ОТ МИМИКАТА ДО КРЯСЪКА
На Мария
На златолистата есен с косите
флиртува повея лек –
игриво вее на Витоша полите.
Въздъхва залеза мек.
Малка калена къща
със напукани, сухи стени
спомена хубав връща
на гърбави мъже и жени.
Жена с усмивка загадъчна
спонтанно краде от мига.
Нежността й ми е достатъчна
да обикна наново света.
Страшилище е пътят назад –
тълпи от стоманени хора
безлични ме блъскат със яд
фрустирани, нямат умора.
Нечути, а все крещят
във обществото на крясъка.
Себе си да изразят –
немогат сред шума и трясъка.
Но усмивката е в мен
на жената с теменужени очи,
на мимиката й в плен
оставам, на изкуството да се мълчи.
Posted on юни 4, 2009, in ПОЕЗИЯ И ОТКРОВЕНИЯ. Bookmark the permalink. Вашият коментар.
Вашият коментар
Comments 0