Daily Archives: юни 16, 2008

ГЛЕДАМЕ РЕКЛАМИНИ ВМЕСТО НОВИНИ

Същността на новините днес, според британския журналист Филип Найтли, се е превърнала по-скоро в своеобразна битка на образи, отколкото в сблъсък на различни журналистически практики. Информационните емисии все повече губят основната си осведомителна функция и създават псевдоновини. Тази тенденция, допълнително се засилва при отсъствието на зрелищни събития, което принуждава новинарите все повече да наблягат на рекламите. Ужасно много време например е заето от „вътрешни“ реклами и препратки – „видяхте“, „остава да видите“, „търсете добрата новина“, „и още събития от страната“. Фрази, които неотлъчно присъстват в новините на почти всички водещи български телевизии. Също толкова натрапчиво е, когато гости от сутрешния блок на медията са резюмирани многократно във всичките й осведомителни емисии за деня.

Разбира се, няма нищо неестествено, всяка медия да има собствена политика за цялостната концепция и изглед на новините си. Не са редки случаите обаче, в които част от репортажите са повлияни от различни спонсори и рекламодатели, с ясната цел те да популяризират стоките си. Един от най-лесните начини за послание към потребителите е чрез скрита реклама, която на практика е абсолютно забранена

от чл. 77, ал. 2 от Закона за радио и телевизия (ЗРТ). Но това не се оказва пречка за телевизиите, защото глобите които Съветът за електронни медии (СЕМ) може да им налага за подобна практика, съгласно ЗРТ са до 1000 лева. От 1000 до 15 хил. лв. пък са наказанията за заблуждаващ рекламен клип. За сравнение, еднократното излъчване на подобен клип по Българската националната телевизия, струва на рекламодателите около 1000 лева.Неадекватните глоби, слабият или въобще отсъствието на какъвто и да било контрол на медиините ни надзорници, е причината за множеството

платени репортажи в новинарските емисии

Покрай светлите български празници, от БТВ не се церемониха да направят скрита реклама в централната си емисия новини. Естествено, практиката е новината да носи позитивен заряд за да предразположи зрителите. В случая, националната телевизия разказа съдбата на три от децата от дома в Могилино, които скоро ще се преместят в нов дом. Средствата за него, припомниха новинарите, са от шоуто „Великолепната шесторка“, което медията излъчи. Кадрите, заснети от оператора, не показаха нито един от тези клетници, а единствено условията в които те живеят до настоящия момент. Заснети бяха и изгнилите им шкафчета, върху които грижливо, като на лъскава витрина на скъп магазин, бяха подредени козметични продукти на

Chauma (Шаума). В следващия репортаж обаче, интервюираха мениджър на фабрика за кафе, без да споменават името на компанията или да показват марката на продукта.Според юриста на bTV Жанет Захариева няма точни правила, по които да се преценява кога да се спомене името на една компания и кога не. „Всяка медия има право сама да определи с оглед на конкретния случай. Въпрос на редакционна независимост е как да се структурира новината и къде да бъде подредена в емисията.“

Вярно е, че всяка медия има право сама да прецени кога да назовава дадена компания с оглед на конкретния случай. Тематичното съдържание на репортажа на БТВ обаче, не е за „Шаума“ и показването на продуктите на фирмата в различен контекст, спокойно може да се счита за скрита реклама. Въпреки всичко, досега СЕМ не е констатирал нито едно нарушение на забраната за скрита реклама, излъчена в новините.

От медийния регулатор казаха, че единствено показването на тютюневи и спиртни напитки са забранени и допълниха, че с транспонирането на Европейската Аудиовизуална директива в родното законодателство, правилата ще станат далеч по-затегнати.

Разбираемо е, защо

рекламодателите всячески се „натискат“ да влезнат в централните емисии новини

Именно те са стълба на една медия, градят нейния имидж, аудиторията им е относително висока. За да припечелят от това златно медийно време, от началото на годината БТВ има два блока централни новинарски емисии, между които се въртят реклами. На пръв поглед, това е в противоречие с чл. 83 (2) от ЗРТ, където се посочва, че „не се прекъсват за реклама новини, политически и икономически коментари и анализи, документални филми и детски предавания.“ Не е ли това своеобразна „вратичка“ в закона, която с вещина са отворили медиините хора в БТВ?

Вестник „БАНКЕРЪ“ научи, че от СЕМ са изявили желание да разискват проблема с компетентни хора от

BTV. Уговорената срещата обаче съвпаднала с един от изминалите празнични дни и от медията се оказали прекалено заети. Все пак, от медийния регулатор съобщиха, че ще насрочат нова дата за да обсъдят проблема. На срещата, както и на предстоящите заседания на СЕМ, ще се разисква най-вече как се ограничава едно предаване от друго и фактически, нарушава ли се закона с двата блока новинарски емисии. Друго нарушение, този път на чл. 90 (4) от ЗРТ е, че в края на новинарските емисии се изписват спонсорите. Те най-често са на фирми за облекла и грим като

Rollman, Este, Benetton, които са основни спонсори на новините на БНТ, Нова телевизия и БТВ. Според медийния закон обаче, не могат да бъдат спонсорирани новини, с изключение на спортните и то при условие, че са отделени от другите части на програмата чрез визуални или звукови средства или като отделно предаване. Оттук следва, че и по смисъла на т. 20 (1) от Допълнителната разпоредба в ЗРТ лицата (търговски дружества, юридически лица или физически лица по смисъла на българското законодателство), които предоставят определени тоалети, грим, прически и т.н. на водещите новинарски емисии директно – чрез рекламното лого в края на новинарските емисии, и индиректно финансират съответните новини, като целят да се популяризират техните стоки.Въпреки ограниченията на ЗРТ, от СЕМ са издали становище, което е в сила още от 2002 година. То разрешава чисто информационно да се изписва шрифта на фирмите, които предоставят облекла и грим. С позицията си, регулаторът се стреми да стимулира бизнеса, но членовете му обясниха, че все пак това е максималната граница до която те могат да отстъпят. От 2002 г. медиите стриктно спазват становището, но също толкова добре изполват друг трик за да изпъква името на спонсора – изписват го с уголемен шрифт на ясно изпъкващ фон.

НЕ ТРЯБВА ДА ИЗКАЧИТЕ ЕВЕРЕСТ ЗА ДА СТЕ БЛИЗО ДО БОГ

Дойчин Боянов е роден през 1976 г. в София. Завършва магистратура в Националната спортна академия, специалност „Спорт за високи постижения“. В момента е докторант към катедра ТАО и ски. В актива си има изкачвания на Елбрус (5642 м), Ленин (7134 м.), Броуд пик (7300 м), Хидън Пик (8067м), Нанга Парбат (8125 м). Най-значимото му постижение е покатерването на Еверест (8848 m)през 2004 г. без употребата на кислороден апарат, за което е обявен за Спортист на месец май 2004в класацията на прес-клуб България„. Инструктор е по алпинизъм.

Г-н Боянов, разкажете за вашето щуро детство.

– Бяхме много задружна тайфа деца. С тях строяхме къщи по дърветата, които използвахме като наблюдателници, изследвахме откъде извира малката река минаваща през столичния кв. Княжево, карахме колела. През зимата строяхме замъци от сняг, които имаха тайни отделения. На изваяните ледени къщи забивахме знамена, които вечер прибирахме. Понякога обаче, между нашата банда и тази от съседната махала се разразяваха истински битки с дървени стрели, хартиени фунийки и дори камъни. Затова бяхме почти винаги с рани, дрехите ни, още след първото им обличане вече имаха по няколко кръпки и трудно се изпираха. Но именно в тези игри, без да осъзнаваме тогава, поехме и първите си роли в живота – да общуваме и да си липсваме когато някои от децата го няма.

Има ли връзка между детските игри и любовта ви по алпинизма?

– Склонен съм да търся подобна връзка, защото алпинизмът е дейност за приключенци. Спомням си, че учителката ми до трети клас д-р Добролевска, беше споменала, че вместо да играя с топка като другите деца все съм гледал на кое дърво да се покатеря. Постепенно, детските игри за мен прераснаха в увлечение към алпинизма.

Семейството ви не се ли притеснява, когато тръгвате на поредната експедиция?

– От няколкко години живея с моята приятелка Цветелина. Тя е човек на който дължа голяма част от успехите си в алпинизма. Никога не ме е тревожила докато съм на път и далече от дома. За мен тя е като крепост, където се чувствам добре. Готви чудесно и е най-красивата жена. Що се отнася до родителите ми, моите действия и ситуации в алпинизма често се разминават с тяхните представи, което понякога е хубаво, но често и лошо. Оценявам факта, че те никога не са били за това да се занимавам с алпинизъм, но в крайна сметка и никога не са ми пречили.

Метри преди да достигнете най-високия връх на Земята, със сигурност сте бил на предела на физическите и психическите си сили. Все пак, как се чувствахте докато изкачвахте Еверест?

– Знаех, че това е място където човек не може да разчита на трезви мисли. Затова, по време на изкачването действах по план, който предварително проигравах до автоматизирането му. По пътя нагоре, бях уверен в себе си и следвах тънката нишка на възможностите си с единствената грижа нито да я обтягам нито да я отпускам. Това е един много важен момент особенно при катеренето без употребата на кислород. Ако засилиш темпото рискуваш да влезнеш в режим при който не можеш да се възстановиш и се получава срив в организма, ако пък се забавиш рискуваш да останеш там завинаги.

На върха обаче, нещата се промениха. Изведнъж усетих страх от факта, че трябва да измина този път и в неговата обратна посока. Странно е, но когато човек е наистина близо до своя край, се сеща за майка си. Мислите за нея не ме напуснаха чак до прибирането ми в лагера на 8 300 метра.

Не е ли безразсъдно на 8 848 м височина да сте без кислородна маска?

– Когато изкачваш върха с кислород, субективното усещане за организма е с около 2000 м по-ниско. Така навлизаш в зона, в която реално нямаш способности за пребиваване и единствената надежда е апарата да издържи. В съвременното разглеждане на този въпрос в алпинизма, това се приема за употреба на допинг. А дали е безрасъдно – все пак изкачването на Еверест не е от задължителните неща в живота. Ако обаче се превърне в едно от тях, ти сам решаваш как ще го направиш. Когато „атакуваш“ върха без кислород поемаш голям риск, но се движиш с възможности които са само твои и ако прецениш (ако въобще имаш тази възможност) можеш да се откажеш.

По-близко ли е човек до Бога на подобна височина?

– Не мисля, че човек трябва да се изкачи на Еверест за да стигне по-близо до Господ. Така обаче беше в моя случай. Експедицията до Еверест ме разтърси по всички възможни начини и продължава да го прави. Изпаднах в наистина крайни ситуации, в които човек се разделя с всяко достойнство и е готов всеки момент да се предаде. На планината за първи път съм се молил искрено на Господ. Колкото да е смешно за някои, мисля че в онзи момент, това успя да запази съзнанието ми будно, за да не направя някоя непоправима грешка.

Кое е най-трудното изпитание с което сте се сблъсквал?

– По време на щурма ни с Боян Петров на един от най-трудните за катерене върхове К2 през 2005 година. Тогава метеорологичните условия се влошиха и през целия ни 13 дневен престой в Базов лагер не се подобри. Прогнозата, която получихме също не ни даде надежда. Разкъсвахме се от мисли и опити да пренебрегнем обстоятелствата и да продължим нагоре. Все пак взехме правилното решение за връщане, точно когато бяхме много близо до целта и отървахме кожите. Така се разделих с една съкровена мечта, но определям станалото като най-големият ми успех в алпинизма. С Боян Перов останахме хората достигнали най-голяма височина на К2, защото никой българин не успя да изкачи върха и след нас. 

Има ли и други непокорени върхове за вас?

– Избягвам израза покоряване, но в смисъла който има вашият въпрос – да, много. За мен всеки връх е повод човек да си постави цел, която да го развие и усъвършенства. Изкачените върхове имат същия смисъл като тези които неуспях да изкача, но ми оставиха много ценни поуки. Алпинизмът ми показа начина за постигане и цената на успеха. Сега пред мен стои въпроса дали мога да поема риска да тръгна след новата цел и ако не мога да се усъвършенствам така, че да успея.

Споделете за хората, които срещате по време на експедициите.

– По пътя си човек се среща с хора и култури, които все още не са подправени от високите технологии и ИНТЕРНЕТ, не са продукт на някакъв установен шаблон. Без да знаеш езикът им се разбираш с местните обитатели, и те ти се усмихват ведро. Често влизаш в домовете им, а те споделят от храната си с теб. Когато се отнясяш с почит и уважение към тяхната пририда и дом, те могат да ти станат приятели на които можеш винаги да разчиташ. Без тези хора нашите експедиции са напълно невъзможни. Обикновено, те са представители на много бедни племена, но знаят за света много повече от хора живеещи в западна Европа или САЩ.

Къде протича вашата подготовка?

– В Княжево, където е мойта къща, имам идеални условия. Тук създавам модел на натоварванията, които ме очакват и засега се получава доста добре.

Откъде намирате финансови средства за експедициите?

– Имах възможността да намеря място в състава на няколко Национални експедиции, за които се сформира национален отбор. Финансова подкрепа от държавата сме получавали и за проекти на спортните клубове които имат за цел спортни изкачвания в крак със съвременното развитие на тази дейност. Разбира се, редица частни фирми и оргнизации също помагат с материални средства, защото финансирането на една експедиция често е извън възможностите на клубовете и добрата воля на Държавната агенция за младежта и спорта (ДАМС).

Лесно ли се намират спонсори?

– Когато се търсят като „подаяния“ дори е невъзможно, а и според мен е много порочно. Обикновено се търси и някаква взаимна изгода от финансирането на една експедиция.

Какво ви дава този изпълнен с адреналин спорт?

– Кара ме да се чувствам жив. Това означава, че ми дава шанс да се усъвършенствам, да се чувствам щастлив, а понякога и да страдам. Алпинизмът е онази част от живота ми, за която мога да разкажа и да видя, че времето е добило стойността на спомени, които си струват.

Имате ли собствен клуб за алпинизъм?

– Нямам. Засега, за мен това представлява един „неизкачен връх“. Аз съм от учредителите на „Вертикален свят“, а в момента съм и негов председател. Самото създаване на спортен клуб е чиста бюрократщина. Но изграждането му – с работещи за идеите му хора, е изключително трудно.

Кой е най-важният урок, който като инструктор преподавате на желаещите да се занимават с алпинизъм?

– Да използват повече сетивата и мисълта си. Катеренето и мисленето се сравняват единственно с играта на шах. Разликата с шаха е, че когато измислиш ход, трябва да разполагаш и с куп други качества за да го реализираш.

Какви са вашите хобита освен алпинизма, който се е превърнал във ваша професия?

– От юноша обичам фотографията и обичам да снимам, когато пътувам или имам повече свободно време. От останалите спортове, извън катеренето и алпинизма, се наслаждавам да скачам с бънжди, да плувам, да карам колело, ски, да играя волейбол. Често скачам с ластик, което пък са един друг вид уроци и тренировка.

Разговора води Мариян Томов

 

каре

Дойчин Боянов за себе си:

 

Бях на ръба… и искам пак да го достигна!

Рискът за мен е… определящ качествата, които трябва да притежавам за да го поема

Единственият ми порок е… приоритета да преследвам мечтите си

Страхувам се от… неспособността ми и незнанието

Никога няма да… се разделя със страха

 

 

 

ПО СЛЕДИТЕ НА РОДНАТА КУЛТУРА В ЧИКАГО

Какво е първото, което ви хрумва, щом чуете за американския град Чикаго? Навярно Майкъл Джордан, телевизионният сериал „Женени с деца“, мафиотският бос Ал Капоне или пък бръснещият вятър, който пронизва през есента и зимата? По-малко известен факт обаче е, че в него се намира една от най-големите български диаспори, която по неофициални данни наброява до 100 хил. души. В Чикаго има няколко български заведения, а в предградието Des Plaines се намира и православният храм „Св. София“.

Следите на културата и традициите на една нация се носят чрез словото, което във „ветровития град“ се разпространява от петте българоезични вестници, печатани в Чикаго. Един от тях е „Старт“, създаден през 2001 г. от Климент Величков и Кина Бъговска. Тиражът на безплатния седмичник достига до 4-5 хиляди, дистрибутира се и в други американски градове и щати като Аризона, Лас Вегас и Невада.

„Трудно се поддържа вестник в Чикаго – казва основателката му Кина Бъговска. – Никой от журналистите, които работят в него, не е на щат – плаща им се на хонорар. Вестникът е нещо, което се прави по-скоро по убеждение. Рекламодателите ни пък са предимно българи, сърби и руснаци.“ Според Бъговска основната мисия на „Старт“ е да създава добро впечатление у читателите за българина, а не да съобщава новини за наши престъпници и дебеловрати мафиоти. Изданието е инициатор и на множество културни прояви. „В началото бяхме единствено хроникьори, споделя основателката му, която живее в Чикаго повече от осем години. Отразявахме първия български пикник, провеждането на концерт, откриването на наше училище. В броевете сме писали за Стоянка Мутафова, Никола Анастасов, Георги Мамалев, които са идвали да поддържат духа на тези близо 100 хил. граждани с българско потекло буден и жив.“

Вестникът играе и ролята на посредник между българите и американците в Чикаго. След едно интервю с председателя на местната община например, до нашите данъкоплатци достигна информацията, че размерът на дължимите налози вече идва не на английски, а на български език. Родният ни флаг пък започна да се вее редом с американския пред сградата на кметството.

„Старт“ е и посредник за откриване на наше консулство в Чикаго, преди три години. Благодарение на вестника и на дейността на Бъговска, българската общност трета година празнува националния празник 3 март, а трикольорът се вдига в центъра на Чикаго на тази дата. Екипът на „Старт“ лансира редовно народни концерти, изложби и въобще разнообразни културни прояви. „Българите се превърнахме в цял организъм, който диша, а не сме само отделни, самостоятелни индивиди“, смята основателката на вестника.

В биографията на тази красива и талантлива жена има толкова много постижения, че дори и способен писател би се объркал откъде да започне с представянето й. Може би – най-точното определение за нея е дадено от колегата й и основател на вестник „Старт“ Климент Величков. Той казва, че Кина Бъговска „освен способен журналист е и добър художник, член на американската „ARC“ галерия. Тя вижда цветно, динамично и позитивно събитията. Направила е десетина много успешни изложби и винаги е готова да се хване на въдицата на всеки, който поиска помощ, да си губи времето с неговите проблеми, с неговите картини или с идеята му да направи пясъчна кула на градския площад“.

Жената, която просвещава и носи българщината със себе си, е родена през 1955 г. в Момчилград, точно до Татул. Този факт е повод за гордост у Кина и тя с въодушевление разказва за древното село, в което

се намира скална гробница с яйцевидна форма и квадратен отвор на покрива, замазана с водонепроницаем хоросан още през римската епоха. При последните разкопки под пирамидата е открита постройка от дялани камъни, към която води парадно стълбище. Според археолога Николай Овчаров в светилището се намира гробът на тракийския певец Орфей, макар че това е твърде спорна хипотеза, тъй като всички писмени сведения сочат, че той е персонаж от гръцките митове.Най-искреният начин да изразява чувствата си Кина намира в таланта си да рисува, да описва съкровищницата на родното си място и да я увековечава. Затова през 1968 г. тя постъпва в Художествената гимназия в София. След това следва „Графичен дизайн и живопис“ в Полската академия в Лодз – стар град в близост до Варшава, прочут с ленената и памуковата си промишленост. После дипломиралата се художничка се завръща в България. Преподава графичен дизайн в столично училище близо 20 години. „В гимназията обаче нещата бързо се промениха – разказва тя. – Опитах се да наложа мои идеи, с които да подобря метода на обучение. За жалост с това станах неудобна за някои и започнаха дребни боричкания за власт, искаха да ме преместят в друго училище.“

За разлика от местата, където новите идеи се ценят високо, в родината ни, по всичко изглежда, че не е така. Затова през 2001 г. художничката заминава за Чикаго при свои познати и оставя зад себе си дребнавите училищни боричкания за власт. Единственото й опасение, преди да тръгне, е, че не знае английски. Приятели обаче я успокояват, че щом знае полски (б. а. в Чикаго има повече от 1.5 млн. поляци), няма да има проблеми. В Америка бързо научава езика и благодарение на идеите си успява да се наложи. Получава различни субсидии за изложби, разпространяват картините й в други части на САЩ и света. Печели и много награди, свързани с рисуването.

Картините й могат да се определят като нежни и прочувствени. Те сякаш са огледало на женската душа – дълбоки и проницателни. От тях лъха хармония, а ако се вгледате в светлите, прозаични и много меки пастелни багри и тонове, веднага ще се потопите в един съвършен и хармоничен свят, изпълнен с мистерия и загадъчност. В стила й личи индивидуализъм и оригиналност, която може да зареди с позитивна енергия не само експерти в сферата на изобразителното изкуство, но и обикновения човек. За самата авторка картините й са своеобразна „вибрация на сърцето“, които го карат да тупти силно, опиянено от ефирните сюжети. Тя рисува главно музиканти и творци и това не е случайно. Сестра й професор Петя Бъговска е преподавател в музикалната консерватория в София и участва във филхармоничния оркестър, който изпълнява музиката към трилогията „Властелинът на пръстените“.

Когато разказва за сестра си, Кина се сеща за концерт в САЩ, в който Петя участва. По пътя към къщата им в Чикаго обаче ги връхлита торнадо. „Наложи се да отбием колата от пътя, а Петя вместо да се грижи за себе си, постоянно прегръщаше контрабаса – да не отлети“, описва случилото се художничката, като не пропуска да сподели привързаността си към сестра й.

Освен изкуството вестникът също е израз на творческата същност на личността Кина Бъговска. Чрез него тя споделя и разисква, осъществява важни социални кампании и разпространява българската култура. Пред в.“БАНКЕРЪ“ Кина споделя, че винаги ще помни импулсивните си срещи с личности като Светлин Русев, Лайза Минели, Дъстин Хофман. Изумена е от инициативността на Чък Норис, с когото се запознават в Тексас по време на акция за набиране на средства за благотворителност. „Чък провежда подобни търгове и прави много за децата в Тексас, за да не се дрогират, а да тренират бойни изкуства – разказва журналистката. – На събитието му предложих да организира подобна кампания и за българските деца, които живеят в Чикаго.“

Американският актьор се съгласява, а на въпросния търг се продават обувките на сегашния президент Джордж Буш за 5 хил. долара и огърлицата на майка му за 12 хил. долара. Голямата награда пък е била двудневна разходка с яхта заедно с Чък Норис и съпругата му срещу 12 хил. долара.

Ето такъв е животът в Чикаго! Но в момента цялото внимание и енергия на Кина Бъговска са насочени към откриването на български културен център, какъвто в града все още няма. Художничката е представила идеите си на местната управа и чака да бъде финансирана, за да осъществи това благородно дело. „В този културен център ще седим и ще слушаме музиката на великия композитор Панчо Владигеров, ще четем Димитър Талев или Антон Дончев“, разпалено обяснява тя.

ЕДНООБРАЗНИ В МНОГООБРАЗИЕТО

Хората, които имат възможност да преглеждат по няколко вестника, често откриват статии с почти еднакво съдържание. Обяснението обикновено е, че източникът на информацията е един и същ, цитиран в началото на материала. Докато превключват каналите, телевизионните зрители пък многократно попадат на едни и същи филми и музика, или репортажи които често показват само едната засегната страна в даден спор. Над тези въпроси, свързани с медийната концентрация, досега умуваха евродепутатите. Във вторник (3 юни) обаче, те

приеха доклад за „Защита на редакционната независимост и медийния плурализъм“, който беше внесен в Брюксел по инициатива на естонската евродепутатка Мариан Мико. Според нея пазарните механизми в момента не са достатъчни, за да гарантират разнообразието в медиите.Сходно е и мнението на председателя на Комитета по култура и образование към Европейския парламент (ЕП) Катерина Бацели. Тя каза, че неограничената собственост и отсъствието на медийно разнообразие застрашава културата и свободата на изразяване не само на националните пазари, но също и на европейско ниво. „Затова не трябва да бездействаме, ако искаме да се справим с тези предизвикателства, които се дължат на новите технологии и услуги в сектора,“ допълни Бацели.

Като цяло, докладът изразява безпокойството на евродепутатите по две основни направления – концентрацията на частната медийна собственост и безпощадното преследване на финансови и политически изгоди. Това може да доведе не само до изкривяване на истината и манипулация, но и да отнеме основната роля на печатните и електронни издания като пазители на демокрацията, се казва в отчета. В тази връзка, за да гарантира независимостта на журналистите и редакторите, в него ясно са представени

конкретни предложения

които е необходимо да бъдат приведени в националните законодателства. Те включват създаване на специален „редакционен устав“, който цели да защитава собствениците, акционерите и редакторите от правителствени или други външни намеси. В доклада на ЕП се казва още, че страните членки на общността трябва да изберат омбудсман, който да гарантира медийната свобода и обществения интерес. Демократичните ценности е нужно да се „подхранват“ и от обществените медии, като гарант за програмно многообразие. Нерядко обаче и те се превръщат в инструмент на политически или икономически интереси. Затова, документа предвижда, националните правителства по-стриктно да следят как и за какво се разпределят предоставените средства на националните радиа и телевизии. В доклада е публикувана и позицията на българския евродепутат Кристиян Вигенин. Той отстоя позицията си в Брюксел – за засилване на контрола върху чуждестранните компании и собствениците на влиятелни медии.

Усилията на общността обаче за програмното разнообразие изглеждат предварително обречени. Една от сериозните пречки за това е засилващата се трансгранична собственост. Според Маргарита Пешева от Съвета за електронни медии (СЕМ), на медийния пазар в Европа например вече са се настанили много влиятелни американски компании, които заемат 2/3 от него. Сред тях са Walt Disney, Time Warner, General Electric, News Corp.

Отхвърлянето с лека ръка на инвестиции отвън, които могат да помогнат значително за развитието на медийния отрасъл, също не е рационално решение на проблема. От друга страна обаче, когато няколко фирми контролират повечето телевизионни канали и вестници, те получават огромна пазарна власт и влияят твърде сериозно при формиране на общественото мнение. Големите „акули“ нерядко използват могъществото си в ущърб на малките национални издатели, радиа и телевизии, принуждавайки ги да засилят комерсиалния характер на своите програми.

Държавните мерки срещу монопола

пък стават все по-трудни за прилагане срещу чуждестранните компании.

Такъв е случаят у нас с двата водещи кабелни и ИНТЕРНЕТ оператора – „Евроком Кабел“ и „КейбълТЕЛ“. Техните собственици обявиха плановете си в края на май да се обединят и в момента чакат единствено решението на Комисията за защита на конкуренцията (КЗК). Новосъздадената телекомуникационна компания ще бъде част от холдинга FN Cable, контролиран от инвестиционния фонд WarburgPincus. „Консолидацията ще ни позволи да предоставяме по-модерни телекомуникационни услуги на съществуващите ни абонати, както и да достигнем до нови домашни и бизнес потребители.“ Това коментира Димитър Радев, главен изпълнителен директор на „КейбълТЕЛ“. Високите технологии и по-модерни услуги обаче, ще са за сметка на високата цена и далаверите, които и сега въртят компаниите, както писа „БАНКЕРЪ“.

Разбира се, на малките пазари като българския подобни тенденции са ярко изразени. Друг подобен пример у нас, е свързан с неотдавнашната появя на рок радиото „Стар“, което предава на честотите на досегашното „Инфо“. То е собственост на американската компания Emmis International, която освен всичко друго е и мажоритарен собственик на радиостанциите „FM+“ и „Фреш“. Изпълнителният директор на „Стар“ е уверен, че именно от нова рок станция се нуждае българският ефир. „След като направихме редица проучвания в страната за това, какво искат да слушат интелигентните хора, стигнахме до този формат“, заяви той, точно преди официалния старт на медията.

От Асоциацията на българските телевизионни оператори (АБТО) са категорични, че плурализъм в радио- и телевизионното ни пространство почти не съществува. Представители на Асоциацията изтъкват, че в радиоефира отсъстват сериозната разследваща журналистика и публицистиката. Те са изместени от въртенето на комерсиални рок, поп и чалга изпълнения. Радиата, които правят изключение, предоставяйки на слушателите си разнородно програмно съдържание, са твърде малко. Те сочат, че основните от тях са БНР и „Дарик радио“.

В Чехия например, ситуацията също не е по-различна. Там германски и швейцарски компании притежават над 80 % от местните вестници и списания, като тази тенденция се разраства и в останалата част на Източна Европа. Тя трудно може да бъде спряна, при положение че вместо понятието „регулация“ в европейските документи, като гласувания на трети май, се набляга на думи като „качество“, „контрол“ и „яснота“.

Все пак, някои страни в общността имат доста строги вътрешни мерки. Те включват оценката на влиянието на определена компания на пазара, ограничаване на доминиращото положение на някои фирми, на броя на лицензите, на участията в различни медиини сектори. В същото време, докато в България СЕМ и правителството ни правят безмислени „седенки“ без да предприемат конкретни мерки и действия, то понятия като цифровизация и медиен плурализъм, няма да се състоят в близкото бъдеще.