убият, но аз успях да избягам.

Срещал сте се с журналистката Ана Политковска няколко пъти. Ще насоча въпроса си към Лариса Володимерова, която е защитник на човешките права в Хелзинки. Г-жо Володимерова – очаквате ли при последвалото дело за убийството на Ана Политковска да излезне истината?

ccbb152e31

Ана Политковска

За мен, както и за много хора по света е ясно, кой я е убил. Путин и ФСБ също знаят.След като Политковска започна да събира данни за ситуацията в Чечня, от разузнавателната служба следяха всяко действие на журналистката. Не я зядържаха защото вече беше известна. Убиха я защото се уплашиха, че е близко до доказателства за ролята на ФСБ в Чечня.

При последният си разговор с Литвиненко те са знаели, че ще бъдат убити. Три месеца преди да умре – в телефонен разговор с него тя споделя, че има чуството, че няма да живее дълго и го е питала – Саша ще ме убият ли?

Отговорът е бил – „Ако попаднеш в списъка за убийство, а ти вече си там – това рано или късно ще се случи.” Това и го е казал без да знае, че още следващия ден самият той ще бъде убит.

Мислите ли , че ще има процеси и ще бъде ли някой осъден за тези зверства, които са извършили ФСБ?

– ЩЕ има – ако западните ръководители, които са в оставка проговорят.

Литвиненко е убит след твърденията си, че Путин се е занимавал с педофилия.

Аз мисля, че ако се разбере всичко за Путин – западните ръководители ще се срамуват за това, че са се ръкували с него.

Писани са писма до холандския премиер до кралицата, но никога не се е вземало отношение по тези въпроси. Изказвана е благодарност за публикуваната литература, но нищо повече.

Дори Литвиненко е искал да доиде в Холандия и да даде показания и пред полицията за отвличането на холандски лекар в Дегестан и ролятя на генералите от ФСБ.

Казвате, че България се намира на кръстопът – каква ще е нейната роля?

– На троянски кон защото ще лобира за Русия. Чрез страната ви, която е член на ЕС, Русия се опитва да прокара влиянието си в Европа. Доказателство за това е газовия проект Южен поток. България ще е зависима от интересите на Москва. От този проект ще забогатеят само няколко българина, които ще се превърнат в новите олигарси. Политиците ви бяха купени с руски пари за да реализират този проект. Все пак вярвам, че България ще върви по пътя на демокрацията, на развитието, на свободата. В противен случай тя ще върви по пътя на съглашателството ще изиграе наистина ролята на троянски кон.

Няма ли да се стигне до конфликт между Русия и САЩ след, като Вие твърдите, че в основата на събитията от 11 септември 2001 година стои ФСБ?

Американците още от 1945 год. са разбрали и тогава Конгресът им е задавал въпроса как руския разузнавач Рихард Зорге и групата му е провокирала нападението в Пърл Харбър, за да могат американците и те да се включат във войната. Война в бъдеще едва ли ще има, но ако САЩ предприемат икономически санкции – ембарго, в Русия ще може да се ограничи влиянието на ФСБ.

Не се ли страхувате за живота си?

– Всичко е в ръцете на Господ. Искам информацията, която имам да достиге до хората за да може Русия, като империя на злото да се разпадне.

Разкажете за зверствата, които са Ви причинявани в затворите в Русия – какво сте приживял? Защо се оказахте там?

– Чрез баща ми – ФСБ се опитваше да достигне до политическия анализатор Автурханов, за да го унищожи, но това не стана. Тогава те се насочиха към сина му – към мен. Предтекста за задържането ми бе участие в побой. Това е стана през 70 те години, а ме обвиниха едва през 80 – те. Смешна и съшита с конци история. В хода на делото дори свидетелите по случая заявявяха, че за инцидента са информирани от служител на КГБ. Съдийката чието име съм посочил в книгата си – Корабова е получила заповед да бъда осъден. Имам няколко издадени смъртни присъди. В затвора, за да разбере света за мен, а де не ме убият и изчезна безследно си рязах няколко пъти вените. Може да видите. За всичко това – с подробности съм разказал в книгата си.

Какво ще е бъдещето, според вас, на Русия и Чечня?

– Русия ще се разпадне. Съпротивата в Чечня се разраства, войната се рарзаства.Докато не победим ние няма да спрем.

Последен въпрос. Г-н Владимир Малсагов, защо Южна Осетия и Абхазия да не могат да постигнат своята независимост след като Косово я извоюва?

– Чечня е друга работа. Тук от 300 години се води война още от царско време, когато са избивани чеченци, после са се раждали нови и са продължавали да воюват. С Абхазия и Южна Осетия нещата не са точно така защото Южна Осетия е изконна Грузинска земя там са преселвани руснаци.

Русия като я отцепва, иска да създаде нещо като берлинска стена, за да може всички тези енергоносители да минават през нея и тя да може да ги управлява.

Разговора води Мариян Томов

ПРОЗОРЛИВИЯТ ЧЕ ГЕВАРА

che-guevara„Нека бъдем реалисти и да опитаме невъзможното !“ (Ернесто Че Гевара) Изглежда, че днес политиците ни са единствено примирени реалисти, отчитащи като статистици световната финансова криза, ситуацията в „Кремиковци“ и всички негативи случващи се в страната ни.

СПРАВЕДЛИВОСТ ЗА ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ!

Време е държавата да си влезне в ролята. Хората с увреждания умират, и най-сетне е време да обърнеме внимание на тях. Не да се преструваме, че те не съществуват. Ето какво казва Диана Инджова – директор на Център за психологически изследвания в интервюто което направих с нея:

42-17081846

Доктор Диана Инджова е ръководител на Центъра за психологически изследвания. Тя със зъби и нокти лобира за правата на хората с увреждания в страната. Но трябва да сте истински зверове в българската джунгла за да успявате да защитавате потъпканите си демократични права. Особенно когато сте в напреднала фаза на рак, а правителството отказва да ви покрие и 50 на сто от стойността на лекарствата.

„За последната година хората с увреждания загубиха почти всичко, обяснява Диана. Сега те плащат ДДС за закупуване на свойте технически помощни средства, защото никой не чака за държавни канадки, които се полагат веднъж на две години, а се чупят на шест месеца. Внасят се по-евтини инвалидни колички от Китай, а не по-скъпите от ЕС.” Парадоксалното е в това, че управляващите преди време, махнаха митото върху яхтите, хазарта и политическите подаръци.

Хората в неравностойно положение нямат право на добавка за медикаменти. Процедурата по придобиване на телк пък е тромава и унизителна. Не им се осигурява и безплатна рехабилитация. Защо ли трябва да се рехабилитират, като могат по-бързо да си отидат, без да пречат на хората от Министерските коридори и парламентарни зали!”, гневи се психоложката.

Самата Диана е човек с бъбречно увреждане. „Отношението към мен самата ме подтикна да защитавам не само мойте, но и правата на останалите хора в неравностойно положение.” Тя получава докторската си степен в САЩ, където участва в програма за лобиране в американския Конгрес и Сенат. „В тези високопоставени институции се учих от хора като Дона Стайгър, която със собствени сили, в края на 30-те години на миналия век, създава първият театър за глухонеми в САЩ. Тя ми казваше, че политическите проблеми винаги се решават с удар по масата.”

Наскоро известен български мениджър публично заяви: „Аз не желая да назначавам в компанията си на работа инвалиди. Да не искате фирмата ми да заприлича на санаториум за ментално болни?!” След този случай, Диана Инджова се опитва да лобира в Парламента за прокарването на правова регулация, наречена „акита”. „Ако един мениджър не иска да назначи човек с увреждания – няма лошо. Но той трябва да плати достатъчна сума, с която друг работодател да го назначи и да му плаща, обяснява докторката.

Психологията е наука за това как да намерим своето щастие, според Диана. „Затова възпитавам моя син как може да се чувства удовлетворен от това което прави. Той ме разбира и проявява търпимост и толерантност (две думи, криещи в себе си същността на човещината) към хората с увреждания. Всеки път когато някой има нужда от жест на състрадание, синът ми или отстъпва място в градския транспорт на възрастни хора или им помага да пресекат улицата.”

Цветан – фотографът без ръце, глухият композитор Бетховен, парализираният художник Владимир Димитров – Майстора, са малка част от тези гении, които въпреки уврежданията си, достигат онова съвършенство в изкуството, наречено могъщество на духа.

КАРЕ „ЦЕНТЪР ЗА ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ”

Центърът за психологически изследвания е официална лобистка органицация в социалната сфера. Тя защитава човешките права на хора с физически, сензорни и ментални увреждания, чрез законодателни инициативи, национално значими събития, професионални обучения. Организацията е пълноправен член на Американската асоциация на хората с увреждания. Тя работи с Конгреса и Сената на САЩ и Европейската комисия и Европейския парламент.

Центърът успява да:

Извоюва връщане на добавката за диетично хранене и медикаменти

Увеличи медикаментите за ключови заболявания с по 1,5 млн.лв.

Създаде архитектурна достъпност в ключови институции

Лобира за завръщането на българите от Дубай, обвинени в източването на пари от кредитни карти




НЕСЛОМИМИЯТ ДУХ НА АЛЕСАНДРО ДЗАНАРДИ

Алесандро Дзанарди

Алесандро Дзанарди уверено води няколко отсечки преди финала и по всичко изглежда, че той ще е победител в автомобилното състезание на пистата „Лаузитц” в Германия. Датата 15 септември, 2001 г. явно ще се окаже паметна за пилота. „Зад Алесандро, с шеметната скорост от 330 км/ч. лети Алекс Талиани, който все повече скъсява дистанцията пред лидера, коментират разпалено спортните журналисти от RAI Sport. Алесандро агресивно настъпи газта след поредния завой. Не трябваше да рискува точно сега – на пистата има доста неравности. О, Боже, той

губи контрол над колата,

тя се завърта и…Талиани „разкостява” предницата на болида, крещят ужасени коментаторите.” Съдбата на състезателя е неясна, сякаш е обвита от черния пушек изкачащ на талази от автомобила му…

Ужасяващата кагастрофа

Дзанарди е роден в Болоня през 1966 г. Когато е едва на 13 години, баща му го води да покара картинг. Оттогава младежът не спира да натиска яростно газта в луда надпредвара по световните писти. Истинска партитура на духа за пилота, се оказва моментът, в който точно преди едно негово карт състезание, му съобщават, че

сестра му е загинала при автомобилна катастрофа

„Ако не беше се случило това нещастие, сега тя щеше да е Олимпийска шампионка по плуване. Наистина беше много добра!”, с тъга обяснява Алесандро.

Превъзмогнал загубата, началото на състезателната му кариера е шеметна. През 1988 г. участва в шампионата на италианската Формула 3. След три години Алесандро дебютира за Формула 3000, като още при дебюта си печели златото и то му отваря пистите на популярната Формула 1. След безброй последвали неуспехи, трагични класирания и контузии, по всичко изглежда, че в края на 1995 г., мечтата на пилота, дори за почетно място в най-комерсиалната автомобилна надпревара, е разбита.

Провалите във Формула 1

не ме отказаха да търся тръпката от високите скорости., споделя Алесандро. Запалих се по това да участвам в екстремни състезания. Там въртях колата си в тесни обръчи, скачах с нея от високи рампи, вдигах я странично, като я управлявах само на две гуми, оставях дълбоки следи върху нагорещения асфалт от триенето на гумите.” Холивудските номера на пилота впечатляват сър Франк Уйлямс, който през 1999 г. отново връща Дзанарди при големите от Ф1.

В стремежа си най-сетне да се докаже, Алекс, както го наричат приятелите и феновете му, едва не коства живота си за един кратък миг. Хирурзите прекарват часове наред в операционната зала за да спасят от неблагоразумието пилота. Той

губи и двата си крака

– единият е ампутиран над коляното, а другият под него. „Думите на лекарите ми, при възстановителния процес, бяха важни, окуражаващи, но тези които най-много ми помогнаха бяха хора с проблеми подобни на мойте.”, разказва той. Съпругата ми Даниела, („моята Мани”, както я нарича), с която се оженихме през 1996 г. и синът ми Николо, също ми даваха повод до продължавам напред.”

Това което не ни убива, не само ни прави по-силни, но и по-храбри. „В болницата не съм си и помислял, че някога отново ще се кача на кола. Та аз бях парализиран и без крака!, спомня си Алекс. През 2003 г. той е не само като багаж на болид, но го управлява с помощта на специално създадени протези, ръчен педал за газта и ръчна спирачка. Дзанарди пали мотора на колата си оттам, откъдето за последен път той гасне – пистата в „Лаузитц”, Германия. Последните и фатални 13 обиколки от състезанието, които две години по-рано едва не отнемат живота на пилота, този път са завършени и то при достигната максимална скорост от 310 км/ч.

„Наскоро, впечатлено от моя

силен дух и воля

за живот, споделя състезателят, едно момче дойде при мен и ми каза: Алекс, винаги съм следил кариерата ти на пилот и съм ти завиждал за живота който си живял. Когато ти се случи проишествието плаках за теб. Чувството, което изпитах в онзи момент, беше безкрайна мъка, при мисълта каква нелека съдба те очаква. Днес, когато те гледам, виждам не само огромна сила у теб, но и ти завиждам много повече, отколкото само когато беше пилот!”

В момента

Дзанарди е рекламно лице

и тестър на колата от Формула 1 БМВ Саубър, пригодена специално за пилота. Той изпробва максималните й възможности на пистата във Валенсия. „Единственият проблем който имам по време на управлението й, възниква при завойте. За да ги вземам, използвах само дясната си ръка, която държи волана. С лявата трябва да подавам газ., обяснява покорителят на непобедимия човешки дух.

НЕПОКЛАТИМАТА ЛИДЕРКА НА ПЕТРОЛНИЯ БИЗНЕС

Теодора Георгиева – сн. „Капитал“

Австрийската компания OMV стъпва на българския пазар през 1999г. За този период до днес, марката бензиностанции имат доказал се управител и финансов мениджър. Ако веднага в главата ви изниква образът на шеф с каменно изражение, за който екипа от специалисти е само сбирщина от подчинени, управлявани с железен подход и казармена дисциплина – явно сте се объркали. Мъжкият петролен бизнес е в ръцете на изтънчена лидерка със собствен управленски стил и дългогодишен подход.

Освен по скъпите кожени столове и голямото бюро, и офисът на изпълнителната директорка Теодора Георгиева по нищо не наподобява на шефски. Дори напротив, той е типичното женско творение. Приветлив, с огромни прозорци, много цветя, снимки на любимите хора. „Това е като открадната красота за мен на работното място”, сравнява Теодора.

„Успях да открадна и най-красивия си колега, за когото по-късно се омъжих, хвали се младата финансистка. Заедно с него следвахме по специалността „Финанси и кредит” в Университета за национално и световно стопанство. Тя с носталгия си спомня за онези щури студентски празници, на които и най-малкият разход по тях се пресмятал от екипа на все още неузрелите предприемачи.

„Любовта с която ме обгръщаше моят приятел тогава, ми даваше сили да се справям с няколко неща наведнъж. Освен гаджето и ученето, работех за българска петролна компания, която внасяше горива.” Там, напрактика, младата и все още „зелена” мениджърка се сблъсква със ситуации които изискват бързи и навременни стратегически решения.

След дипломирането си, Теодора става финансов мениджър на американска компания: „Опитът, който добих в тази международна компания, за трите години през които бях финансов мениджър там, се оказа много ценен за мен, споделя тя. Прекарвала съм безсънни нощи за да пресмятам сложни финансови операции от които зависеше рентабилността на компанията.”

Хвърлените нерви и напрежение не са напразни. Постепенно, с времето, те изграждат лидерските качества у търпеливата Теодора Георгиева. Кариерата й на успешен финансов мениджър се допълва от работата й, макар и само за година, към клона на Световната банка в София. Но колкото и да запълва времето си в изготвянето на отчети, разпределяне на парични стойности, пресмятане на процентни дялове, истинското щастие за Теодора настъпва когато излиза от акушерското отделение с две напълно здрави близнаци.

„Радостта ми в този ден беше двойна. Малките запълниха живота ми, придадоха му красив чар, блясък, който допреди това нямаше как да усетя”, разсъждава майката.

Димитър и Петър скоро ще навършат 9 годинки. Грижи и внимание на малките пакостници отделя майката на Теодора, когато мениджърското семейство е изцяло погълнато от работата си. „Съпругът ми също няма достатъчно време да отделя на малките. Той е изцяло погълнат от работата си като изпълнителен директор на фирмата „Крьогер България“.

За разлика от повечето свръхамбициозни майки, които планират бъдещето на децата си още преди да са се пръкнали на бял свят, то шефката на OMV не иска да се натрапва със своите мениджърски планове за бъдещето им: „Те трябва да бъдат част от собствените си решения. Това което искам е да ги провокирам да мислят самостоятелно и да им създам навик да се учат, категорична е майка им. Тя допълва иронично за своя съпруг: „И без това един чоедин човек вкъщи, който управлява семейния бюджет и съветва децата е достатъчен.”

Българската преса през 1999 г. гръмва с гигантски реклами за стъпването на австрийската петролна компания OMV на местния пазар. „Една сутрин, съпругът ми беше оставил на масата, разгърнат вестника случайно на страниците с обяви за работа. Моят поглед веднага се закова на любопитната оферта на бензиностанцията, разказва Теодора. Реших да се пробвам, минах през стотици интервюта, докато най-сетне ме удобриха.” Явно работодателите са случили на търсения човек, които вече е на върха на управленската пирамида и управлява успешно повече от 8 години.

Теодора Георгиева е назначена на длъжността Изпълнителен директор Тя приема тази позиция от Тамаш Майер, който заема поста член на Борда на директорите в „Петром” след закупуването на румънската компания от OMV . Георгиева продължава да изпълнява и длъжността Мениджър финанси и администрация на OMV България. Тя е Финансов мениджър в там от 1999 г. до 2001 година, а от 2001 година до края на 2004 г. заема позицията Финансов мениджър и прокурист.

Още с появата си, OMV проявява находчива и агресивна политика спрямо конкурента Shell, който е вече установена марка на пазара ни. Австрийската фирма закупува близо 40 петролни ставции на „Петрол”. „Гордея се, че чисто финансово участвах и бях една малка бримка от процеса в сериозната инвестиционна сфера на това време, изтъква предприемачката.

Монополът на Shell е разбит благодарение и на екипа от специалисти, които оперират в OMV. Той успява бързо да пригоди австрийския опит и да го приложи напрактика в българския модел. „Заедно с колегите ми успяхме да наложим свой собствен стил, съобразен с потребностите на клиента, обяснява Теодора.

За нея, това че става част от нещо напълно новаторско е най-голямото предизвикателство в кариерата й. „Видях как OMV положи корените в страната, след което аз и екипът ми постоянно трябваше да поливаме новоизникналата петролна фиданка. Вложих енергия и сили, докато най-сетне дръвчето порасна и започна да дава плодове, сравнява тя.

Иноваторският дух на компанията бързо налага своите тенденции в България. OMV първа разработва ресторанта и детските площадки. „Труд, усилия и екипна работа. Благодарение на тях няма непостижими цели, колкото и амбициозни да изглеждат те. Находчивата управителка е и на мнение, че всяко едно стратегическо решение, преди да бъде взето, трябва внимателно да се обмисли и обсъди.

Управленските качества и находчивостта, изградени с опита, помагат много на Теодора Георгиева, когато въвежда детския кът, открива складове за търговия на едро с горива и разширява бизнеса на компанията. Тя поставя началото и на благотворителните и социални кампании, които градят положителен имидж на бензиностанцията. „В началото на годината връчихме чек за близо 25 хил лв. на SOS Детски селища. Добре е когато се чувстваш социално отговорен и проявяваш милосърдие.”

На върха на управленската пирамида в структурата на OMV, Теодора смята, че щом е стъпила здраво на нея е добър лидер. „Все пак съм доста критична към себе си и се старая постоянно да се развивам. Човек винаги трябва да изгражда над това което е в момента, уверена е финансистката. Най-добрият начин за осъвършенстване е живият диалог с екипа и клиентите. По този начин се опитвам да предам и от своята енергия на тях.”

Мениджърката се опитва да стимулира екипа си да изпълнява задълженията си още по-успешно, когато залага на постоянното обучение и тим билдинга. „Аз спортувам активно – играя тенис на корт, казва Теодора. Затова много държа и колегите ми да са в добра форма. Всеки месец освен подсигурената им застраховка и денонощен лекар на компанията, им издавам и карти за фитнес и сауна.

Парите обаче си остават най-сериозната предпоставка за „добре свършената работа”. „В компанията, екипът от мениджъри и специалисти е оценяван на базата на проектите които е реализирал и на работата която е свършил в рамките на месеца. Ако даден мениджър не се справя добре с поставените му задачи, той дори финансово може да се окаже необезпечен в края ня месеца.”

Тези управленски подходи на чаровната лидерка на петролния бизнес я правят „Жена мениджър на 2004 година”. „От общо 12 допуснати за участие в конкурса кандидатки бяха номинирани 8, сред които собственичката на интернет провайдъра Спектър Нет Ралица Ковачева и генералната директорка на „Хюлет-Пакард България” Саша Безуханова. „Въпреки, че преборих именитите си конкурентки, наградата дава още по големи отговорности и задължения, тя е престижно отличие за упоритостта през всичките тези години.” Тя е и признание за собствения лидерски стил, който прилага Теодора Георгиева в управленската си практика.

ЛИДЕРЪТ НА СИРТАКИТО В СЛАДКАРСКИЯ БИЗНЕС

„ДЕБЕЛИТЕ ВРАТОВЕ” НА СИВАТА ИКОНОМИКА СА ВЛАСТЕЛИНИТЕ НА ПАЗАРА

Собственикът на сладкарници „Атене“ Кириакос Харпантидис

сн. Мариян Томов

В късния петъчен следобед, уморен от целия софийски хаос и задръствания се отбих в сладкарница „Атене” (Athene) на улица Пиротска. Поръчах на чаровната сервитьорка парче торта и дълго кафе. Поводът беше разговор със собственика на гръцкото заведение Кириакос Харпантидис. След повече от половин час, от тортата не бяха останали дори трохите, а в кафената чашка се мотаеше малко сива захар на дъното. Кириакос закъсняваше – „той е поредният шеф, който си придава излишна важност”, помислих си аз. Но всъщност беше станало нещо доста неприятно с едно от складовите помещения на заведението на ул. „Витоша”, за което ще научите по-надолу…

За към офиса на Харпантидис се минава през сладкарския цех. И това не е никак случайно. „Понякога и аз самия слагам готварската престилка и започвам да бъркам, признава сладкарът. Ако една торта например, на вкус и на форма се хареса на мен, то няма как да й устоят и другите.”

Голяма част от рецептите за сладките и тортите идват от родината на изтънчените вкусотийки – Франция, по които гастрономите направо си припадат. „У-ля-ля”, но май съвсем щях да забравя – та тези дългогодишни рецепти са дълбока тайна предавана от поколение на поколение, от готвач на готвач, от…крадец на крадец. Те са толкова ревностно пазени, колкото е и фирмената тайна на „Кока-Кола”.

„Чета много френски готварски книги, посещавал съм сладкарски цехове във Франция, разказва гръкът. Така, след като имам база на сравнение и познавам технологичния процес на приготвяне, успявам да догаждам продукта по вкус и форма. В цеховете на „Атене” работят и много специалисти, една от които е главният сладкар Евелина Рангелова.”

Повечето материали се доставят от Гърция. „В продукцията основното е да се слагат скъпи и качествени продукти, разсъждава Кириакос. Но повечето от сладкарниците с претенции, се опитват с ниско качество на стоките си, да избият повече пари. Има шоколад от 4 и от 14 лв. Този от 4 лв. е по-тежък на вкус, докато от 14 лв. се топи в устата ви. Затова, ако усетя, че маслото което слагаме в тортите ни е тежко, веднага го сменям.”

Затова, шефът на веригата сладкарници „Атене” е много прецизен и изисква от персонала си да не загаря сладките или да сгреши рецептата по невнимание. Все пак всяко разсейване струва доста скъпо на собственика. „Дори Евелина допуска грешки”, троснато издава той. „Но все пак може да се случи на всеки”, бърза да оправдае една от най-добрите си производители.

Кириакос е роден в абхазката столица Сухуми през студения декември на 1957 г. Малкият черноморски град е с население от едва 43 хил. души. „Грузинската ривиера”, както е наричана по съветско време, е привлякла рода Харпантидис. Но Кириакос, след като завършва курсове по сладкарство и мениджмънт, заедно с двамата си братя бързо напускат Сухуми, за който териториални претенции изявяват и руснаците и грузинците.

Харпантидис пред сладкарницата си на ул. „Пиротска“ в София

сн. Мариян Томов

Но в Серес, откъдето са родителите му, в края на 70-те години, място за един грък живял в размирна съветска местност няма. Той, заедно с братята си е трябвало да действат бързо за да намерят пари за наем и за няколко огризки черен хляб. След дълго обикаляне из финансовите институции, най-сетне се намира банка която да им отпусне солиден кредит. Серес обаче се оказал прекалено малък за представите на братята за голямо и луксозно кафене. Така първата сладкарница с марката „Атене” отворила врати в Солун през 1980 г.

Набирането на персонала също била трудна мисия. „Когато пазарувах в гръцки магазин се отправих към щанда за сладки, припомня си Кириакос. Помолих една от продавачките да ми опакова няколко от пастичките. Докато ми ги пъхаше в наилоновото пликче, тя започна да ми разкрива тайната защо изглеждат толкова пресни и за начина на приготвянето им. Веднага разбрах, че е много опитна и я назначих за сладкарка в „Атене”.

Когато най-сетне бизнесът му потръгва, той успява не само бързо да върне отпуснатия му кредит от банката, но и да си открие сметка в нея. Вече амбициите на гърка се простират до там, да открие сладкарница и в Бургас. „Опитах се да пробия край морето ви, но безуспешно. Не ми хареса града и в началото на 1991 г. открих заведението си на Пиротска.”

И докато сладкарницата в Гърция е претрупана с клиенти, а икономиката в южната ни съседка е стабилна, то сътресенията в зората на демокрацията са поставили съдбата на „Атене” в столицата ни, на прага на фалита. По всичко е изглеждало, че сладкарят е направил най-грешното решение – да финансира на българския пазар. „Сладкарницата беше много луксозна за времето си, изтъква Кириакос. Хората само влизаха, разглеждаха какво има по лъскавите витрини и излизаха.”

Все пак бизнес логиката, че всяка нова инвестиция изисква време за да се върнат изцяло вложените средства, и да се превърне в печелифша се оказва точна. Постепенно сладкарницата се разработва, като осем години са нужни бул. „Виташа”, също да се сдобие с марката „Атене”. Вече се заговаря за верига от заведения, когато през 2002 г. е открита нова – на пресечката на улиците „Патриарх Евтимий” и „Раковска”.

…В петъчния следобед, залязващото слънце разпръскваше златоструйни есенни лъчи по софийската улица „Пиротска”. Младите майки допиваха бавно от ободряващите аперитиви, а женените мъже не бързаха да се отърват от пенливата си бира. Никой не искаше да се прибере в семейното ложе преди другия. Все пак там ги чакаха децата, приготвянето на вечерята, съпружеските задължения. А едно невинно извинение от рода „Мила, шефът ме задържа до късно на работа”, върши идеална работа.

Кириакос няма пред кой да държи отчет, понеже съпругата му живее в Серес. При нея са и двете му големи дъщери, които той се стреми често да посещава. Но тяхната липса на фона на красивата картина навън, не беше причината той да е нервен и неспокоен. Един от складовете на „Витоша” беше залят с вода. Част от стоката и материалите са унищожени. Това означаваше големи материални загуби за собственика.

– „Не се случва за първи път”, споделя открито той.

– „Но нали днес е слънчево. Не е валяло нито вчера, нито онзи ден?”, попитах с недоумение.

Отговорът на въпроса ми беше доста простичък: „Интереси, нелоялна конкуренция!”

Това съвсем отприщи разговора в друга посока. Доста голям наем е принуден да плаща Кириакос за сладкарницата на „Пиротска”. Докато в Гърция има закон за професионална защита, тук подобен не само че липсва, но той не е в интерес на наемателя. Дори гъркът е успял да осъди един от собствениците на терен в Солун, затова, че му увеличил наемът двойно. „Според този закон, след приключването на договора, той се подновява, като арендата може да се повиши единствено спрямо инфлацията в страната”, обяснява находчивият мениджър.

Според същия закон, ако собственикът не желае вече обектът му да бъде стопанисван от досегашния наемател, то той е длъжен да заплати известно парично обезщетение. „В България прозорците са повече от самите закони, на мнение е Харпантидис. Вие инвестирате, влагате средства в ново оборудване, ремонтирате сградата. После, като ви изгонят какво ще правите всичко това?! По закон то си остава на собственика, а вие…фалирате!”

Ето какви са интересите напрактика. Арендаторът изкуствено завишава наема, под натиска или по „приятелска” линия на човека „Х”, който има апетити към атрактивното място. „Ако настоящият държател на земята откаже да плаща по-висок наем и да напусне терена, лесно човекът „Х” може да изпрати свои хора да „потрошат” заведението или да поступат в най-добрия случай наемателя”, тънко намеква Харпантидис. Припомнете си за убития иракчанин с арбалет насред София. Или, че след промените няма затворен бизнесмен или банкер, но се стреля по точните хора, на точното място.

Подобен най-вероятно е и случаят с дребните номерца които е принуден да търпи Кириакос. Спукана тръба, неволно запушване на канала и високият наем като капак са малка част от пейзажа в страната ни, в която законите са от дивите времена на Американския запад. Дори да успее да преодолее хищническите интереси, той смята, че ще изживее нов финансов шок съвсем скоро.

„Факт е ниската покупателна способност на българина, растящата инфлация. И след 5 години пак няма да сте готови за смяната на лева в евро, смята гъркът. Предстой ценови шок!”

Само времето ще покаже дали престижните сладкарници „Атене” и собственикът й ще оцелеят на пазара ни, който по всичко личи, че все още се управлява от „дебелите вратове” на сивата икономика.

Кириакос в офиса си

сн. Мариян Томов

Лидерските похвати на Кириакос Харпантидис:

1. Вложил е средства за оборудването на изцяло нов цех – от хладилни камери и гръцки машини за сладолед, до маси за рязане на продуктите

2. Обучава сладкари на място. Веднъж в годината идват гръцки майстори, които демонстрират приготвянето на различни рецепти

3. Постоянно се стреми да подобрява качеството на продукцията, която вкарва от Гърция. За целта използва олекотено масло, мек блат за торти, висококачествено френско сирене, ароматна сметана

4. Шефът си остава шеф. Въпреки близките си и приятелски отношения с голяма част от персонала, те го считат за лидер, който дава нарежданията във фирмата, а те изпълняват. Разбира се, затова си има награди и стимули, като уйкенд в Гърция например!

МЕЧТИТЕ НА ЕДИН АВТОМОБИЛЕН СЪСТЕЗАТЕЛ

УЖАСИХ СЕ, КОГАТО ВИДЯХ ЗРИТЕЛИ ДА БУТАТ КАМЪНИ ПО ТРАСЕТО, ПРИЗНАВА ЕВРОПЕЙСКИЯТ ВИЦЕШАМПИОН КРУМ ДОНЧЕВ

Крум Дончев с навигатора си Стойко Вълчев

Безсмъртната песен на британците от група „Куин“ „We are the Champions“ е любимото парче на скоростния рали пилот Крум Дончев, чиито успехи в един от най-атрактивните и гледани спортове вече никак не са малко. Въпреки все още скромните му 29 години. Състезателната кариера на софиянеца започва през 1999-а в надпреварата за „Купа Шкода Октавия“. Две години по-късно печели и първата си награда. През 2002-ра и 2003-а се нарежда първи сред десетте най-добри автомобилисти на България. На следващата година е първенец в Националния рали шампионат. Носител е и на купата на Южна Европа. Най-голямото постижение в кариерата му обаче си остава вицеевропейската шампионска титла, спечелена през 2006-а. „Малко не ми достигна да победя Джандоменико Басо – твърди българинът. – Нека все пак не забравяме, че зад опитния италианец стоеше гигант като „Фиат“. Автомобилът, с който той се състезаваше, не само бе изключително скъп, но и оборудван с мощен двигател и високотехнологични части. На този етап нашият отбор не може да си позволи подобна кола.“

В момента Крум кара „Субару Импреза“ N12B, модел от 2007-а, притежаващ, по думите му, свръхмощен „ядрен“ двигател – тип боксер. „С този автомобил се надявам не само отново да съм първи у нас, но и най-накрая да вдигна така мечтаната златна купа на Европа“, признава състезателят. Във всеки случай вече се чувства напълно подготвен да хвърли ръкавицата към конкурентите си, дори и към най-обезпечените.

Всъщност Дончев разказва, че парите винаги са били „ръчна спирачка“ в кариерата му още от годините, в които се готвел да стане професионалист: „Когато бях малък, исках да участвам в състезания по картинг. Но чак на 20 години успях да събера пари за скромна спортна „Шкода“, с която да вляза в първите си рали състезания.“ Крум изтъква, че апетитът си за победи дължи на манталитета, даден му от неговия баща – легендата в българския рали спорт Георги Дончев. „Той непрекъснато говореше за коли. След всяко състезание ми разказваше как е преодолял този или онзи опасен завой, какви маневри е правил, как се е справил в една или друга критична ситуация – спомня си младежът. – Щеше да е абсолютно чудо, ако не бях тръгнал по пътя му. На практика двамата сме екип и сега. Той е мой мениджър – грижи се за логистиката и за всичко, свързано с организацията на тима.“

Навигаторът Стойко Вълчев е другият „ядрен двигател“ в отбора. „Стойко е безценен за мен, той постоянно живее с мисълта, че няма право и на най-малката грешка – отбелязва Крум. – Вярно е, че аз съм по на топа на устата, защото гледам пътя и се водя водач. Когато обаче скоростта е повече от 140 километра в час, водачът без навигаторът си е просто нищо. Пилотът не може сам да запомни наизуст трасе, в което завоите следват през 50 метра и чиято обща дължина е над 300 километра. Необходимо е безусловно да вярва на навигатора си, на когото де факто се дължи 80% от заслугата за доброто движение на автомобила. Когато управлявам, аз съм като робот, който изпълнява команди. Представете си следната ситуация: настъпил съм газта до „дупка“ и в неравен участък от пистата скоростта е 150-160 километра в час. В този момент Стойко пропуска да съобщи за предстоящ десен завой от трасето. Вероятно ще успея да „убия“ скоростта, но със сигурност колата ще поднесе и ще се забие в мантинелата. Както се случи на рали „Сливен“ миналата година. И то на последната отсечка преди финала. В такива моменти нервите са опънати до краен предел и може да се каже и някоя по-грубичка реплика. Добре че двамата сме от много години заедно и че вече сме и приятели, та в крайна сметка нещата да се върнат на мястото си.“

Крум с усмивка съобщава, че не би сменил Стойко дори за привлекателна навигаторка. Въпреки че с нея нямало да си крещят толкова и че колата щяла да е по-лека, което в определени моменти носи бонуси в битката за добро класиране. Състезателят споделя още, че никъде по света не бил виждал феновете край пътя така жестоко да се шегуват със състезателите, както в България. Като пример той отново дава последното рали в Сливен. „Ужасих се, когато видях зрители да бутат камъни върху трасето за скоростните отсечки. По-безумна постъпка от тази в живота си не съм виждал! Дори смятам, че безумство в случая е много меко казано, защото става дума за кръвожадни хора. Преди да забележа как скрити зад дърветата типове търкалят камъните, си мислех, че най-големите простаци ходят по футболни мачове. И че нашата публика е интелигентна и обича спорта. Сега обаче вече се съмнявам. Дадох си сметка, че част от нея всъщност идва за сеир. И че ако той отсъства, някои са готови сами да си го организират. В Европа също има подобни изцепки, но не в чак толкова драстични форми. На световния шампионат през 2003 г. в Монте Карло запалянковците хвърляха по колите снежни топки.“

Отличията на Дончев които красят автомобилния му сервиз – сн. Мариян Томов
От около две години Крум Дончев е семеен. Женен е за дългогодишната си приятелка Цветелина. Засега двамата имат един син, кръстен на дядо си Георги. „Малкият още не е навършил две годинки, но въпреки това съм сигурен, че един ден той също ще стане пилот – като мен и дядо си – казва таткото. – Жоро вече имитира бръмченето на двигателя и обича най-много да си играе с детски колички. Ако може да са с дистанционно управление – най-добре.“

Състезателят не пропуска да отбележи, че движението по две писти – състезателната и семейната – е трудна работа. Затова благодари на Бога, че съпругата му е до него: „Иначе не знам как бих се справил, при положение че огромната част от времето ми отива за автомобила и състезанията, а не за семейството. А дали ме ревнува? Със сигурност не й приятно да ме вижда сред манекенките, които дават началото на всяко състезание. Със сигурност не се радва и на фенките, с които трябва да се снимам и част от които мислят, че след като вече имаме обща фотография, е нормално и да си разменим телефонните номера. Знам, че това не може да й доставя и удоволствие, но в същото време съм сигурен, че най-добре от всички Цвети разбира какво е значението на думите любов и доверие.“


Крум е категоричен, че лишенията на професията не му тежат, тъй като тя стои високо в ценностната му система. „Не ходя по заведения, защото пазя строг хранителен режим, не лизвам и капка алкохол – обяснява той. – Когато със съпругата сме на гости, най-късно в 11 часа си тръгваме. „Тръгваме си, миличка, започвам вече да се прозявам и ме хваща срам. Всеки ден задължително правя физическа подготовка. След което аз и екипът ми отиваме на някое шосе, отцепваме трасе, обезопасяваме го, като разполагаме хора с радиостанции. Когато всичко е готово – качвам се на субаруто и тръгвам.“

Пилотът се смее на холивудските екшъни с автомобилните каскади и високите скорости: „Филми като „Бързи и яростни“ нямат почти нищо общо с реалността. Специално той е солидно анимиран. Компютърните гении доста са се постарали така, че да се дава повече представа за „Формула 1″, отколкото за рали. Но не ме разбирайте погрешно – фен съм и на Формулата, и на екшъните. Обичам това, което правят актьори като Арнолд Шварценегер, Джак Никълсън, Брус Уилис.“

Крум обича и други спортове, свързани с високи скорости – сноуборд, уейкборд. „В тях също има адреналин. Но нищо не може да се сравни с автомобилизма. Неслучайно много състезатели там изповядват едно и също верую: Ралито е наука, която се учи цял живот!“

НЕ ОБИЧАМ МНОГОТО ДУМИ, А ДЕЙСТВИЯТА

Славея в офиса на ТПК „Бутилираща компания Хисар“ сн. Мариян Томов

Тънки струи светлина, надвили сивите облаци, ведро осветяват просторния офис на мениджъра на ТПК „Бутилираща компания Хисар“ от извор №7 Славея Манахилова. Слънчевите лъчи се пречупват през дузина бутилки за минерална вода, които домакинята старателно е подредила на работното си бюро. Бутилките са олекотени, с намален грамаж на опаковката. „Харесват ли ви?” – търси неутралното ни мнение мениджъра и издава, че вероятно те ще сe ползват за нови напитки на „Хисар” от извор №7.

Докато Манахилова търпеливо разказваше за процеса на бутилиране, на вратата в кабинета й се почука. През нея енергично влезе малко момче, с очи които сякаш затанцуваха, щом снопът светлина го прегърна. „Това е синът ми Жулиен, който е на единадесет години”, споделя мениджърът. Тя му подаде студен чай с екстракт от праскова и още един – лимон, които също са от портфолиото на компанията. Жулиен й благодари вежливо, като срамежливо обясни, че тези продукти, разработени от майка му са му любими.

Напитките, които Жулиен отвори за част от секундата и жадно започна да пие, са от новата партида. Преди тя да достигне до потребителите, Манахилова вече е опитала продуктите, за да е сигурна, че качеството им е също толкова високо като предходните. За да продължим разговора, дамата ни кани да отидем в ресторантски комплекс „Орфей” в град Хисар. Заведението е на пет минути пеша от бутилиращата фабрика. Тя ни води в турският кът в ресторанта, където е тихо и приятно. Диалогът ни продължава на по чаша турско кафе „Мехмет Ефенди”, (което се внася от фирмата-дистрибутор на „Хисар”от извор№7-Консул ООД ) и запалено наргиле с ябълков вкус.

След като отпива с наслада от кафето арабика, Славея Манахилова започва да разказва за себе си. Тя е родена през 1962 г. в Димитровград. Завършва магистърска степен инженер-технолог във „Висш институт по хранително-вкусова промишленост” в Пловдив, специалност „Технология на пивото и безалкохолните напитки“. Веднага след дипломирането си, започва работа като технолог в „Астика“.Там прави първите си професионални стъпки в практиката. Само година и половина по-късно приема предизвикателството да пробва малък семеен бизнес. През 1995 г. е назначена за технолог и началник цех на компания за месни продукти. Продължава да работи като мениджър в сферата на месната индустрия 8 години.

Натрупала достатъчно опит и познания в областта си, през 2003 г. приема предложението на ТПК „Бутилираща компания Хисар“. „Аз съм жена която не се страхува от промените,” заявява отговорно управителят.

Тя наистина е постигнала много за времето през което е начело на бутилиращата компания. Когато встъпва в длъжност, в „Хисар” се бутилира единствено минерална вода. Портфолиото постепенно започва да се разширява – с четири вида чай, които се правят на основата на черен и зелен чай и пет вида газирани напитки в различни разфасовки. На миналогодишния Пловдивски панаир компанията получава златен медал. „Още щом комисията вкуси газираната напитка „Лимон”, бяха категорични, че ще бъдем наградени, спомня си Манахилова. Даже похвалиха разработката ни, че надминава известния „Севън Ъп” Но си мислех, че на всички щандове на панаира експертите казват същото.”

Всъщност Манахилова е притеснителна, не обича гръмките слова, а по-скоро действията и ефективните резултати. А те са, че за 50 годишния юбилей от създаването на ТПК „Бутилираща компания Хисар“ на пазара се появи нова трапезна вода с марката „Жива вода“. Тя е планинска по произход, с изключително ниска минерализация до 50 мг на литър и с кристална микробиологична чистота. „Жива вода” е най-новата марка бутилирана трапезна вода на българския пазар и е плод на задълбочени проучвания. Методът на обратната осмоза използван в продуктите с марка „Жива вода” чрез филтрация отстранява 90 % от минералните соли. Препоръчва се за постоянна консумация без никакви възрастови ограничения. Машината за обратна осмоза е последен модел, произведен в Германия. В момента са в процес на разработка нови напитки като по всяка вероятност част от тях ще са на пазара до края на годината.

Според мениджъра, въпреки голямото разнообразие от минерални и трапезни води и натурални сокове на пазара, няма опасност той да се пренасити: „Надявам се пазарът сам да отсее добрите напитки.“ За целта Манахилова разкрива една малка тайна от производството. „Не произвежда напитки с аспартам, за който се твърди че има нездравословни качества, както правят повечето компании от бранша, обяснява тя.

С настоящото и бъдещото портфолио, Манахилова се надява изцяло българската фирма „Хисар”, която е и най-големият работодател в града, да стъпи на чуждестранни пазари. За да изпълни тази си амбиция, тя разчита много на екипа си от около 100 човека. „Знам на всеки един колко са му способностите, до колко мога да го натоваря и за какво да разчитам на него. Обичам точните хора, които умеят да спазват правилата. А те са прости – всеки да си изпълнява задълженията така, сякаш фабриката е негова. В противен случай не съм настроена да правя каквито и да е било компромиси” разсъждава мениджърът.

Тя споделя, че през първите години в компанията често е уволнявала служители. Но днес явно много старателно подбира персонала си. Това обяснява факта, че не е гонила служител вече повече от година. „Изпитваме затруднение с кадрите, подхваща Славея Манахилова, защото Хисар е малък град. Персоналът трудно се задържа и е необходимо да има добра грижа, разбиране и човешко отношение към него.” Затова мениджмънтът й е насочен към отделния работник, към това да е добре мотивиран. “ Персоналното разбиране и изисквания към всеки човек са зъдължителни, както и безкомпросната хигиена в предприятие, като нашето, което произвежда напитки!”

Както в работата си, вкъщи дамата също се старае, да изпълнява ролята си на съпруга и майка. „Неизбежно е да менажирам и двамата,” шегува се тя. Контролът спрямо мъжа й, който е част от направление „Логистика” в компанията, разбираемо е по-голям. Но това явно помага, защото с него са почти от 20 години. Към Жулиен, майката признава, че избягва да налага забрани. С него правят дълги разходки из парка, играят компютърни игри, слушат класическа музика и рап. Ако пък на Манахилова й е останала работа за вкъщи, тя сяда пред компютъра да я свърши, едва след като синът й е заспал.

През лятото, не е изключение да работи да късно. Това е най-напрегнатият сезон в ТПК „Бутилираща компания Хисар“. Често мениджъра не усеща кога е изминала кратката нощ и отново трябва да се облече делово. Този интензивен цикъл на работа, ще се прекъсне едва към края на лятото, когато със семейството си ще отидат в някой от курортите по българското черноморие.

Междувременно, в компанията текат и трескави приготволения за едно специално събитие. За 50-тата годишнина на „Хисар” се прави грандиозно турне на виртуозите на България. На сцената са събрани най-известните звезди на родния фолклор като Иво Папазов – Ибряма, Теодоси Спасов, Петър Ралчев, Георги Янев, Атанас Стоев и оркестрите „Орфей“, „Тракия“ и „Канарите“. „Досега се състояха концерти в Пловдив, Варна, Русе, Стара Загора и Бургас. На 24 октомври зала 1 на НДК ще посрещне виртуозите. Така, надявам се да успеем да съчетаем добрия вкус с хубавата музика,” казва уверено Славея Манахилова.

ИЗСЛЕДОВАТЕЛЯТ, ПРОДЪЛЖИЛ ДЕЛОТО НА ЦАР ИВАН АСЕН ІІ

Температурата през деня едва достига 15 градуса по време на полярното лято. Сред ледовете наоколо се мяркат двама добре екипирани мъже. Единият държи в ръката си геоложка сонда. „Изследваме минералите в района на базата ни, както и биоразнообразието на континента – обяснява проф. Христо Пимпирев. – Другата цел е да се установи как човешката дейност влияе върху тази уникално чиста среда.“ Резултатите са повече от очевидни, дори ако отворите ИНТЕРНЕТ картата GOOGLE EARTH. За 20 години ледникът до българската база се е отдръпнал със 150-200 метра. До испанската пък въобще няма лед и сняг и се налага моторните шейни да се оставят на 2 км от нея. 
                                                         
Шестнайстата българска мисия на Антарктида отново се води от Христо Пимпирев. Тя започна в последните дни на декември и ще приключи към края на този месец. Антарктиците ни отпътуваха на групи за ледения континент. Дългият път дотам беше изминат с помощта на чилийските и уругвайските военновъздушни сили и кораб на испанските изследователи, които са ни съседи на остров Ливингстън.

Българските антарктически експедиции започват като вдъхновена мечта в аудиториите на Софийския университет, твърди професорът по геология Пимпирев. Няколко преподаватели се събрали да обсъдят как през 1988 г. да отбележат стогодишния юбилей на университета. Три години преди това българинът Христо Проданов е изкачил Еверест, така че покоряването на върхове отпадало като вариант. На някой му хрумнала „щурата“ идея за антарктически воаяж и малко по-късно като на шега хрумването се осъществило. Чак след пет години екипът учени, ръководени от Пимпирев, успява да намери средства, за да повтори пътешествието. Постепенно в Южния залив на остров Ливингстън, разположен до Антарктическия полуостров, изниква скромната българска база „Св. Климент Охридски“. Всяка година от ноември до март, през полярното лято, там работят български и чуждестранни специалисти. 
                                       
Дългогодишният изследовател Пимпирев е участвал в редица експедиции в Антарктида и като изключим прекъсванията, е преживял общо над 48 месеца там. По думите му България е приета наистина добре на най-студения континент на Земята. Учените ни не само са доказали, че са сериозни и следват целенасочена научна политика, но и направили няколко сериозни открития. Благодарение на тях е уточнено местоположението на Антарктида спрямо другите континенти в Южното полукълбо чрез откриването на вкаменелост на безгръбначно животно – амонит, отпреди 120 млн. години. Благодарение на учени от различни държави бе проучена озоновата дупка и последва забрана за производство на фреони. Впрочем затоплянето е факт. Доказано е, че то започва с техническата революция от края на ХIХ век.

„Антарктида е много богата на природни ресурси и полезни изкопаеми – разказва Христо Пимпирев. – Големите държави инвестират милиарди в проучвания, защото само там могат да се реализират свръхчисти производства. Българската база се намира в крайните гънки на Андрите, на полуострова, където има много ценни метали като злато, например. Други бази са в шелфа, богат на нефт и газ. Засега обаче са разрешени само проучвания, но не и производство.“ 
                                         Държавният глава Георги Първанов връчва Орден Стара планина на проф. Пимпирев

България е сред 27-те от 48-те страни на Антарктида, които имат право на вето. При все това за сегашната експедиция са отделени едва 350 000 лева. „Те отиват основно за пътя, за материали, гориво, храна, оборудване на базата и екипировка“, изтъква професорът. За сравнение – финансирането на испанската програма е около 4 млн. евро. Чехия, която едва миналата година построи базата си и все още не е пълноправен член на Антарктическия договор, дава 1 млн. евро. Румъния пък отделя 800 000 евро.

Все пак ученият е убеден, че тези средства ще са достатъчни за доизграждането на научната лаборатория: „Помага ни много обстоятелството, че техниката за нея беше пристигнала преди нас. Остава ни още съвсем малко, за да довършим сградата. Това ще оптимизира научните изследвания на нашата полярна станция. С екипа, който включва строители, механик, водач на лодки и геолози, биолози, геоморфолог и геофизик, продължаваме да разработваме научните си програми. Едната цели чрез сондаж в почвата да изследваме как се е променял климатът през последните 1000 години. По проект, финансиран от екологичното министерство, изследваме и залежите на злато, сребро и мед. Вече сме открили златни и сребърни жили в това късче от България“, казва Христо Пимпирев. Според запознати с дейността му професорът е първият след цар Иван Асен II, който разшири територията на България с мирни средства. Той е и първият лауреат на Почетната значка за принос към Българския национален идеал, връчена му през 2004-а. През същата година ученият става професор по геология в СУ „Св. Климент Охридски“. Бил е на специализация в Колумбия и Германия.
                                 Българската база Св. Кирил и Методи

Пимпирев завършва геология в Софийския университет през 1978 г. и става асистент. Спомня си как в периода 1982-1983 г. като млад геолог е събирал материал за докторската си дисертация: „На една кариера в Североизточна България, в страхотния августовски пек, аз с геоложкия чук чупя камъните и търся вкаменелости. А отгоре под една хубава сянка седи един овчар. Гледа ме човекът, гледа ме как се мъча и по едно време пита: „Абе, какво работиш тука, бе, момче, у тоя пек?“ Е, казвам, как какво – аз съм асистент в университета, търся останки от организми, живели преди милиони години. „А, вика овчарят, а майка ти знае ли какво работиш?!“.
                               
Ученият с удоволствие се връща към годините, прекарани в Богота. Тогава в местния Институт по приложна геология се отворило едно място за специализант, но никой не искал да ходи. Знаело се, чу в Колумбия се правят проучвания в най-затънтените краища на Андите. Пътувало се с джипове по черни пътища и се носели маски заради праха, който се вдигал. Там се намират и едни от най-богатите кариери за изумруди в света. До самите мини обаче не е можело да се припари – на няколко километра около тях имало въоръжена охрана. „Един ден на колата взе нещо да й става – подхваща Пимпирев – и едва стигнахме до някакво село. Успяхме да я добутаме до площада, а там седи един шериф с мексиканско сомбреро на главата. Попита ни какви сме. Геолози, отговорихме. „Откъде сте? От България. „А, от България?! Веднага влизайте в кръчмата“… Седнахме и започнаха да ни носят ракия от захарна тръстика. Викнаха и момичета от селото да ни правят компания. По едно време домакинът ни пита как е в България. „Вие там… комунистически режим?“. Да, разправям му, така е, още не сме се отървали. Оправиха ни колата и си тръгнахме, а на другия ден разбирам от вестника, че това село неотдавна е било превзето от партизаните на „Сендеро луминосо“. Селото, подобно на много други забутани в Андите, се издържа от отглеждане на кока. Партизаните идват от време на време, взимат я и я продават. Та хората, дето ни посрещнаха, са били тъкмо такива. Фактически всички ние тогава спасихме кожите, благодарение на това, че ме помислиха за пришелец от една комунистическа държава.“


ВИЗИТКА

Проф. Христо Пимпирев е роден през 1953 година. Сега е преподавател в Софийския университет. Председател е на българския Антарктически институт. Участник и ръководител на всички полярни експедиции. Автор е на редица научни статии и публикации. Издал е четири книги – „Докосване до Антарктида“, „Ледена магия“, „Най-южният свят“ и „История на Земята“.