ОТ МИМИКАТА ДО КРЯСЪКА

На Мария

На златолистата есен с косите

флиртува повея лек –

игриво вее на Витоша полите.

Въздъхва залеза мек.

Малка калена къща

със напукани, сухи стени

спомена хубав връща

на гърбави мъже и жени.

Жена с усмивка загадъчна

спонтанно краде от мига.

Нежността й ми е достатъчна

да обикна наново света.

Страшилище е пътят назад –

тълпи от стоманени хора

безлични ме блъскат със яд

фрустирани, нямат умора.

Нечути, а все крещят

във обществото на крясъка.

Себе си да изразят –

немогат сред шума и трясъка.

Но усмивката е в мен

на жената с теменужени очи,

на мимиката й в плен

оставам, на изкуството да се мълчи.