Category Archives: СЪДБИ

В ПАМЕТ НА РОНИ ДЖЕЙМС ДИО

Почивай в мир!

Advertisements

ЕВА БОРИСОВА – УЧРЕДИТЕЛ НА АСОЦИАЦИЯ „РОДИТЕЛИ“: „ОТКАЗЪТ ОТ СМИСЛЕН ДЕБАТ ВОДИ ДО ХАОС В ЦЕННОСТИТЕ“

Ева Борисова

АВТОБИОГРАФИЯ

Омъжена, с три деца – Елица, Ния и Никола.
Родена и живее в София.
Учредител на асоциация „Родители“.
Завършила е английска езикова гимназия – София,
Висш медицински институт – София,
Българо-френски център МАРКОМ – “Маркетинг и мениджмънт”,
”Ecole Superior de Commerce” – Марсилия, Франция – специализация по маркетинг на фармацевтичната промишленост и управление на частни болници.
Понастоящем – управител на „Салвис фарма“ ООД.

Г-жо Борисова, смятате ли, че интересът на детската аудитория е предаден на бизнеса? (защо така смятате)

– Мисля, че няма споделена представа за висшия интерес на детето като потребител на аудиовизуални продукти в това число и телевизия. В този смисъл съм склонна да приема, че става дума по-скоро за неглежиране отколокото за предателство.

Според вас, като член на Експертния съвет към СЕМ, достатъчно добре ли медийният регулатор защитава върховния интерес на малолетните и непълнолетните?

– Мисля, че липсата на ясно дефинирана представа за висшия интерес на детето и силният натиск от страна на бизнеса, поставя медийния регулатор на доста хлъзгава почва. Допълнителен проблем е липсата на адекватни механизми за взаимодействие между ДАЗД и СЕМ, както и ясно дефиниране на териториите и инструментариума, който двете институции ползват. За съжаление към момента отношенията между двете институции са по-скоро конфронтационни отколкото такива на сътрудничество.

Кои са основните слабости в законодателството ни в областта на закрилата на децата от вредно аудиовизуално съдържание?

– Мисля, че основният проблем е в противоречивите тълкувания на различните нормативни актове, които би трябвало да регулират тази област. Законът за закрила на детето, Законът за радиото и телевизията, Законът за защита на потребителите. Липсата на координация между тези актове водят до противоречива практика или по-скоро до размиване на границите на приложение.

Как оценявате степента на медийна грамотност у нас?

– Смятам, че това е въпрос на конкретни изследвания и всяко субективно мнение е ирелевантно.

Знаят ли възрастните как да предпазват децата си от вредни медийни продукти, да разговарят с тях на тази тема?

– От една страна има свръхочаквания към родителите и учителите, от друга се прави твърде малко, за развитие на компетентности в тази посока.

Смятате ли, че в училище е необходимо да се въведе дисциплина „Медийна грамотност”?

– Категорично Не. Отделна дисциплина би била нелогична, тъй като медийната грамотност се постига преди всичко в резултат на осмислен личен опит, който с възрастта на детето много динамично се променя. В същото време смятам, че развитието на „Медийната грамотност” би трябвало да е цел на образователната система, която да се постига чрез ясно дефинирани междупредметни връзки, които постоянно да стимулират осмислянето на личният опит на децата.

СЕМ прие решение, с което занижи част от програмните характеристики за обем на трите търговски оператора – бТВ, Нова телевизия и ТВ2. Лицензиите са за излъчване в цифрова среда и в периода на simul cast. По-малкото информационни и културни предавания със сигурност ще рефлектират и върху възпитанието и ценностната система на децата. Каква е вашата позиция по тази проблематика?

– Смятам, че обемът на тези предавания са въпрос на медийна политика и в този смисъл изискванията би следвало да са законово регламентирани, а медийният регулатор да има отговорност само да следи за спазване на закона. Защита на обществения интерес е в прерогатива на законодателния орган и той трябва да поеме отговорността за неговото дефиниране и защита.

Как обществените радио и телевизия, които също се комерсиализират, могат да изиграят ролята на „възпитател” сред подрастващите?

– Тук отново въпросът е политически. Отказът от смислен дебат и съответно дефиниране на обществения интерес, води до противоречива среда в обществените медии и истински хаос на ценностите, което е по-лошо и от  комерсиализация. Впечатленията ми като зрител са за видима липса на формулиране на вътрешни професионални стандарти и изискване за тяхното спазване, което е много тревожно. В резултат рискът за подрастващите като потребители на продукта на обществените медии често е съизмерим с този на комерсиалните.

При решаването на казуса „Страх” вие и представляваната от вас Асоциация „Родители” настоявахте за препрограмиране на шоу продукцията. Защо, в крайна сметка, СЕМ се съобрази с исканията на бизнеса?

– В случая става дума за различно тълкуване на разпоредбите на закона. СЕМ прие, че закона предпоставя алтернативност на мерките или програмиране след 23.00 часа или поставяне на предупредителен визуална или звукава сигнализация. Нашият прочит на закона е, че се предполага комулативност на двете мерки – т.е. задължително препограмиране след 23 часа и сигнализация.

Не наруши ли с решението си регулаторът обществения интерес и не постави ли на опасност сигурността на децата?

– Тъй като съм заинтересована страна в този спор смятам за неетично да давам определение по този въпрос. СЕМ е преценил, че гаранатирането на свобода на словото е приоритетно спрямо потенциалния риск за децата в този случай. Дали това отговаря на обществения интерес може да се произнесе само съдът.

Като член на Експертния съвет към СЕМ, какви позиции отстоявате за да се осигури по-безопасна медийна среда за децата?

Последователна работа за остановяване на сътрудничество с всички заинтересовани страни – тв-операторите, ДАЗД, гражданския сектор.
Интензивана работа за ясно дефинирана и споделена представа за висшия интерес на детето в контекста на медийните практики.
Стимулиране на изграждането на вътрешни процедури и стандарти в медиите за гарантиране на качеството на процеса по спазването на правата на децата. Това предполага и ясна политика по обучение на персонала по този въпрос.
Стимулиране на изграждане на механизми за саморегулация на самата медийна общност.
Установяване на трайна практика на медийния регулатор при решаване на сходни казуси в контекста на една и съща законодателна рамка. Не споделям тезата, че животът е много динамичен и за това е съвсем естествено при действие на един и същ закон два сходни казуса да могат да бъдат решени по драстично различен начин. Смятам, че трябва да имаме уважение към прецедентите, особено когато са потвърдени и от съда и да имаме волята веднъж поставена границата да се отстоява.

Г-жо Борисова, разкажете за други случаи на нарушаване на правата на малолетните и непълнолетните в медиите, по които Асоциация „Родители” е вземала страна.

– Друг пример е предаването „Вип Брадър”. Абсолютно недопустимо е да се карат деца с увреждания да отправят искане за финансова помощ, дори и родителите им да са съгласни за това. Асоциация „Родители” заедно с голяма група неправителствени организации изрази своето становище в отворено писмо до медиите. В този случай смятам, че защитата на обществения интерес беше по-скоро в прерогативите на ДАЗД, отколкото в тези на СЕМ. За съжаление сме свидетели, че поради голямото влияние на медиите върху общественото мнение, както и в резултата на сериозната концентрация – в момента пазарните дялове на медийните групировки на НОВА телевизия и БТВ практически надхвърлят 70%, институциите проявяват откровен страх при реализирането на дадените им по закон правомощия.

ПЛАНИНСКИЯТ СПАСИТЕЛ, ВЪРНАЛ КЪМ ЖИВОТА СТОТИЦИ

07

За една година в българските планини стават средно около 1000-1200 нещастни случая. Причините най-често са недобра екипировка, подценяване на опасностите, които крие теренът, лекомислие и непреценен риск. „За съжаление все още има и доста смъртни случаи“, споделя планинският спасител Методи Тодоров.

В своята 30-годишна практика той е виждал и съпреживявал почти всичко. Спасявал е хора, престоявали повече от ден-два под руините на някоя рухнала сграда или затрупани от лавина, денонощно е търсел изгубени в зимни виелици по планинските била. Но той никога няма да забрави мъчния спомен от земетресението в Турция през 1999 г., при което загиват повече от 17 хил. души.

img131Тогава няколко спасителни екипа от България участват в спасителните операции. „Винаги ще помня картината: едно семейство, загинали. Разравяме ги полека-лека. Там няма машини, багери – правим всичко съвсем внимателно, защото, ако все пак някой е останал жив… Бащата най-отгоре с един забит трегер в гърба, отдолу майката и най-отдолу детето с обезобразено личице, а устата му в предсмъртен вик. Стремели са се да го опазят, затова са го покрили с телата си и така всички, един върху друг.“ Методи определя случилото се само с една дума: „Трагедия!“

Планинският спасител Методи Тодоров е в компанията на добър приятел

Завършващ акорд на всеки спасителски курс е похода и бивака. А да се бивакува през зимата във високата планина може да се случи на всеки турист. Най - комфортния, но доста трудоемък начин за направа на бивак е изкопаването на снежна пещера.

Храбрият дарител на втори живот, който e на 60  години, се обучава за спасител към Българския червен кръст (БЧК) близо две години. След което завършва и степен на квалификация за старши спасител. Откриваме го в седмицата, в която той е дежурен в Планинската спасителна служба към БЧК, на ул. „Джеймс Баучър“ 67, в столицата. Докато провеждаме разговора си с него, един от телефоните иззвънява: „Ало! Да, мигновено ще предупредя колегите да вземат спешни мерки. Не, не се тревожете! Спокойно, ще ги намерим!“, хладнокръвно разяснява ситуацията Методи. Така той съветва близките, които току-що му подадоха сигнал, съобщавайки точното местонахождение на групата момчета, тръгнали без необходимата екипировка да покоряват връх Мусала, където е мъгливо и влажно. „Много точна информация за обстановката в планината има на компютърния монитор, чиято диаграма показва нахлуването на студен фронт към върха – от северозапад“, казва Методи. И пояснява: „Най-добре е преди да тръгнете към планината, да известите близките в кой район от нея възнамерявате да ходите. Наскоро имах един случай, при който търсехме като луди едно момче. Семейството му твърдеше: „То каза, че ще отиде до Бояна, някъде в областта на Копитото. Но проверете, може да се е отклонило и към Златните мостове.“ Е, после се оказа, че той е изкачвал Пирин!“

simg14

Често се налага да се виси над пропастта, и макар залезът над хижата да е чудесен, усещането понякога е смразяващо.

Далеч из суровите планини на Норвегия е паднала лавина. Тя е затрупала ловец, който е слагал капани за дивеч. Трудната проходимост на терена и опасността от нови лавини допълнително бавят спасителните екипи. Всякаква надежда чезне, докато минават цели девет дни от инцидента. Следа от тялото на ловеца няма. Изведнъж едно от кучетата надушва диря и тегли спасителите. Те започват да ровят в дълбокия сняг и откриват скандинавеца, посинял от студ, но жив. Той имал в чантата си сурови пилета, от които се е хранил през безкрайните денонощия под тежкия сняг.
У нас рекордът е шест часа. Толкова е престоял човек под лавина в района на Мальовица, докато го открили спасителите. За Витоша пък постижението е два часа. Човек, затрупан от лавина край „Алеко“, бил на границата на задушаването, но с помощта на спасителите оживял.
„Ето това е един от поводите да се работи до откриването на човека – пояснява Методи. – Обикновено голяма част от попадналите под лавина умират още по време на падането й. Други загиват от травми или задушаване, особено когато снежната маса е прахообразна, а не блокова. По някой път обаче става истинска „мелачка“ – сравнява спасителят, и шансът да откриеш някого жив е почти нулев.“

avalan05

Оказване на помощ при лавинното спасяване

Методи, който се радва на двете си внучки, пълнещи къщата му с топлина и детска невинност, е привързан и към кучетата, които обучава да издирват хора при бедствия, аварии и катастрофи (б.ред. – Планинската спасителна служба е единствената в страната, която обучава спасителни кучета). „При обучението всичко започва с връзката между водача и кучето, което е от породата немска овчарка, обяснява учителят. През целия му живот водачът, освен че му дава храна, то усеща и закрилата му, грижите, които полага за него.“

„За да обуча качествено кучето, ми предстои сериозна работа с него, обяснява водачът. – Изготвям последователност на операцията. Заривам се в снега, пускат кучето да ме търси и когато ме открие, има много награди и поощрения за него. Преломният момент обаче настъпва, когато то трябва да търси непознат човек. Най-добрият приятел на човека усеща кога той е в беда по миризмата. В стресови ситуации човекът отделя определена киселинност“, казва Методи Тодоров.

Да се управлява шейната с пострадалия, особено на неблагоприятен терен не е лесна работа.

Освен здрави нерви и психика спасителят трябва да притежава и медицински познания. „Много хора биха останали живи по пътищата, ако имаха дори елементарно медицинско образование, на мнение е Методи. – Вместо да въртят тези тъпи реклами по телевизията в най-гледаното време, могат да показват как се извършва кръвоспиране например. Но нали у нас всичко е за пари! Преди известно време мой приятел катастрофира. Притичват му се веднага на помощ, но вместо да положат на раната му кислородна вода, го поливат с амоняк. Сега човекът още бере душа заради медицинската неграмотност на хората, оказали се на мястото на инцидента.“
Има ситуации, при които, както се изказва един боцман пред паникьосания екипаж, на потъващ кораб в Северно море: „Господа – няма вече накъде! Даже Господ тука Богу дух ще предаде!“ Но има и такива случаи, при които здравият разум и безплатният телефон на Планинската спасителна служба – 0888 14 70, могат да спасят собствения ви живот.


snow_avalanche3

Снимки – Планинска спасителна служба

ПРОСТО ГЕНИЙ!

Пламен Карталов - сн. в. "Стандарт"

Пламен Карталов - сн. в. "Стандарт"

Над сто хиляди души крещят и аплодират във възторг на един от най-големите стадиони в Бразилия – „Маракана“. Събитието обаче не е някой драматичен футболен мач, в който Роналдиньо, Кака и компания дриблират магически с топката, а опера. Постановката е „Анда“ от Верди, която впечатлява публиката на футбола и самбата с пищните си, огромни декори, пренесени чак от Рим. Изпълнителите са световноизвестни гласове, а режисьорът на грандиозната партитура, представена по оригинален прочит преди няколко години в Рио де Женейро, е професор Пламен Карталов. Българските и световните медии са единодушни, че ако някой притежава таланта да превърне операта в истински празник това безспорно е Карталов. За идеята му да пресъздава постановки на открито международната критика оценява режисьорската работа на твореца като „новаторска“, „водеща“, „бляскава“, „божествена“. Освен в родината на самбата българинът режисира постановки още във Великобритания, Германия, Гърция, Египет, Италия, САЩ, Словения, Хърватска, Швейцария, Япония. Смятан е за най-експортния“ български оперен режисьор.

Пламен е като апостол, възкресител на древната традиция, водеща своето начало още от Средновековието. Тогава са се пресъздавали религиозни сюжети пред катедралите. „За мен това са събития, които дават различно изживяване на публиката с изкуството, които се преплитат в оперния спектакъл“, на мнение е творецът, който умело преплита естествената природна среда със сценографията. Подобни знаменити представления с по 800 изпълнители които и до днес никой не се е осмелил да повтори, са се играели за пръв път у нас през 80-те години. На историческия хълм „Царевец“ във Велико Търново оживяват шедьоври от българската музикална съкровищница като „Ивайло“ от Марин Големинов и „Цар Калоян“ от Панчо Владигеров.

С "Турандот" на Пучини през 2008 г. беше открит сезонът на Националната опера и балет. Това възроди традицията отпреди 20 г., когато се проведе последната опера на историческия хълм. Тогава отново проф. Карталов бе диригент

За съжаление последното подобно представление в страната е на площад „Батенберг“ преди цели три години. „Не се намери политик, който твърдо да застане зад „Операта на площада“. Аз сам се отказах от проекта, за да си спестя ходенето по мъките за събиране на пари и за организацията на цялото събитие. Сега продължавам да правя такива спектакли, но в чужбина – в открития театър в Пула в Хърватска, на фестивала в Любляна. В тези държави правителствата дават мило и драго за оперното изкуство“, споделя режисьорът.

Сюжет от "Турандот"

Сюжет от "Турандот"

Пламен е роден в Добрич през 1948 г., но още като ученик се мести със семейството си в София. Майка му е икономист, а баща му инженер, „но моите прародители са се занимавали с църковно пеене“, признава той. Това не може да не даде отражение. Младежът често посещава марионетния театър в столицата. Гледа постановките отстрани със запленени, втренчени очи. „Марионетните кукли развиват детското въображение, те оживяват пред погледа ви, а кукловодът се превъплъщава в най-различни образи. Това за мен беше не само едно богатство, но и удоволствие, което не ме отлепяше от пиесите“, спомня си професорът.

…Група студенти, под ръководството на покойния музикант проф. Георги Робев, пристигат в Байрут, Германия, през далечната 1970 година. На Зеления хълм, където Ричард Вагнер създава всичките си произведения, е построен театьр, носещ името на гения. След като студентите от Държавната музикална академия гледат стотиците произведения на немеца, в главата на един от тях хрумва амбициозна и малко налудничава идея. „Защо и в България да не се създаде такава опера? Ще опитам!“ Този студент, както сами може да предположите, се казва Пламен Карталов.

Когато се завръща в София, той успява да създаде „Младежка камерна опера“ благодарение на финансирането на Съюза на музикалните дейци в България. Наред със Софийската опера вече има и малка, пътуваща опера, която представя алтернативен репертоар. „Премиерите на спектаклите ни винаги бяха в столицата, но имахме представления и в затънтени села, където никога преди това не беше стъпвала опера – разказва основателят й. – Това запълни един вакуум – професията на младите артисти да бъде по-широко практикувана.“

Днес Благоевград се гордее със своята китна камерна опера, която се учредява със съвместното решение на Председателството на Комитета за култура – София, и окръжните ръководства на Благоевград от 1977 година. Успял да осъществи професионалната си мечта, Пламен специализира оперна режисура в Германия. Завършва и Националната академия за театрално и филмово изкуство. Към богатата си автобиография добавя и много отличия и награди за принос в изкуството. Получава най-високия правителствен орден на Бразилия -„Рицар на южния кръст“, за дългогодишната си работа в страната. Режисьорът е единствен в света, който успява да реализира като продукции оперите на бразилския композитор Антонио Гомес. Неотдавна авторитетен наш вестник публикува обширна статия на тема „Операта умира“. Заглавието е провокирано от интервю с Райна Кабаиванска.

Златното поколение на Гяуров, Павароти, Доминго, Кабайе, Борис Христов няма да се повтори – на мнение е талантливият режисьор, който спокойно може да се нареди до тези велики имена на световната опера. – Но те сякаш са нямали личен живот от пътувания, ежедневни репетиции, денонощно учене.“ Могат да се сравнят с Пикасо, който е чакал роднините си да заспят, и чак тогава, на спокойствие, се е затварял в едно килерче за да пропътуват дългия път към стълбицата на световната слава. „Повечето студенти днес идват на репетиция в последния момент. Не се стараят достатъчно, подценяват даден момент от творбата. Всичко това води до ниско качество в изпълнителите.“

Все пак професорът, който чете лекции на студентите си от четвърти курс в музикалната академия „Панчо Владигеров“, се старае да им предаде от своя професионален и жизнен опит. „Задачата на моето преподаване е да внуша, че певецът е не само господар на своя глас, но той трябва да бъде и добър актьор на сцената.“ Паралелно с това той води и майсторски класове в редица университети в света.

Работохолизмът и свободният творчески размах, с който Карталов създава своите образи, са параметрите, очертаващи неоспоримия гений на твореца. Но дори и най-великите артисти винаги търпят критика. „Моят син Кирил, който е студент в Милано по специалността „Международни отношения“, и съпругата ми Валерия са най-големите ми критици“, признава професорът.

Доказал се вече като добър режисьор, той застава начело на Русенската опера. С „Травиата“ от Верди, преди повече от 20 години, у нас се ражда първото недържавно спонсорство на спектакъл.

Идеята и традицията за самофинансиране на принципа на международното сътрудничество и копродукции, е реализирана успешно от Пламен като директор и на Националната опера и балет. „Когато Солун беше културна столица на Европа през 1997 г., едни от първите средства за Софийската опера дойдоха именно оттам“, обяснява Пламен. Мениджърският и управленският му поглед носят на театъра върховите 49% собствени приходи и 51 на сто държавна субсидия.

По този начин той разкрива нови пътища за оперното ни изкуство, като организира първото турне на родната ни опера в Япония. На практика режисьорът има над сто постановки с различни стилове и автори. Голяма част от спектаклите му са в „Златния фонд“ на БНТ.

С премиерата на операта „Бал с маски“ от Джузепе Верди бе открит новият творчески сезон на Националната опера и балет (24 и 25 септември). Пищният и раздвижен спектакъл разкънтя зала едно на НДК след края му. Публиката дълго аплодира режисьора й Пламен Карталов, диригента Борис Спасов и изпълнители като Емил Иванов, Камен Чанев, Габриела Георгиева, Ангел Христов.

Зрителите обаче се наслаждават и стават свидетели само на крайния продукт, зад който се крие дълъг творчески и „лабораторен“ процес. Най-малко девет месеца са нужни за репетиции, подготовка, подбор на изпълнителите, сценография, декори, задълбочено проникване в драматургията и замисъла за създаване на творбата от автора, организация преди поставянето на операта на сцена. „Изборът на изпълнителите е най-трудната задача за един режисьор – категоричен е Карталов. – Всичко се свежда до избора на най-подходящия солист.“

Затова режисьорът може да се определи като своеобразен диригент на целия творчески процес. Той трябва да размаха диригентската си палка „под диктовката“ на художествения сценограф, след това да я насочи плавно към хореографа и ритмично да я дирижира към художника на осветлението. С такова вертикално и същевременно хоризонтално партитурно мислене режисьорът Пламен Карталов – един от златното българско поколение творци, не спира да покорява ценителите на едно от най-демократичните изкуства, което няма земни граници.

ПО СТЪПКИТЕ НА НЕДЯЛКОВ – СТАРШИ

Навярно много често сте чували поговорката, че „кръвта вода не става“, или пък „крушата не пада по-далече от дървото“. В историята примерите, при които поколения от едно семейство са управлявали цяла империя дълги години, и то успешно, са неизмеримо много. Но можете ли да се досетите за български род, който вече от три поколения взема активно участие в банковия ни сектор?

Недялкови са живата история в банкирането. Финансовата кръв и мисъл започват да текат от бащата на Олег, който е бил дълги години директор на ДЗИ в град Елена. „Където е текло, пак ще тече“, казва народната мъдрост. Ако й се доверим безусловно, несъмнено ще стигнем и до най-младия представител на банкерския род. Началникът „Банкиране на дребно“ в Бизнес център „Мария Луиза“ на ТБ „Алианц България“ е познат на малцина, млад е и е енергичен наследник на фамилията.

Крум Недялков наглежда футболния мач и дъщеря си

Крум Недялков е роден на 3 август 1974 г. в София. През 2000 г. защитава успешно магистърска степен по специалността „Социално и застрахователно дело“ в Университета за национално и световно стопанство (УНСС). „Изборът какво точно да уча не беше случаен,“ споделя Крум, като изтъква кариерата на семейството си.

Стилът е нещо неподправено и индивидуално. Той е единствената формула за успешна кариера. Ако все копирате някого или се опитвате да му наподобявате, то вие сте обречени да бъдете все зад неговата сянка.

„Да вървиш по стъпките на някого, особено на баща си, е трудно, убеден е Крум Недялков. – Олег е човек, създал една от водещите банки в страната (ОББ), оглавявал „Алианц България“. В момента той е в управителния съвет на БНБ. Това е сериозна причина да не мога да правя съпоставка с него. Всеки родител иска детето му да го надмине в постиженията, но аз не вярвам, че ще успея…“

Олег Недялков в работна атмосфера

Недялков-старши е имал други амбиции за Крум. Той неистово е убеждавал сина си да стане футболист. „Баща ми е бил наистина добър играч като ученик, но не е успял да се реализира на игрището. Затова подтикваше мен, но аз не възприемам този спорт.“ И докато Недялков – старши се събира да рита мач през уикенда с приятели, то „младшият“ предпочита да чете историческа литература – била тя художествена или биографична. От две години кара ски и с огромно нетърпение очаква началото на зимния сезон.

През 1996 година е първият допир на Крум с тогавашното ЗПАД „България“, офис „Америка“, като стажант. „Бях студент първи курс, специалността „Застраховане“ – тогава все още беше нова след възстановяването й в УНСС, а бизнесът един от най динамичните в онези години“, споделя той.

В „Алианц България“ е от 1998 година. Започва като инспектор по имуществено застраховане под ръководството на Сашо Гюров. След това заема позициите „Мениджър продажби“ и „Ръководител на представителство“.
„От седем месеца се занимавам с продажби на финансови продукти – застраховки, кредити, депозити, които несъмнено са универсално нещо. Това за мен е не само нова длъжност в структурата на „Алианц“, но и преминаване от застраховане към банкиране.“

Стрелките на часовника в кабинета на Крум обаче трябва да изтрият циферблата от въртене. Едва тогава той ще може да се докосне до истинското банкиране и да се издигне до изпълнителен директор. „Надявам се все пак някой ден това да се случи – не крие амбициите си началникът в отдел „Банкиране на дребно“ на агресивно развиващото се дружество. – Натрупал съм солиден опит в застраховането, но за мен банкирането е едно ново начинание.“

С доста отговорности и тежки задачи ще трябва да се сблъска Крум, и то до края на годината. „Съвсем естествено изпълнението на заложените планове по всички бизнес линии в края на годината представлява не само предизвикателство, но и възможност за доказване за всеки мениджър. Не по-малко важно за мен е интегрирането ми в колектива, успешното взаимодействие, разбирателство и приятелство. Подкрепата на прекия ми ръководител г-жа Гергана Цветкова, както и на ресорния ни изпълнителен директор г-жа Галя Димитрова е особено важна за посрещането на тези предизвикателства“, обяснява Недялков.

Въпреки че колективът му е почти изцяло женски, Крум разкрива, че в тяхната компания, когато излизат неделово вечер, се получават готини купони. Но на женения мъж все по-рядко му остава време за подобни забавления. Той е станал баща на момиченце, което скоро ще навърши девет месеца. Това обяснява и факта, че таткото все повече предпочита по-тихите заведения, където също може и да дискутира от спортни през икономически до политически теми с приятели.

Една от тези теми е тази за стойността на парите. „При формирането на семейния бюджет със съпругата ми Христина, която е дипломат във Външно министерство, често дискутираме въпроса „какво са парите?“ За мен те представляват стока, също както петролът или наемният труд. Като банков служител смятам, че стойността на парите се определя от цената, на която банката ги придобива. Като човек, управляващ собствените си финанси, смятам, че стойността им се определя от различните възможности за мултиплициране.“

Ако Крум бе в списъка на милионерите в страната или притежаваше неограничен лимит пари, за него те биха били само средство за удовлетворяване на мечтите. „Имам ли някога подобна финансова възможност, веднага ще си купя къща и два коня, въпреки че никога не съм яздил – мечтае си той. – Току-що при мен дойде един клиент, за когото явно страстта по бързите и скъпи коли е отминала и сега искаше да си купи яхта. Добре ще е и аз да постигна такова нещо, но все пак парите за мен не са приоритет, който би ме накарал да върша нещо пр принуда“, заключава той..
Може би това е и една от основните причини, която не е притиснала Крум да работи зад граница, както са направили много негови приятели. „Преди пет години бях поставен пред тази дилема – обяснява Недялков-младши. -Имах възможност да специализирам в Мюнхен и да търся развитието си в други дружества на „Алианц“.“ По всичко личи, че той е избрал възможно най-правилното решение, понеже приятелите му доста бързо са се върнали от чужбина. Някои от тях или не са успели да се интегрират, или да променят манталитета си.

Финансовият мениджър прави ясна разлика между това да си в друга страна само на почивка и да си на работа. „Обичам да пътувам, но едно е да си на екскурзия, съвсем друго постоянното жителство. Честно, повече от 20 дена трудно издържам да съм извън България – издава той. – Най-дългият ми престой извън родината беше на едно езиково училище в Англия. Там не само че усъвършенствах езика, но и „попих“ от точността, подредеността на островитяните.“

За Крум от голямо значение е тази прецизност да се пренесе и на нашия пазар, както и развитието на банковото застраховане. „Неслучайно наблюдаваме навлизането на все повече финансови групи, предлагащи банкови, застрахователни и осигурителни продукти, но бих желал да изтъкна, че „Алианц България Холдинг“ е първата финансова група с десетгодишен опит. С огромно удоволствие смея да заявя, че мотото на банката „Финансови решения от А до Я“ е актуално както в глобален, така и в национален аспект.“

Банка "Алианц" в Мюнхен

Основаната през 1889 г. в Мюнхен фирма „Алианц Застраховки“ АД от Карл фон Тиеме и Вилхелм фон Финк започва своята дейност и в Берлин през 1890 година.

На българския пазар „Алианц“ АГ се утвърждава, след като през 1998 г. закупува 51% от акциите на застрахователно дружество „България“ и става собственик на новооснованата компания „Алианц България Холдинг“.

Повече от девет години Крум Недялков е в „Алианц“. Ако някой твърди, че той е на тази позиция в банката заради баща си, е далеч от истината. Оценката, че е в сянката на баща си, също е неправилна. Крум е поставен под условностите на времето, при което за да се издигнеш в структурата и да станеш добър играч на пазара, трябва не само време. Нужни са талант, търпеливост и малко инат. Качества, които безспорно 33-годишният финансист притежава, но за да оцелее в сектора – винаги трябва да ги устоява.

ТРИТЕ ЛИЦА НА АВАНГАРДА

1_doychinoff1

6_doychinoff1

„Съпругът ми бе единственият, когото съм харесвала като визия. Той умееше да мисли в правилната посока и да взема най-мъдрите решения. В него откривах всички качества, които някога съм търсила в един мъж – бе и грижовен баща на две деца. Но той е и единственият, когото не съм обичала. И все пак нямам намерение да се развеждам с него…“ (Светла)

„Омъжих се рано-рано – на двайсет години. Затова сега, на 36, имам голям син, който скоро ще навърши пълнолетие. Направо съм се роботизирала – и в работата, и вкъщи.“ (Петя)

„Нямам си нито любовник, нито приятел. Напълно свободна съм. Стилът ми е разчупена елегантност. Продължавам да следвам мечтите си, и то не в Милано, а в София.“ (Дрина)

Това са откровенията на три дами, които отдавна са свикнали да провокират. Светла Димитрова, Петя Димитрова и Дрина Пашова са вероятно трите най-дръзки имена в българската мода. Сами признават, че понятия като комерсиализъм и масов вкус ги отвращават дълбоко. Обединява ги фактът, че творят под един общ „купол на лудостта“  както сами го наричат: с това екстравагантно прозвище обозначават „Ариес Уникат“ – фирмата на Светла Димитрова, създадена през 1990 година. Още оттогава авангардното мислене е мерилото, по което дизайнерката подбира своя екип. Именно Светла бе и пионерът на стила „гръндж“ у нас – на цветните плитки, на размъкнатите шарени поли, на бунтарските съдрани кожени панталони…

12

Гръндж модата показва освободеност и неспазване на общоприетите норми

Родената в Плевен Димитрова завършва Строителния техникум в родния си град и после, повлияна от мнението, че сериозна кариера се прави единствено в столицата, се записва в Минно-геоложкия университет в София. Така и не успява да добута докрай образованието си – вероятно и защото още тогава мечтата й е била да се дипломира не като геолог, а в Художествената академия. „Накрая побързах да се омъжа, понеже ми трябваше софийско жителство. Все пак това беше мечтата на всеки провинциалист“, признава Светла.

svetla

Светла Димитрова

Разбира се, бракът й едва ли е бил чак толкова по сметка, защото в „изчисленията“ влизат и две деца – Биляна (сега на 30 г.) и Елица (29). Но за една творческа натура като Светла домакинските задължения и гледането на децата едва ли са изглеждали като сбъдната мечта. Истинското й увлечение – създаването на оригинални дрехи – останало на най-заден план. Шиела само от време на време, и то за себе си. На 35 години вече изглеждало сигурно, че талантът й е осъден да угасне край домашното огнище.

Първите пробиви на "Ариес уникат"

Първите пробиви на "Ариес уникат" с Жоро Пентаграма

Но съдбата невинаги е толкова неумолима, колкото изглежда на пръв поглед. Важно е в точния момент човек да изиграе правилния ход. Светла е готова за него: „Когато станеш на една такава възраст, започваш да се вглеждаш в децата си. Тогава се питах дали въобще съм ги научила на нещо. С мъжа ми вече съвсем си бяхме омръзнали. Ежедневието ме потискаше“, спомня си Димитрова. Затова тя решава да се посвети на онова, което обича да върши, и отплатата идва съвсем скоро – под формата на първа награда от Националния конкурс „Идеи за свободното време и модата“ (1988 г), където представя своята първа колекция от кожа, съчетана с дантела. Наградата й дава куража да открие свое собствено студио, където ще може свободно да излага идеите си. Фирмата „Ариес уникат“ отваря врати през 1990-а. В превод марката означава „уникален овен“, каквато е зодията на основателката й. „В началото работех на парче, представях моделите си в галериите -разказва Светла. -Лошото е днес, че сме се превърнали във виртуална марка. Все още не съм успяла да стана и производител.“ Това обаче съвсем скоро трябва да се промени, защото Димитрова преговаря с две русенски фирми,които да реализират идеите й. „Пак ме е хванала лудостта – смее се тя. – Събрали сме се 4-5 човека с различно мислене и с тях се надявам да успеем.“

petq

Модел на Петя Димитрова показва създадения от нея стил "граи"

В този тесен кръг попадат и Петя Димитрова (36 г.) и Дрина Пашова (26) – две пълни противоположности, едната от които пробива в света на модата постепенно и налага свой оригинален стил, докато другата прави първото си ревю, едва ли не още при слизането от самолета от Милано. „Дрина ме впечатли с етноелементите, които вкарва, а Петя е много „цветна“. Тя използва отпадъчния материал, който иначе се изхвърля“ – така Светла обяснява какво я е накарало да приеме двете момичета на работа.

petq-1

Шарените кръпки и небрежни шевове отличават стила на Петя, който идеално пасва на концепцията на "Ариес уникат"

petq-21

Кафяви, широки панталони в съчетание с блуза украсени гамово с цветни украшения

И за Петя Димитрова, както и за безброй други хора у нас 1990-а е съдбоносната година. Дотогава Петя, която е завършила педагогика в Софийския университет, все още смята, че ще стане учителка. „Бях тръгнала в съвсем различна посока, въпреки че още от малка много обичах да шия – разказва тя. – Като ученичка, когато ходех на село, си купувах от тамошния магазин басми. Баба ми често се караше: „Петя, тия басми бабите за забрадки не ги купуват, а ти от тях правиш костюми!“. Но плановете на Димитрова рязко се променят. Едва навършила 20 години, тя среща мъжа на живота си и двамата набързо спретват сватба. Тогава Петя се решава да отвори малък магазин за дрехи в родния си град Велико Търново. И както се казва – очаквай неочакваното. „Веднъж бях закачила до пробната връхната си дреха – едно пончо с пискюли и качулка. Клиентка, която пробваше пуловер, го видя и попита каква марка е дрехата. Обясних й, че съм си я направила сама. А тя най-безцеременно се обърна към мен и каза: „Искам да я купя.“ Опитах се да й кажа, че съм я носила поне две години. Но не можах да се преборя с настойчивостта й и накрая й продадох пончото. Оттогава замених цялата стока в магазина с мои модели.“

Стила си Петя е нарекла „граи“. „Наскоро едно момиче ме попита в какъв стил работя. Аз се затрудних при отговора, а тя ми обясни, че след като имам свой собствен почерк, трябва да му дам и име. Обмислях различни варианти – от „провокация“ до „емоция“. Накрая се спрях на „игра“, понеже обичам да си играя с платовете и материите. Накрая поразместих малко буквите и се получи „граи“.“

1_drina-pashova

Дрина Пашова

Все прeз същата 1990 г. едно друго момиче започва да си мечтае да учи дизайн в някоя от европейските столици на модата. За разлика от много други обаче, Дрина Пашова не остава само с мечтите, а продължава образованието си в Милано в Частната академия по изящни изкуства NABA (Nuova Accademia di belle arti). Прeз 2005-a завършва четиригодишния курс в специалност „Моден и текстилен дизайн“. „Това е академия със стари традиции и всяка година завършваше с ревю, на което всеки от нас се представяше самостоятелно. Обучението ни се ръководеше от преподаватели, които са работили с най-известните дизайнери в света, като Джорджо Армани и Джон Галиано“, с гордост разказва Дрина.

e9e56d291d1

Емоционално и грабващо като концепция ревю на "Ариес уникат"

Съвсем наскоро Пашова представи в хотел „Експо“ колекция на тема „Носталгия“ – откъс от дипломната й работа в Милано със същото име. Концепцията е провокирана от носталгията на авторката по родината при дългия й престой в Италия. Целта й била да покаже на италианците богатството на българския етнос и култура. Дрина си спомня, че когато показала за пръв път своите творби в Милано, присъстващите били толкова екзалтирани от внушенията на традиционните ни костюми и особено от цървулите, че веднага се намерили мераклии да ги купят. Пашова обаче отказала, обяснявайки, че те са само част от една цялостна композиция. „Целта ми е всеки, който носи моите дрехи, да успява да показва и себе си чрез тях. По този начин да изпъква неговата уникалност, а не да наподобява някого, като следи комерсиалните тенденции -подчертава Дрина. – В ревюто съм наблегнала на цветовете в сиво-черната гама, като израз на носталгия, и на екрю – символ на надежда. Колекцията завършва със силно женствен, богат и цветен модел като триумф на победата над носталгията.“

Модел на Дрина

Модел на Дрина

За съжаление, когато правиш уникален и печеливш продукт, винаги ще се намери и кой да го открадне. Светла Димитрова споделя, че още преди години, когато се е разхождала по „Витошка“, видяла на една витрина дреха в нейния стил. „Тогава аз и екипът ми в „Ариес Уникат“ бяхме единствените, които вплитахме метални орнаменти в кожата на якето. Дрехата беше с марката „Пагане“. Когато разпитах кой е производителят, никой не успя да ми отговори. Причината бе проста – такава марка не съществуваше. Разбрах, че една жена работи в моя стил, но така и не можах да я открия.“

Трите имат и по-весели истории за разказване. „От моя магазин във Велико Търново една известна дама си купи рокля за 75 лева – спомня си Петя. – После видях същата жена по телевизията на едно светско парти. На въпроса на журналиста откъде е роклята тя отговори – от известна дизайнерка (а аз съм супернеизвестна) за две хиляди лева.“

Подобни плагиатства не са необичайни в света на модата. Затова и Светла Димитрова се стреми да работи с млади хора с оригинални идеи, които никой няма да може да копира. „Когато бях млада, плюех по старите дизайнери. Та те не можеха да предложат нищо по-разчупено и нестандартно. От моята гледна точка днес, когато съм на 55, виждам, че по-възрастните колеги, ако не чак някакви революционни идеи, са носели поне опит и мъдрост.“ И въпреки че между Светла, Петя и Дрина има по едно поколение разлика, те се разбират идеално.


КАРТИНИТЕ НА СТАВРИ УКРАСЯВАТ ДОМОВЕТЕ НА ПУТИН И ПЪРВАНОВ

Един дъх може да трае както 24 часа, така и един милион години, но всичко трябва да се твори на един дъх, казва художникът Ставри Калинов

Един дъх може да трае както 24 часа, така и един милион години, но всичко трябва да се твори на един дъх, казва художникът Ставри Калинов

През живота си Ставри Калинов не е прочел нито една книга: „Дори се затруднявам да говоря правилно, пиша с доста грешки.“ Когато заприказва обаче, той философства по-добре от доста професионалисти.
Според художника – държавата, църквата и училището са най-големите злини и източници на поквара. Те карат човека да следва определени стереотипи, „да бъде роб и заблудена овца, манипулирана и подвластна на законите, на данъците, на попа и на книгите“. Според Ставри той е постигнал това, което и Пикасо не е успял – да нарисува сто графични картини за пет дни – без да спи и почти без да се храни.

Чудатите фигури на картините изработени от стъкло са отличителни за творчеството на Калинов

Чудатите фигури на картините изработени от стъкло са отличителни за творчеството на Калинов

Мнозина биха побързали да „лепнат“ на твореца определения като луд, психично разстроен, ненормален… Ставри Калинов наистина е извън нормите. Но това означава и да не робува на хорското мнение, да не признава никакви лимити – с една дума да е свободен. Повечето от нас смятат, че не са роби, но всъщност са оковани от вериги, които нито ги виждат, нито ги чуват как грозно дрънчат. „Усещаме реалната им тежест само когато работодателят ни пришпорва да завършим някаква работа по-бързо от предвидения срок, да стигнем навреме за бизнес срещата, да се приберем до час при половинката си. Всичко правим под команда – раждаме се, живеем по установените стандарти и умираме. Ако ти кажат – „ти си откачен“, радвай се, това означава, че не си „закачен“, ти си свободен човек!“, смята Ставри Калинов.

Прекрачвам прага на ателието му на бул. „Цар Освободител“, срещу Руската църква, където е изложена експозицията му. Странната му живопис, сътворена по начин, който само той си знае, скулптурните миниатюри и това, с което истински се гордее – картините от стъкло, грабват дори небрежния поглед на лаика. Самият домакин, облечен в дънки и спортна блуза, прибрал артистично дългите си коси с черна лента през челото, се усмихва широко. И започва нашият разговор. Или по-точно монолог, защото той просто не спира да говори… Прави собствена аналогия на всяка дума, потъва в космоса на вътрешния си свят и по някое време със сигурност забравя, че съм там, до него.

Малко екстравагантно самият художник се определя като един луд играч. Твърди, че през цялото време, докато работи, не осъзнава какво върши. Спре ли, значи е свършил, каквото трябва. Остава му    да се подпише. „Ако художникът непрекъснато мисли дали ще се хареса това, което прави, кой ще го купи и дали критиците ще го сравнят с Леонардо, става страшно – твърди Калинов. – Следващият етап са депресиите, от които трудно се бяга. Но и те се лекуват с двойни дози свобода и много работа.“

Според твореца когато Бог дава, трябва да го вземеш, в противен случай губят всички

Според твореца когато Бог дава, трябва да го вземеш, в противен случай губят всички

Ставри Калинов нарича работата си хазарт. „Тежка и опасна игра в казиното на живота. Страшното в нея не е, че можеш да загубиш всичко: жената, дома, парите, а можеш да загубиш и себе си. С две думи, руска рулетка със собствената си личност. Тежко ти, aко изведнъж разбереш, че не можеш толкова, колкото ти се иска. Тогава лек няма.“

Творецът не е от хората, които обичат да чертаят планове. „Как мога да знам какво ще правя следващата седмица или догодина – чуди се той. – Ако знам и го кажа, това значи, че съм го направил.“ Погледът му издава приятна откритост, добрина и дори наивност. Той е един от онези големи таланти, които не обръщат особено внимание на дребните неща. Не се притеснява, че и на него, като на всички по-известни хора, му завиждат. Дори подчертава, че това иначе недостойно чувство, толкова характерно за българина, му действа като атомно гориво в движението напред. За успокоение на завистниците могат да се кажат няколко неща: той не е богаташ, както мнозина твърдят за него. Няма замъци и имоти в чужбина. Зад границата има само негови картини и скулптури. Сред притежателите на творбите му са Бил Клинтън, покойният папа Йоан Павел II, Владимир Путин и още много други известни личности.
Калинов е един от 100
те най-изявени, международно признати български личности – учени, творци, икономисти, които притежават „Сертификат за принос за развитие на страната“. Той не си налива френско шампанско и не употребява хавански пури, защото по принцип никога не пие и не пуши. У него живее аскетът и той не може да го прогони. Няма милиони в нито една банка. Понякога    дори търси пари назаем.

Ставри е роден във Видин през 1944 година. Спомня си, че е бил слаб ученик и едвам е „изкласвал“. „Само защото бях мил и знаеха, че рисувам добре, учителите се смиляваха над мен. Семейството ми пък все ме сочеше като „черната овца“ в рода“, твърди художникът. След два неуспешни опита през 1973 г. е приет в Художествената академия в София – специалност „Дърворезба“. Баща е на две малки дъщери – Рая (8 г.) и Реджина (14 г.), за които казва, че са „най-големи съкровища“. През 1980 г. открива първата си самостоятелна изложба на малка пластика в София. Тя носи името „Сребърна изложба“ и съдържа 70 произведения.

„Успявах да продавам нещата си преди 1989 г. в чужбина с много лишения и труд. Дори и без талант – аз бях най-неталантливият. Но имам много идеи и работя много. Когато бях млад, аз знаех, но не можех. Когато започнах да се питам защо зная кой съм, но не мога, се увлякох и започнах… да мога. Разбрах, че нищо не зная и че на всеки човек му трябва занаят. Започнах да се опитвам и успях.“

Галерията на твореца грабва въображението с багри, форми и изящество.

Галерията на твореца грабва въображението с багри, форми и изящество.

Днес като се вгледа в изкуството и в себе си, Ставри открива отражението на своите идеи и дарби: „Как узряват идеите!? Идеите не зреят… – зрее само интелектът. Интелектът е да декодираш вътрешния си свят, но това не се постига чрез писане и четене… той е тайнство. Аз изобщо не съм чел, но знам. Когато
видя буквите, веднага ги асоциирам със следа, с графика, след това ги виждам цялостно, те се нареждат като някакви знаци, като главни букви, но не мога да спазвам правилата и да чета. Използвам главата си за друго. Затова „зреенето“ е лично,
персонално, конфиденциално и няма нищо еднакво. Човекът е без аналог, той е индивидуалност. Рядко работя по поръчка, обичам да правя сам нещата си, такива, каквито аз ги виждам.“ Затова художникът невинаги възприема монументалното като нещо безспорно. „Според мен то е най-малката частица в атома. Без нея не могат да се градят по-големите структури. Най-голямата и най-малката ми пластика са големи, колкото са ми мечтите!“

Ставри Калинов

Ставри Калинов

Преди време зографът губи на бас любимата си икона. „Беше в деня преди президентския балотаж между Георги Първанов и Петър Стоянов – разказва той. – Бързах, както винаги, и точно пред един светофар лъскав Форд замалко не ме изпрати в болницата, ако не и по-далече. Добре че в безлюдната утрин до мен се оказа един добър човек, който рязко ме дръпна и ми спаси живота. – Ей, Калинов, внимавай, закъде бързаш?“ – попита ме той, а аз бях поласкан от известността си. Не познавах човека. Благодарих му. После започнахме да гадаем кой ще победи на изборите. Темата беше актуална. „Въобще не се чуди – каза ми човекът – президент ще е Георги Първанов.“ Погледнах го с ирония (Ставри е близък с Петър Стоянов), но заради всичко, което се случи, любезно го поканих в ателието си. На другия ден човекът дойде. И пак потвърди прогнозата си: „Само Първанов – никой друг.“ „Виждаш ли тази уникална стъклена икона на мадоната с младенеца? – казах. – Ако твоят Първанов победи, ще му я подаря.“

Само след ден Георги Първанов наистина печели. А след време отива в галерията на Ставри да си вземе творбата. Ставри притежава необикновената дарба да твори. „А знаете ли какво е дарба – да можеш да експлоатираш това, което ти е дадено, за благото на другите. Докато вдъхновението е вдъхване на живот. Първо, трябва да имаш позволение да си жив. Дъхът на вените… – това е позволение за живот. Много е объркано, не мога да обясня етимологията, ако я изкажа правилно – самата етимология е неправилно нещо. И ако аз не говоря етимологично, не могат да ме разберат. Така се оказва, че ако си „странник в нощта“, те мислят за луд. А аз просто имам предчувствие за нещата.“

untitled-1

МИСЛИ НА СТАВРИ КАЛИНОВ:

  • Светът е оцелял, защото се е… въртял, животът е една голяма въртележка!
  • Когато Бог дава, трябва да го вземеш, в противен случай губят всички.
  • Един дъх може да трае както 24 часа, така и един милион години, но всичко трябва да се твори на един дъх,

…За себе си

  • Hue сме само едни редактори и ако не се приемем като такива, сме единствено за съжаление!
  • Аз се запазих от училището, църквата и държавата, а работих непрекъснато само за тях…
  • Чрез децата си разбрах защо и аз съм останал дете…

… За изкуството

  • Посланието на Бог е да има личности, да носиш неговия лик. Ако не си личен, ставаш двуличен!
  • Спасението е в творчеството. Когато ме убиват, измамят, обидят, за миг ставам като всички останали…
  • Не всичко написано е вярно, но всичко казано е живо.

 

Снимки: http://www.artkalinov.com

ЕКИПЪТ Е СЪЩНОСТТА НА УСПЕХА

Финансовата институция "Алианц"

Финансовата институция "Алианц"

„Още от ранните си години съм търсела успеха, но не моя личен, а този на целия отбор“, разказва изпълнителният директор на Търговска банка „Алианц България“ Галя Димитрова. За нея колективизмът и сплотеността в екипа са от първостепенно значение. „Както е във волейбола – всеки може да е най-добрият нападател, но не и без помощта на либерото, разпределителя и посрещача.“ Изборът на този пример не е случаен. Страстта й към волейбола датира още от детските и юношеските години, когато е била капитан на отбора в родния й град Добрич. Това й пристрастие има своя отпечатък и в офиса й – множество спортни списания и вестници са разпилени къде ли не.

Изпълнителният директор на Търговска банка „Алианц България" Галя Димитрова

Изпълнителният директор на Търговска банка „Алианц България" Галя Димитрова

„Ето защо за мен хората, с които работя, са от толкова голямо значение – продължава тя. – Един ден, когато приключа с кариерата, това, с което ще мога да се хваля, ще бъдат личностите с които съм имала честта да познавам и да работя.“ За нея ежедневният допир до хората, които са определяли финансовия облик на България, не може да се сравни с никое училище. „Нищо не може да се сравнява с професионализма и ерудицията на толкова уважаваните от мен Димитър Желев, Светослав Гаврийски, Олег Недялков, Димитър Костов и др.“

След завършване на езикова гимназия записва да следва специалност „Счетоводство и контрол“ във Варненския икономически университет (ВИНСА). За да не се отделя от обаятелното за нея море, завършва и магистърска степен по банково дело в същия ВУЗ. Кариерата й започва още на 21 години, когато улавя „магията на времето“ и възможностите, които дава българската банкова система, правеща първите си плахи стъпки. Назначението й в Първа частна банка е повече от прохождане в частния бизнес и инициатива, това я среща със свят и стока, които ще определят пътя й занапред.

„Бях заразена от усещането за институция и от сплотения екип, в който работих. Това ми помогна да израсна професионално“, споделя тя. Навлизайки в света на парите, започва и да разбира тяхната същност. Те не могат да бъдат определени само чрез теоретични постулати, като разменно и платежно средство и да служат за натрупване, зад тях стои нещо по-дълбоко. „Парите са фина стока, с която трябва да се търгува изключително деликатно, защото се отнася и до отношенията между хората“, разсъждава Галя Димитрова. Като става дума за това, кратко отбелязва още един свой приоритет: отношението към клиентите. „Много важно е да се обърне внимание на всеки един клиент, важна е междуличностната комуникация, за да се спечелят уважението и доверието му.“

Говорим за по-важните моменти в кариерата й. Така се случило, че първи април се превърнал в знаменателна дата за нейния професионален живот. На тази дата през 1999 г. я назначават за главен счетоводител в клона на ТБ „Алианц България“ във Варна, чийто управител става по-късно за период от пет години. Отново на първи април – през 2005 г., тя вече е човекът, приел предизвикателството да бъде начело на направление „Банкиране на дребно“ на банката. „Притеснявах се дали това не се случва на шега, но след този ден започна и сериозната работа.“

Грандиозният футболен стадион на Байерн Мюнхен носи името на финансовото дружество

Грандиозният футболен стадион на Байерн Мюнхен носи името на финансовото дружество

Предизвикателствата, пред които се изправя на новата позиция, не са нито малко, нито леки. Банката току-що е променила своята стратегия и трябва да навлезе на силно конкурентния пазар на индивидуалните клиенти. Но смята, че усилията, които полага заедно с целия си екип, не са били напразно. Доказателство за това са резултатите, банката се развива екстензивно с темпове, много по-високи от тези за банкова система. „Зад числата, зад статистиката стои един сериозен екип от млади и амбициозни специалисти, които горят да се докажат в тази професия. Екипът твори и води бизнеса, а не обратно“, казва тя.
Удовлетворение за нея е, че през миналата година новите клиенти – физически лица на банката, са нараснали с повече от една трета. Въпреки това има нов въпрос, върху който е насочила силите си. „Тези, които не са клиенти на банката, смятат, че услугите й са прекалено скъпи и недостъпни за тях. За мен е изключително важно да променим това мнение и да популяризираме банката като гъвкава и достъпна за своите клиенти институция.“

Банката, където прекарва по-голяма част от деня си, определя битието й. Шегува се, че успешно съумява да съчетае предизвикателствата – еднакво любимите банка и семейство. И към двете – твърди тя, се отнася с много обич и всеотдайност. „Аз съм щастлива жена, имам семейство, което ме подкрепя във всеки един момент.“ Винаги може да разчита на професионалните съвети на съпруга си, който също е финансист. Единственото й хоби, ако не се броят малките забежки към часовете с йога, са децата й. Заедно с по-малкия й син, който е на две годинки и половина, преоткрива с колко много забавление може да бъде изпълнен денят.

000001602

Разбира се, загрижена е и за големия си син, на когото му предстои кандидатстване в университет. Радостна е от факта, че неговите предпочитания са насочени към сфера, която й е също толкова любима – туризма. Желанието й е той да стане достоен „човек на света“, да натрупа знания и опит, които да прилага тук – в България. Кратката формула на близката и далечната й цел гласи: „Искам Търговска банка „Алианц България“ да стане „семейна“ банка, банка на всяко семейство, така както е примерно в Италия. Там банката се „предава“ през поколенията, като семейно наследство. Ние се стремим да предложим услуги и продукти, които покриват целия жизнен цикъл на човека и които отговарят на марката на „Алианц“. Това е моделът, който ме привлича и следвам. Убедена съм, че ще успея.

ПАРИТЕ „РАСТАТ“ И В МОРСКИТЕ ДЪЛБИНИ

2044531

Рисковете в дълбините локаво гледат всяко движение на леководолазите

Вятьрът от югоизток все повече се усилва. Морето закипява като врящ казан. Вълни като назъбени чудовища, изскочили от някой филм на ужасите, се разбиват яростно в скалите. „Ще се оплетат, затегни чорапчетата!“, обяснява със знаци на своя колега леководолаз, който е потопен на няколко метра под водата.  Прииждащата вълна дори няма време да заплете кафявите водорасли, които се отглеждат в експерименталната плантация. Водата безцеремонно ги къса, прави ги на пихтия, помитайки всичко по пътя си. Рискът някой от гмуркачите да бъде завлечен от подводното течение и забит в някоя скала е реален…

Пада нощ. Мъгла се стеле над морето. Светлината на близкия фар все повече чезне в тъмата…

Тихо заливче, заобиколено от стръмни скали на брега на Северното Черноморие, се къпе в сутрешните лъчи на слънцето.


pano_edit

Заливът Дълбока е запазил своето дивно очарование

То огрява намръщеното лице на Веселин Прокопиев, единият от леководолазите, попаднал в морската стихия предната нощ. Тя е съсипала поредния му опит да създаде ферма за култивирано производство на кафяви водорасли. Намерението на предприемача, който притежава мидена плантация и ресторант към нея, е да отглежда водораслите в района, а биопродуктите, които те изхвърлят във водата, да служат за храна на деликатесните мекотели.

В хладната октомврийска сутрин, когато морето отново е кротко и хармонично, Веселин нахлузва набързо акваланга, за да се гмурка. С дървена лодка се плъзга над мидената плантация, разположена на два метра под водата. През очилата, пригодени за подводно виждане, леководолазът внимателно оглежда всяко мекотело. Всички изглеждат невредими, но ето – едното от чорапчетата се е завъртяло и е започнало да се къса. Стопанинът се опитва да го укрепи наново. След повече от един час той успява да оправи щетите и да излезе на повърхността. „Следобед пак ще трябва да се гмуркам, има още много за вършене“, споделя запъхтян собственикът на развъдника за миди.

Веселин Прокопиев - бившият военен отглежда култивирани миди в райския залив

Веселин Прокопиев - бившият военен отглежда култивирани миди в райския залив

Местността, където се намира фермата – „Дълбока“, до с. Българево (край Каварна), е защитена от бурните северни и източни ветрове, които вдигат най-свирепите вълни. Това е главната причина, поради която собственикът й решава да я разположи именно тук. Чистотата на морската вода, пустошта и девствената красота на мястото също са сериозно основание.
Прокопиев, или бате Весо, както му викат всички, е роден на 28 юли 1956 г. във Варна. Там завършва Военноморското училище – специалност „Корабни двигатели с вътрешно горене“. Още докато е студент, работи във Военния флот.
„По време на 18-те години, които прекарах там, обиколих целия свят – спомня си собственикът. – Дадох много за тези години. Дългите круизи с флота вдъхновяват моряка да се захване с почти непознат дотогава бизнес в България. „Виждах разнообразни начини за приготвяне на миди в другите страни, докато у нас ги изхвърляха в боклука“, разказва Веселин. Идеята да създаде мидена плантация обаче му хрумва по-късно.

Тихият залив "Дълбока" - към мидената ферма с дървена лодка

Тихият залив "Дълбока" - към мидената ферма с дървена лодка

„През 1989 г. – точно когато напуснах Военноморския флот – с приятели започнахме да вадим рапани – споделя той. – Така се прехранвахме. По това време гледах и доста филми за това как хората на Запад превръщат отглеждането на миди в успешен семеен бизнес. Но когато купих земята тук, беше почти невъзможно да убедя бюрократите, потънали в удобните си кресла в София, че новата ми идея е перспективна.“

Конструкцията на мидената ферма от птичи поглед

Конструкцията на мидената ферма от птичи поглед

Българо-американската кредитна банка (БАКБ) към Българо-американския инвестиционен фонд (БАИФ) е единствената институция, която се съгласява да му отпусне кредит за създаването на ферма за миди. Но лихвеният процент е убийствен – 20 на сто.

С още четирима приятели бате Весо започва да осъществява амбицията си през 1992 година. Тогава всеки от тях разчита не само да погаси в кратки срокове лихвата по заема, но и да спечели бързи пари. Първите опити на Прокопиев да построи плантация в района започнали година по-късно. Тя се състояла от плаващи по повърхността линии, които и досега са в залива. „Но после реших да направя ферми, здраво стъпили в грунда и с водолазно обслужване, тоест мидена ферма от подводен тип. Така избягвам въздействието на морските вълни“, обяснява той. Съоръженията, които представляват метални и тръбни конструкции, са разположени на два метра под водата, но не трябва да опират до дъното, за да не влиза пясък в черупките.

„Преди мен никой не беше правил такава ферма в Черно море, твърди пионерът. – Но бизнесът потръгна едва преди пет-шест години.“ Причините са няколко – но главната е, че мидите достигат необходимия пазарен размер от 4 см за близо две години. Освен това този деликатес все още не присъства често на българската трапеза.

big_517977

Един от специалитетите - мидена чорба

dsc_3277

Миди с ориз - друго вкусно блюдо

Култивираната мида – от създаването й, когато е с размерите на цитопланктон, до момента на реализацията й, изисква много грижи – разяснява собственикът. – Те се отглеждат в специален колектор, където се захранват и размножават, а после се закрепват в т.нар. чорапче, за да добият търговски вид.“ Средният добив от деликатесната стока през 2003-а бил едва 24 тона. След като печели проекти по програма САПАРД на Европейския съюз през 2004 г. и 2006 г., Веселин успява да разшири фермата. Тя заема 80 кв. м морска площ. Очаква се средният добив за тази година да достигне 80 т, но количеството варира според природните и климатичните условия. Ако температурата на водата не падне под 5 градуса през зимата, може да се очаква дори удвояване на добива. Защото тогава мидата не изпада в летаргия, а живее пълноценно и нараства през цялото време.

„С парите от програмата, които са общо 506 хил. евро, изградих втора ферма с площ 2.5 декара. Кандидатствах и ме одобриха, въпреки негативните настроения на всички около мен. Те бяха на мнение, че така пари за бизнес у нас не се дават.“
Затова и дългосрочната стратегия на инвеститора е да кандидатства и по други проекти, които ще позволят да разшири още повече своята дейност.

В една варосана каменна къща на брега с няколко сковани дървени маси и пейки, под сянката на дърветата се предлагат 60 вида миди, приготвяни дори като десерт. „Ресторантът беше доста измъчена история, откровен е Весо. – Стана доста спонтанно. Тъй като не можех да продавам мидите, реших, че може би е добре да направя някакво представяне на ястията, които могат да се приготвят от тях.“

Плахият ресторантьорски опит започва в началото на 1997 година. „Аз сам си бях и готвач – казва Веселин – прекарвах много време в кухнята, където бърках, овкусявах и експериментирах. После виках чревоугодници, които с охота пробваха менюто ми.“

dsc05606

Стръмният див баир отвежда до мидената фермата

По всичко личи, че стратегията на собственика на мидената плантация е успешна. Днес, за да поберат гостите си през лятото, домакините слагат допълнително големи дървени маси с бели покривки. Тук клиентите са като сватбари, на които сервитьорите едва успяват да смогнат. По стръмния баир към ресторанта надолу в активния сезон може да се види цяла върволица от софийски и варненски джипове и лимузини. Заведението посреща и много ВИП-гости, сред които има политици и депутати. Например народният представител от НДСВ Милен Велчев, министърът на правосъдието Миглена Тачева, звездата на „Юрая Хийп“ Джон Лоутън. Но Веселин цени най-много старите си приятели от флота, с които често сяда на чаша вино и мидена гозба, за да разменят вълнуващите спомени от дългите пътешествия.

Във фермата работят само пет човека, сред които е и синът му, студент по специалността „Туризъм“. „Дано Васил успее да доразвие фермата и бизнеса ми – споделя своите планове за него баща му. – Той е само на 25 години и притежава голяма енергия. И сега помага – гмурка се с мен под водата.“
Бате Весо захранва сезонните заведения в Албена. Целогодишно доставя миди на „Бистро Европа“ във Варна, както и на ресторантите в „Червената къща“ и „Добро“ в столицата.
За собственика на мидената плантация всеки ден прекаран тук е едно малко приключение. Неслучайно и бизнесът му се е превърнал в хоби. „Мидата не мучи, не реве, не ми се налага да й рина“ категоричен е Веселин Прокопиев и отново надява акваланга. Силуетът му постепенно се смалява с всяко загребване, което прави с веслата в лодката… Пред него отново са морските дълбини, готови да му поднесат поредната порция адреналин.

Магнетичният заник на слънцето прегръща залива

Магнетичният заник на слънцето прегръща залива

„ФИТИЛЪТ“ НА ЕЛЕКТРОТЕХНИКАТА

Електрониката достига невъобразими технически върхове

Електрониката достига невъобразими технически върхове

Д-р Румен Атанасов е автор на 60 патентовани изделия и има стотици научни разработки. Обграден от умните си електротехнически изобретения, 67-годишният доктор днес се вглежда в тях с голяма доза меланхолия. Те вече са извън употреба, преобразили са се в ненужен скрап, но със собствена история. Всеки бутон или лост от някоя машинария разказва за безсънните нощи, които ученият е прекарал в работа, за да им вдъхне живот, задвижвайки ги с електрически ток. Иновациите на Румен ни връщат и към вече позабравения процес на индустриалната революция в страната ни през 70-те и 80-те години.

д-р Румен Атанасов                                                                      сн. в."Капитал"

д-р Румен Атанасов сн. в."Капитал"

„Електрозадвижванията, които създадох, са „интелигентните мускули“ на всяка металорежеща машина или индустриален робот. За мен беше истинско предизвикателство да разработя, създам и въведа електрониката в обикновените електротехнически уреди – споделя Румен. – С моите колеги, постигнахме немислими дотогава широки диапозони в света на електрониката, което нареди нашите марки до световноизвестните „Сименс“, „Фанук“ и „Бош“.

Индустриалният бум в страната ни по времето на социализма сякаш е умален модел на смелата идея на американския президент Теодор Рузвелт. Запленени от мечтата му за железница, която да прекосява „този див, див Запад“, жителите на Британска Колумбия, с изключителен ентусиазъм и без правителствено финансиране, поставят първата крачка към осъществяването й през 1882 година. Те трябвало да изградят 60-километрова отсечка, минаваща през високите снежни прерии на Канада, за да „отключат“ вратите на държавната хазна. С цената на много жертви и тригодишен робски труд първият парен локомотив си проправя път през непроходимата дотогава пустош и донася сандъците с държавни долари.

Влакът, "отключил" Американската хазна

Влакът, "отключил" Американската хазна

„По онова време и в България хората бяха „ядреният двигател“, който дърпаше икономиката ни напред – разказва Румен. – Моята работа и тази на колегите ми беше изцяло пионерска. За реализирането на проектите ми не съм получавал правителствени пари. Чак когато видяха резултатите, които съм постигнал, ме отличиха с „Димитровска награда“ за наука и техника.“ Изобретателят получава и международно признание. Той е носител на златен медал от Световната организация за интелектуална собственост.
Преди да достигне до тези висини в науката, Румен Атанасов следва две години „Радиотехника“ в Техническия университет в София. През 1962 г. технократът се вслушва в съвета на баща си, който е инженер, и отива да учи в Москва. Там завършва „Промишлена електроника“ в Московския енергетичен институт. „Отидох да уча в Русия, защото там можех по-свободно да се занимавам с изследователска дейност, която беше моята голяма страст“, казва Румен и очите му заблестяват всеки път, когато споменава този период от младостта си.

Живо и енергично, може би защото не пропуска нито една събота, без да се поизпоти във фитнес залата, докторът говори за четиримата си внуци. „Всяка събота традицията повелява да се събираме на „сицилиански обеди“. Така изобретателят нарича семейните сбирки, които започват от 12.00 часа на обяд и приключват по залез слънце. „През това време внуците ми успяват да направят хиляди бели и да разместят цялата покъщнина така, че после цяла седмица не мога да си открия нито чорапите, нито сакото, които хлапетата са скрили грижливо някъде из апартамента.“
Щастливият дядо се гордее с дъщеря си Нина, която е микробиолог в областта на
клиничните изследвания. „Тя се разви успешно благодарение на това, че тайно от мен и противно на възгледите ми се яви на редица конкурси, които спечели. След всичките тези години днес си признавам, че съм подценявал възможностите на собствената си дъщеря“, прям е и със самия себе си Румен. Той си признава и друго – че е залагал повече надежди на сина си Михаил, който обаче и до днес не може да си „стъпи на краката“ след тежките финансови загуби, които преживял през първите години на прехода в България.

Румен Атанасов е наясно, че ерата на независимите изобретатели като Леонардо да Винчи, Александър Бел и Джон Атанасов отдавна е отминала. Романтизмът на гениалните хрумвания на пионерите днес е изцяло изместен от гигантските поръчки на транснационалните компании, които събират под своята шапка учените. Отделният иноватор в завода пък е като малко зъбно колелце, което заедно с останалите колелца задвижва световната система, наречена прогрес.

Човек е малко задвижващо зъбно колелце в транснационалните компании

Човек е като малко задвижващо зъбно колелце в транснационалните компании

„За отделния учен и неговите нестандартни хрумвания все още е останало местенце – убеден е Румен. – Проблемът обаче е, че голяма част от фирмите в България не защитават достатъчно новите си продукти чрез патентоването. За да го правят, те трябва да дават допълнителни средства за авторско право. Това е и причината учените у нас често да са ощетявани.“
Осъществяването на контрол върху фирмите е една от отговорностите, с които докторът всекидневно се сблъсква като председател на Камарата на електротехниката в България. Той членува и в управителния съвет на Българската стопанска камара, в Асоциацията на индустриалния капитал в България, както и в някои международни организации като „Интерелектро“ и „Академия по комплексна безопасност“.

Като председател на Камарата на електротехниката в България Румен Атанасов търси млади специалисти с интереси към тази индустрия, които да участват в европейските структури. „Сега имаме възможността и задължението да творим над европейското техническо законодателство. Това е шансът в Брюксел да се чува и гласът на страната ни“, споделя оптимистичните си нагласи докторът.

kru6ki-081

Овладяването на електрическия ток е най-голямото човешко достижение

Според Румен Атанасов овладяването на електрическия ток е най-великото достижение в индустриалната история на човечеството: „Електричеството съществува в природата, но само човекът може да го създава и използва така, че да е полезен за самия него.“
Ученият е убеден, че законите регламентират консенсуса, постигнат в обществото. Но когато законодателството или „чипът ни е сбъркан“ (както обича да се изразява един човек с царско потекло), възможността да се стигне до абсурди е твърде голяма. На пръв поглед в закона, който регламентира закупуването на електрическа енергия от частни фирми, няма нищо лошо. Така се либерализира бизнесът. Недомислието в него обаче е в това, че ако веднъж се откажете от Националната електрическа компания, не можете отново да се възползвате от услугите й.
Той се надява, че в бъдеще законът все пак ще бъде променен. „Електрическият ток е овладян от човека, за да му служи в бита, а не за да бъдат ощетявани гражданите в потребностите си, които нарастват във все по-технологичното ни съвремие с един или друг закон.“

Амбициозните планове на ЕС за бъдещето, набелязани в „Лисабонската стратегия“, включват в себе си хора с иновативно мислене като Румен. „Лисабонската стратегия се разменя като шифър между малка група посветени, а всъщност е „най-човешката“ политика, гарантираща, че „овцете няма да изядат хората“. Тези думи, казани от министъра на европейската интеграция Меглена Кунева, най-точно отразяват разбиранията и на д-р Румен Атанасов. Все пак живеем в свят, в който място за овце и глупци няма.