ОТ МИМИКАТА ДО КРЯСЪКА

На Мария

На златолистата есен с косите

флиртува повея лек –

игриво вее на Витоша полите.

Въздъхва залеза мек.

Малка калена къща

със напукани, сухи стени

спомена хубав връща

на гърбави мъже и жени.

Жена с усмивка загадъчна

спонтанно краде от мига.

Нежността й ми е достатъчна

да обикна наново света.

Страшилище е пътят назад –

тълпи от стоманени хора

безлични ме блъскат със яд

фрустирани, нямат умора.

Нечути, а все крещят

във обществото на крясъка.

Себе си да изразят –

немогат сред шума и трясъка.

Но усмивката е в мен

на жената с теменужени очи,

на мимиката й в плен

оставам, на изкуството да се мълчи.

About Мариян Томов

The point of view which nobody else reveals

Posted on юни 4, 2009, in ПОЕЗИЯ И ОТКРОВЕНИЯ. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: