НЕ ТРЯБВА ДА ИЗКАЧИТЕ ЕВЕРЕСТ ЗА ДА СТЕ БЛИЗО ДО БОГ

Дойчин Боянов е роден през 1976 г. в София. Завършва магистратура в Националната спортна академия, специалност „Спорт за високи постижения“. В момента е докторант към катедра ТАО и ски. В актива си има изкачвания на Елбрус (5642 м), Ленин (7134 м.), Броуд пик (7300 м), Хидън Пик (8067м), Нанга Парбат (8125 м). Най-значимото му постижение е покатерването на Еверест (8848 m)през 2004 г. без употребата на кислороден апарат, за което е обявен за Спортист на месец май 2004в класацията на прес-клуб България„. Инструктор е по алпинизъм.

Г-н Боянов, разкажете за вашето щуро детство.

– Бяхме много задружна тайфа деца. С тях строяхме къщи по дърветата, които използвахме като наблюдателници, изследвахме откъде извира малката река минаваща през столичния кв. Княжево, карахме колела. През зимата строяхме замъци от сняг, които имаха тайни отделения. На изваяните ледени къщи забивахме знамена, които вечер прибирахме. Понякога обаче, между нашата банда и тази от съседната махала се разразяваха истински битки с дървени стрели, хартиени фунийки и дори камъни. Затова бяхме почти винаги с рани, дрехите ни, още след първото им обличане вече имаха по няколко кръпки и трудно се изпираха. Но именно в тези игри, без да осъзнаваме тогава, поехме и първите си роли в живота – да общуваме и да си липсваме когато някои от децата го няма.

Има ли връзка между детските игри и любовта ви по алпинизма?

– Склонен съм да търся подобна връзка, защото алпинизмът е дейност за приключенци. Спомням си, че учителката ми до трети клас д-р Добролевска, беше споменала, че вместо да играя с топка като другите деца все съм гледал на кое дърво да се покатеря. Постепенно, детските игри за мен прераснаха в увлечение към алпинизма.

Семейството ви не се ли притеснява, когато тръгвате на поредната експедиция?

– От няколкко години живея с моята приятелка Цветелина. Тя е човек на който дължа голяма част от успехите си в алпинизма. Никога не ме е тревожила докато съм на път и далече от дома. За мен тя е като крепост, където се чувствам добре. Готви чудесно и е най-красивата жена. Що се отнася до родителите ми, моите действия и ситуации в алпинизма често се разминават с тяхните представи, което понякога е хубаво, но често и лошо. Оценявам факта, че те никога не са били за това да се занимавам с алпинизъм, но в крайна сметка и никога не са ми пречили.

Метри преди да достигнете най-високия връх на Земята, със сигурност сте бил на предела на физическите и психическите си сили. Все пак, как се чувствахте докато изкачвахте Еверест?

– Знаех, че това е място където човек не може да разчита на трезви мисли. Затова, по време на изкачването действах по план, който предварително проигравах до автоматизирането му. По пътя нагоре, бях уверен в себе си и следвах тънката нишка на възможностите си с единствената грижа нито да я обтягам нито да я отпускам. Това е един много важен момент особенно при катеренето без употребата на кислород. Ако засилиш темпото рискуваш да влезнеш в режим при който не можеш да се възстановиш и се получава срив в организма, ако пък се забавиш рискуваш да останеш там завинаги.

На върха обаче, нещата се промениха. Изведнъж усетих страх от факта, че трябва да измина този път и в неговата обратна посока. Странно е, но когато човек е наистина близо до своя край, се сеща за майка си. Мислите за нея не ме напуснаха чак до прибирането ми в лагера на 8 300 метра.

Не е ли безразсъдно на 8 848 м височина да сте без кислородна маска?

– Когато изкачваш върха с кислород, субективното усещане за организма е с около 2000 м по-ниско. Така навлизаш в зона, в която реално нямаш способности за пребиваване и единствената надежда е апарата да издържи. В съвременното разглеждане на този въпрос в алпинизма, това се приема за употреба на допинг. А дали е безрасъдно – все пак изкачването на Еверест не е от задължителните неща в живота. Ако обаче се превърне в едно от тях, ти сам решаваш как ще го направиш. Когато „атакуваш“ върха без кислород поемаш голям риск, но се движиш с възможности които са само твои и ако прецениш (ако въобще имаш тази възможност) можеш да се откажеш.

По-близко ли е човек до Бога на подобна височина?

– Не мисля, че човек трябва да се изкачи на Еверест за да стигне по-близо до Господ. Така обаче беше в моя случай. Експедицията до Еверест ме разтърси по всички възможни начини и продължава да го прави. Изпаднах в наистина крайни ситуации, в които човек се разделя с всяко достойнство и е готов всеки момент да се предаде. На планината за първи път съм се молил искрено на Господ. Колкото да е смешно за някои, мисля че в онзи момент, това успя да запази съзнанието ми будно, за да не направя някоя непоправима грешка.

Кое е най-трудното изпитание с което сте се сблъсквал?

– По време на щурма ни с Боян Петров на един от най-трудните за катерене върхове К2 през 2005 година. Тогава метеорологичните условия се влошиха и през целия ни 13 дневен престой в Базов лагер не се подобри. Прогнозата, която получихме също не ни даде надежда. Разкъсвахме се от мисли и опити да пренебрегнем обстоятелствата и да продължим нагоре. Все пак взехме правилното решение за връщане, точно когато бяхме много близо до целта и отървахме кожите. Така се разделих с една съкровена мечта, но определям станалото като най-големият ми успех в алпинизма. С Боян Перов останахме хората достигнали най-голяма височина на К2, защото никой българин не успя да изкачи върха и след нас. 

Има ли и други непокорени върхове за вас?

– Избягвам израза покоряване, но в смисъла който има вашият въпрос – да, много. За мен всеки връх е повод човек да си постави цел, която да го развие и усъвършенства. Изкачените върхове имат същия смисъл като тези които неуспях да изкача, но ми оставиха много ценни поуки. Алпинизмът ми показа начина за постигане и цената на успеха. Сега пред мен стои въпроса дали мога да поема риска да тръгна след новата цел и ако не мога да се усъвършенствам така, че да успея.

Споделете за хората, които срещате по време на експедициите.

– По пътя си човек се среща с хора и култури, които все още не са подправени от високите технологии и ИНТЕРНЕТ, не са продукт на някакъв установен шаблон. Без да знаеш езикът им се разбираш с местните обитатели, и те ти се усмихват ведро. Често влизаш в домовете им, а те споделят от храната си с теб. Когато се отнясяш с почит и уважение към тяхната пририда и дом, те могат да ти станат приятели на които можеш винаги да разчиташ. Без тези хора нашите експедиции са напълно невъзможни. Обикновено, те са представители на много бедни племена, но знаят за света много повече от хора живеещи в западна Европа или САЩ.

Къде протича вашата подготовка?

– В Княжево, където е мойта къща, имам идеални условия. Тук създавам модел на натоварванията, които ме очакват и засега се получава доста добре.

Откъде намирате финансови средства за експедициите?

– Имах възможността да намеря място в състава на няколко Национални експедиции, за които се сформира национален отбор. Финансова подкрепа от държавата сме получавали и за проекти на спортните клубове които имат за цел спортни изкачвания в крак със съвременното развитие на тази дейност. Разбира се, редица частни фирми и оргнизации също помагат с материални средства, защото финансирането на една експедиция често е извън възможностите на клубовете и добрата воля на Държавната агенция за младежта и спорта (ДАМС).

Лесно ли се намират спонсори?

– Когато се търсят като „подаяния“ дори е невъзможно, а и според мен е много порочно. Обикновено се търси и някаква взаимна изгода от финансирането на една експедиция.

Какво ви дава този изпълнен с адреналин спорт?

– Кара ме да се чувствам жив. Това означава, че ми дава шанс да се усъвършенствам, да се чувствам щастлив, а понякога и да страдам. Алпинизмът е онази част от живота ми, за която мога да разкажа и да видя, че времето е добило стойността на спомени, които си струват.

Имате ли собствен клуб за алпинизъм?

– Нямам. Засега, за мен това представлява един „неизкачен връх“. Аз съм от учредителите на „Вертикален свят“, а в момента съм и негов председател. Самото създаване на спортен клуб е чиста бюрократщина. Но изграждането му – с работещи за идеите му хора, е изключително трудно.

Кой е най-важният урок, който като инструктор преподавате на желаещите да се занимават с алпинизъм?

– Да използват повече сетивата и мисълта си. Катеренето и мисленето се сравняват единственно с играта на шах. Разликата с шаха е, че когато измислиш ход, трябва да разполагаш и с куп други качества за да го реализираш.

Какви са вашите хобита освен алпинизма, който се е превърнал във ваша професия?

– От юноша обичам фотографията и обичам да снимам, когато пътувам или имам повече свободно време. От останалите спортове, извън катеренето и алпинизма, се наслаждавам да скачам с бънжди, да плувам, да карам колело, ски, да играя волейбол. Често скачам с ластик, което пък са един друг вид уроци и тренировка.

Разговора води Мариян Томов

 

каре

Дойчин Боянов за себе си:

 

Бях на ръба… и искам пак да го достигна!

Рискът за мен е… определящ качествата, които трябва да притежавам за да го поема

Единственият ми порок е… приоритета да преследвам мечтите си

Страхувам се от… неспособността ми и незнанието

Никога няма да… се разделя със страха

 

 

 

About Мариян Томов

The point of view which nobody else reveals

Posted on юни 16, 2008, in СЪДБИ, Uncategorized. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: