ЙОСИФ ХЕРБСТ ЗА СВОБОДАТА НА ПЕЧАТА И ПРОФЕСИОНАЛНОТО МАЙСТОРСТВО

Със своите публикации, Йосиф Хербст въвежда българската журналистика до най-високите етажи

herbst_2024на европейското общество. Няма да е пресилено сравнението му с храбрия Карл фон Осетски, който през 30-те години е единственият журналист, получил Нобелова награда, заради борбата си с фашизма.

Йосиф Хербст е роден на 20 ноември 1875 г. в Одрин, в семейството на Аков Хербст, инспектор по железниците. Хербст  завършва Мъжката гимназия в София, след това военно училище и получава титлата подпоручик, а през 1898 г. са първите му журналистически прояви във в. “Военни известия”. Често той може да бъде забелязан сред журналисти и писатели като Кирил Христов, Славейков и Михайловски. Точно по времето, когато завършва военното училище се развива “аферата Драйфус” и породените от нея предупреждения, предразсъдъци и подозрения, “заразили” българските военни. Но дори и това не накърнява неговото национално самосъзнание и пълноценното му българско мислене. Дори се съветва със С. Радев как да си смени името (Хербст означава на немски есен). Той е човекът, който владее до съвършенство българския език, макар че познава и добре и останалите европейски езици. През 1900 година започва да издава русенския в. “Вестник”, пише интересни статии за задачите на извънстоличния печат, който може да е полезен за модернизацията на този край, в който излиза. Но по финансови причини вестникът спира. По настояване на брат си Карл Хербст, се премества в София.

През 1902 година започва да излиза “Български търговски вестник”, който се превръща в журналистическа икона, а след това Хербст става главен редактор на ежедневника “Дневник”. През 1907 година прави изданието “Гражданин”, заедно с голяма част от уволнените от Фердинанд професори. В същия период се сближава с Екатерина Каравелова и дъщерите й. По късно се оженва за дъщерята на един от най-големите виенски банкери. Става член на Демократическата партия. За съжаление, не след дълго съпругата му се разболява от психологична вманиаченост по чистотата. Раждат им се две деца – Илза и Курт. Илза става мисионерка, а синът му е убит, заради политически борби. По късно Хербст напуска Демократическата партия и участва в Балканската война, където Антон Страшимиров пише “Вихърът”. Взима участие и в Междусъюзническата война, където е ранен и лежи 3 дни под телата на убитите. По-късно от куршума, пронизал тялото му, прави брошка.

111d768247bf0bb5bdb4934c4da06f5d_610x0По време на първата национална катастрофа от 1913 г., когато Фердинанд иска да абдикира, но Франц Йосиф не му позволява, се стига до идеята за създаване на орган за регулация на печата, през който да се прокрадват идеите на Австро-Унгария. Така е създадена Дирекция на печата, а нейн директор става Хербст, като е убеден, че така най-много може да допринесе за осъществяване на националните български идеали. Шест години по-късно е уволнен, заради конфликта си с министър-председателя и с Атанас Дамянов. Изпратен е на фронта, откъдето описва не само военните дейнствия, но и настроенията в редиците и опасността от бунт. “Не само България загуби войната, загуби я всеки от нас поотделно”, по-късно ще напише той.

През 1921 г. сключва брак с Виола Каравелова, най-красивата жена в София, а година по-късно отново се връща към журналистиката във в. “Развигор” на Елин Пелин и Иван Балабанов. През 1923 г. излиза книгата му ”Вчера, днес и утре”. Това е творба-равносметка на неговото 25-годишно участие в журналистиката и обществено-политическия живот, равносметка на цяла една епоха, която ще приключи на 9 юни 1923. “В много университети вече има катедри по вестникарство. Това показва, че вестникарството се признава за наука, макар, че то е изкуство”…”Има вестникари и новинари. Бягай от последните, защото за тях новината е по-важна от самото събитие”,  разказва Хербст в книгата си. В нея пише още:

„Безпристрастен, хеле пък безстрастен журналист, е журналистически евнух.”

„Без цензура и баба знае да се бори за идеи. Майсторство се иска под режим на цензура да се разбереш с читателите.”

„Вестникар, който е постоянно по лов на интервюта, си е преместил ума в краката: по-добре може да тича, отколкото да мисли.”

Безмислено е да се надяваме, че днешните “медиини босове” ще прояват интерес към тази книга, че ще прочетат някой друг ред от нея и ще поразмислят над прочетеното. Те гонят тираж, воюват за реклами, ужасяват се от падащия им рейтинг и се хвърлят през глава да уреждат томболи, лотарии и какво ли още не само, за да задържат вниманието на своите читатели, слушатели и зрители. Но  „журналистика не бива да бъде като чимшир – зиме и лете зелена, но на нищо да не мирише“, (Захари Стоянов).

На Йосиф Хербст се пада горчивата роля в своите издания след преврата да пише кървавата история на Гражданската война, като се превръща в герой на борбата срещу политическото насилие и фашизма. Започва със списание “Вик за свободни хора”, издава в. “АБВ”, който е първото илюстровано издание. Продължава в “Ек утринен” и “Ек вечерен”. Пише и за вестник “Днес”, като на 16 април остро осъжда атентата в църквата „Св. Неделя”. След това Хербст изчезва безследно. Той взема отношение и към политическите убийства от този период, като остро осъжда и “червения”, и “белия” режим. Журналистът отразява дори арестуването на Гео Милев и показва как чрез журналистиката могат да се правят политически внушения – “политическите органи са снабдени с бели ръкавици. Но за да пипат по-нежно не са нужни ръкавици. Те контрастират с черните рамки на некролозите”.

Колкото повече се разраства Гражданската война, толкова повече Хербст пише за конституцията, за демокрацията, за неотменните човешки права и свободи, не престава да се занимава и с полицията – един от най-бруталните репресивни органи на режима и въпреки всичкото варварство на своята епоха той продължава да повтаря, да внушава все същата мисъл, която е вложил в писмото си от 1918 г. – “Човешкият живот няма еквивалент”. Хербст блестящо описва и политиката на кабинета на Цанков и поведението на княза: “Българският народ иска свобода, хляб и мир, напразно се опитвате да го ощастливите…. Нима може да се живее спокойно? Този режим копае огромна пропаст, но кой ще се срине в нея” и “Стига си царувал царю честити, поуправлявай сегиз-тогиз”.

Ето как Хербст пише историята на всеки отминал ден, пише я по неговия изказ: “С членоразделна свободна реч и с викове, викове, викове, възклицания, междуметия…”

И Хербст, и Гео Милев разпознават истинския лик на фашизма, но и фашистите ги разпознаха. Хербст дори получава писмо, в което ясно е написано: “Ръката, която е вдигната срещу вас, никой не ще може да спре… смърт вам и на вашите деца”. Правителството и Двореца опитват всички средства да го обезвредят. Нищо не помага, нито спирането на вестниците, нито финансовите проблеми. Накрая се прибягва до най-сигурната заплаха – пред входната му врата е оставено тялото на Вълко Иванов (секретар на комунистическата партия). За отмъщение комунистите убиват проф. Никола Милев. Хербст разбира смисъла на заплахата, но въпреки това по най-недвусмислен начин осъжда и двете убийства: “Вълчо Иванов и Никола Милев не се познаваха, но въпреки това паднаха, един след друг, жертва на едно и също умопомрачение”.

В разгара на публицистичната си дейност Хербст пише с кратки изречения, но със силни въздействащи думи. Макар съветите да укроти тона, Хербст не спира и дори отговаря, че все още не е намерил достатъчно силни думи  срещу “умствения мързел, лицемерието и незнанието”. След атентата в църквата „Света Неделя”, свързан с европейската политика, интерсите на Коминтерна, ВМРО, публицистът осъжда оправданието на политическите убийства, като проява на индивидуален терор. “Поколенията един ден ще се ужасят от този бляскъв стълб от имена. Шепа народ сме. Стига жертви”.

И така “безследно изчезналият” Йосиф Хербст все пак не изчезва безследно. Дирята, която той остави в историята на бългаската журналистика, го поставя сред най-ярките й имена.

Използвана литература:

  1. Хербст Й., ,,Вчера, днес и утре”, ,,Захарий Стоянов’’, С., 2006
  2. Панайотов Ф., „Йосиф Хербст Живот и смърт” , Партиздат, С., 1981
  3. Панайотов Ф., „Вестници и вестникари”, „Захарий Стоянов”, С.,2008
Advertisements

About Мариян Томов

The point of view which nobody else reveals

Posted on юни 1, 2009, in ЛИЧНОСТИ И ТЕНДЕНЦИИ.. Bookmark the permalink. 4 коментара.

  1. Намирам много грешки във фактологията.Йосиф Хербст е изключителна личност,но преувеличавайки неговите заслуги към бълг. журналистика му правите лоша услуга.

  2. „Български търговски вестник излиза на 1.08.1893г .в София и негов редактор и собственик е австроунгарския поданик Бернард Кон.Йосиф Хербст е бил репортер във вестника.

  3. Ангел Николов

    Ами статията се състои предимно от комунистически пропагандни клишета. Йосиф Хербст въобще не е изключителна личност, а шарлатанин, който прави постоянно политически и морални лупинги, от користни съображения. Той е абсолютно необразован сноб – няма дори и средно образование – и да бъде представян за някакъв велик интелектуалец е смешно.

  1. Pingback: За гърдите на принцесата и кирливите ризи на журналистиката « Iceinflame

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: