ПРЕСЖУРНАЛИСТИКАТА ПРЕЗ ТОТАЛИТАРНИЯ ПЕРИОД /1944-1989/

сн. Валентина Петрова

сн. Валентина Петрова

Идването на новата власт, подкрепяна не само от Съветския съюз, но и от САЩ и Великобритания, първоначално се посреща с въодушевление от мнозинството българи. Тя поражда илюзията, че най-после страната ще се приобщи към общността на свободните и демократични европейски държави. Такива очаквания и пожелания изпълват повечето от тогавашните вестници. Само че САЩ и Великобритания при сделката си със Сталин за разпределяне сферите на влияние след войната направо „подаряват” България на Съветския съюз и по този начин предопределят нейната съдба.

Още в първите дни на промяната се предприемат редица мерки за ограничаване на печата. На 9-ти септември със специален указ на Регентството е учредено Министерство на пропагандата, ръководено от Димо Казасов. На 4-ти октомври той докладва пред националния комитет на Отечествения фронт, че съветското главно командване изразило недоволство от българския печат, който бил останал без ръководство и контрол. Не след дълго правителството постановява – от 1-ви януари 1945 г. да се спрат „поради липса на хартия” всички независими вестници.

Конфронтацията в общетвото обаче се задълбочава и се създават няколко опозиционни партии. Така се ражда и опозиционният печат – „Народно земеделско знаме”, „Свободен народ”,

„Знаме” и „Народен глас”.

Първоначално по тактически съображения комунистическата партия е принудена да се примири с опозиционните вестници. На 13- ти август 1945г. Секретариатът на ЦК на БКП  взема решение да не се пречи на издателската дейност на опозиционните вестници, но на всяка тяхна атака срещу ОФ да се дава „решителен отпор”.

Най-големи грижи на властта създава „Народно земеделско знаме”, където Трифон Кунев публикува под рубриката „Ситни дребни като камилчета” своите остри и остроумни фейлетони.  В една от статиите си пише: Една варварска революционна ярост залива изстрадала България. Режимът на кръволока Александър Цанков започна да бледнее пред това, което става в името на „свободата и демокрацията.“ Точно това става причина да се ускори създаването на хумористичния вестник „Стършел”, който да воюва срещу него със средствата на хумора и сатирата.

В „Народно земеделско знаме” се откроява и задъханата публицистика на Никола Петков. Той публикува статията си „Две диктатури”, в която направо заявява, че ЦК на БКП е установил еднопартийна диктатура, която по нищо не се различава от режима, който българският народ познава от годините на фашистката диктатура. Сред многобройните прилики той подчертава специално още една: „И двете диктатури са врагове на свободата на печата.”

През месец април 1946г. правителството решава съвсем да си „развърже ръцете” при преследването на опозиционния печат и прави специално допълнение към Закона за печата от 1921г., което набързо е гласувано от Народното събрание. Въз основа на него най-напред са спрени всички опозиционни вестници, а след това още 48 издания със „съмнителна” обществено- политическа насоченост.

Журналисти от опозиционните вестници са арестувани, осъждани, пращани в затвори и лагери, а някои и – убити. Така бива разчистен пътя на новата журналистика, наложен заедно с тоталитарния сталински модел. Повежда се ожесточена борба срещу всички остатъци от миналото,  включително и при оформлението на вестниците.

По инициатива на Вълко Червенков през 1952г. у нас се въвежда строга предварителна цензура, като се създава наш Главлит по образ и подобие на съветския Главлит /Главно управление по въпросите на литературата и издателствата/. Той е към Министерски съвет, има ранг на министерство и е подчинен пряко на Вълко Червенков.

Така и печатът става обикновен придатък към тоталитарното управление. Достатъчно е да разгърнем нашите вестници в навечерието и по време на многобройните политически процеси, за да се види нагледно какво означава това.

Събитията през 1956г., решенията на Априлския пленум на ЦК на БКП, осъждането на култа към личността на Сталин и на Вълко Червенков допринасят съществено за премахването на най-уродливите прояви на сталинизма у нас. Ликвидирането на Главлит създава илюзията, че ще настъпи и по-голяма свобода на печата. За такива очаквания се говори на бурни събрания в различни редакции, а подобни мисли се появяват и в някои публикации.

Премахването на предварителната цензура създава по-благоприятни условия за развитието на журналистиката. Но сега се утвърждава чрез безброй способи „вътрешната цензура”, „автоцензурата”, която в много случаи се оказва по-вредна от откровената предварителна цензура. Липсата на свобода на печата ще си остане един от най-големите недъзи и на развития, „зрелия” социализъм у нас.

От началото на 1957г. започват да излизат две нови литературни списания: „Пламък” и „Литературна мисъл”. Това са първите книжки, които съдържат литературно-критични статии, рецензии и изказвания, изпълнени с еретични за времето си мисли. Подобни материали се появяват и в списание „Септември”.

Партийното ръководство на печата се приема като най-важния и ненарушим принцип в комунистическата журналистика. То се изразява не само в подбора на кадрите, но и в определяне на тематиката, идейната насоченост и характера на публикациите в съответните издания. Дават се задължителни указания кои събития да се отразят, а понякога и от кого и как. Основен източник на информацията е БТА и това е една от причините за сивотата и еднообразието на вестниците. Те например по абсолютно един и същи начин отразяват убийството на Джон Кенеди – един и същи текст на три колони, една и съща снимка, поставена на едно и също място.

Не са малко обаче и случаите, когато страхотната система за контрол на печата прави засечка и в едно или друго издание се появяват публикации, които са в разрез с указанията. Има примери, когато излизат текстове с по-завоелирана или по-открита антитоталитарна насоченост. Най-дързък е случаят с в. „Пулс”, който на 5-ти март 1985г. отпечатва стихотворение, което се оказва акростих. Началните букви образуват лозунга „Долу Тодор Живков”. Въпреки предприетите арести, обиски и разследвания така и не се разбира кой всъщност стои в дъното на тази проява.

Български офицери и войници разглеждат новия брой на вестник “Народна армия”. Прага, септември 1968. Снимка: Полк. Първанов, архив на Министерство на отбранатаВ края на 70-те и началото на 80-те години е изградена разгърната структура на периодичния печат, която се характеризира с всеобхватност, разнообразие и специализация на изданията. През 1982г. излизат 454 вестника и 306 списания. В столицата излизат 8 всекидневника: „Работническо дело”, „Земеделско знаме”, „Отечествен фронт” , „Народна младеж”, „Труд”, „Вечерни новини”, „Корпоративно село”, „Народна армия”.

Най-разпространените седмични издания са „Литературен фронт”, „Народна култура”, „Пулс”, „Поглед”, „Орбита” и „АБВ”.Сн. e-vestnik

Известно време излиза и в. „Литературни новини”, но заради острите си публикации скоро е спрян.

За борба с „идеологическата диверсия” през 1970г. е създаден специален вестник „Антени”, издание на Шести отдел към Държавна сигурност.

Сред най-популярните месечни издания са „Космос”, „Паралели” и „Младеж”.

Горбачовската „гласност”, макар и трудно, започва да си пробива път и у нас, насърчавана от отделни млади функционери, въпреки недоволството на партийното ръководство. Но и тя не е в състояние да промени генетичната обремененост на комунистическата журналистика. През 1986г. не се намира нито едно българско издание, което незабавно да съобщи за чернобилската катастрофа и по този начин да предупреди хората за надвисналата опасност. Не само политиката, и журналистите носят вина, че не са взети никакви мерки, за да се избегнат страшните последици за здравето на милиони нищо неподозиращи българи.

Този случай по най-красноречив начин свидетелства какво означава за едно общество да има журналистика, абдикирала от основните си функции в угода на класово-партийни идеологеми.

About Мариян Томов

The point of view which nobody else reveals

Posted on юни 3, 2009, in ОТ МИМИКАТА ДО КРЯСЪКА. ЖУРНАЛИСТИКАТА В СЪБИТИЯ. Bookmark the permalink. има 1 коментар.

  1. Фразата „общността на свободните и демократични европейски държави” през 44-та година никой нямаше да разбере. Тогава общностите бяха 2 – фашистка („новия ред”) и антифашистка.
    Изложението в публикацията е точно. Само едно пояснение: посоченото недоволство на съветското главно командване вероятно е било за да се ускори преструктурирането на цензурата в получилото се положение „ничия земя” – старата се е разбягала, новата я няма. 🙂 Защото до 9-ти септември цензурата беше със закон и напълно откровена – вестниците излизаха с бели полета с надпис „цензура”, а радиоапаратите бяха запечатани да приемат само радио София.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: