ЦВЕТОВЕТЕ НА БЪЛГАРИЯ: НА СЕЛСКАТА ТЕПАВИЦА

Тепавица. Това не е вид сочно сръбско кюфте, а място за пране на килими. Такова срещаме в китното Витошко селце Железница, където опашката от коли сериозно натоварени с персийски килими и черджета се вие надолу по реката. „Бре големи! Че ги утепаме и тех!“, посреща ни приветлива възрастна жена на тепавицата. Едва-едва домъкнали двете холни постелки до коритото ги пускаме вътре. „По чевръсто бре момчета“, подканя ни същата жена за която тази технология е досадно ежедневие.

След лежерната 20 минутна дрямка под есенното слънце, в чакане мръсотията да си отиде с водата, идва най-трудният момент – измъкването на килима от бързата струя. Мокър и натежал, стопанката на тепавицата го закача с дълга дървена кука. Останалото е въпрос на мускули и зор. „Дръпай, дръпай, не се улисвай!“ … Персиецът е на земята… и то по-лекият…и аз до него. А тепърва трябваше да го плакна, сгъвам  и нося на простора. Традиции – опознай ги за да ги обикнеш е казал народът.

В днешно време тепавиците имат различна функция датираща от преди близо два века – на водни перални, поради което получават и ново наименование – перила (Етър), бара (Стоките), ваявица.

Килим се върти в студените води на тепавицата. Същевременно, възрастна жена, извадила своята черга от съда, с помощта на дълга дървена кука, я плакне старателно

Китна броеница от килими, черги, одеала и китеници съхнат под жаркото слънце

Към пътя за Черни връх, в село Железница това е обичано пъстра гледка

В миналото, тепането е бил широко разпространен технологичен процес за механично въздействие върху вълнените платове, козинявите изделия и гайтана с цел да се уплътнят, да се увеличи здравината им, а в някои случаи да се придаде мъхеста повърхнина. За тепане са служели така наречените тепавици, привеждани в движение от водна сила. Те се срещат предимно в планинските райони, като обслужват население и от далечни места. За тепавиците и тепавичарството е писано още в края на XIX в.

Както при всички народни технически съоръжения на вода, така и при тепавиците, устройството се състои от водоподвеждаща система, двигателен, предавателен и работен механизъм. От река или поток с малък бент яз се отделя вода по специално направен канал вада. От нея посредством дървена преграда савак, водата се отклонява от вадата в специален улей, който е направен от дъски и открит в горната страна. Наклонът на улея не е много голям. Дължината му зависи от увеса (разстоянието от вадата до водното колело и пада на водата). В края на улея влиза запирало. Чрез него течащата вода се насочва към водното колело, за да го приведе в движение или се отклонява при спиране.

Валявиците запазват по-дълго функциите си, като приемат и нови. Възходът на тъкачеството през 60–80 години в изработването на цветни китеници предопределя по-дългия живот на местните валявици. В тях китениците се валят (кардират), след което китът се изравнява чрез престригване с ножица на ръка. През 70-те години тази манипулация е механизирана. В сегашно време валявиците придобиват нова функция – на водни перални, поради което получават и ново наименование – перила (Етър), бара (Стоките). Днес в планинската част на Габровско работят десетина валявици, някои от които са построени на места, където никога не са съществували такива.

сн. Мариян Томов

Източник: „Нaрoдни тъкaни и нoсии oт Eтърa“, Величка Илиева

About Мариян Томов

The point of view which nobody else reveals

Posted on септември 16, 2009, in ОБЩЕСТВО. Bookmark the permalink. 3 коментара.

  1. Между валявица и тепавица има разлика. Валявицата е „водата чиста, прането изпрано, сапунът цял”, 🙂 а при тепавицата има задвижвани от вода дървени чукове, които удрят материите.

    • Хубаво сте го описали за прането в железница на това там е нещо измислено не трябва след вартенето в бара килимите да се таркат с препарат и да се изплакват с маркуча и после на простора би трябвало да е обратното но класическото пране на тепавица е само вартене вав водата.

  2. Весислава :)

    От елховския край съм, странджанско, ние там на тоя механизъм му викаме „дръста“, след това учих в Казанлък, където са познати като „бара“.. диалекти всякакви 🙂
    много обичах да ходим там и още обичам, но от давна не сме ходили. обожавам тези места, връщат те някъде назад във времето, и се оттърсваш от всичко, наистина е невероятно.. само дето на татко не му беше много кеф кагато дойде време да вади килимите, но пък си спомням през дългият горещ ден, като оставим карпузите (дините) в реката да се изтудят, през това време играем на шах и гоним мухите, цапаме из студената река, после хапнем де що има, домати и домашно овче сиренце пък после като се подсладим с една сладка карпуза.. мале мале, ще ида ли пак някой път, искренно си го пожелавам и благодаря много за хубавото разказче, което така приятно ме унесе :))
    поздрави

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: