Monthly Archives: юни 2008

ПРИЕМНИКЪТ НА ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ

Емил Николов – Балона  сн. Мариян Томов

И смуглянка-молдаванка

По тропинке в лес ушла.

В том обиду я увидел,

Что с собой не позвала.

О смуглянке-молдаванке

Часто думал по ночам…

Вскоре вновь смуглянку

Я в отряде повстречал.

„Смуглянка“

Тя лежи самотна сред натежалите класове на житата. Поривистият вятър разпилява дългите, черни коси на странницата. Какво ли правеше тук, обърнала лице към малките бели облачета, които се топяха под лъчите на жаркото лятно слънце? Дори жътварите ги нямаше по полето. Тракторите си отдъхваха под пъстрата сянка на тополите.

– Ето я! – провикна се с дебел, дрезгав глас мъж, облечен във войнишка униформа. Той се затича към младата „смуглянка“, но внезапно краката му се подкосиха и падна на колене до нея. Погали малките пръсти на ръката й. Взе я в обятията си, допря треперещи устни до челото й. Затвори големите й, безжизнени очи с цвят на бадем. Гърлото му се изпълни с горчилка, горест превзе силно бумтящото му сърце. Едри сълзи прокапаха от сухото му лице. Около момичето се насъбраха още униформени. Наобиколиха я. Сведоха мрачни глави.

…“Смуглянка“ (Чернокоса) е стара руска песен от едноименния филм. Тя е писана сякаш за тази героиня, която

трагично намира смъртта си

през 1986 г., докато е изпълнявала военната си задача във въздуха. Скърбящият мъж е приятелят й Емил Николов. „Самата песен ми е помагала в много трудни моменти. Дори докато летя я слушам с MP3 плеър и две слушалки в ушите“, споделя летецът. Така се казва и клуба му по парапланеризъм – „Смуглянка 13“.

До днес 45 годишният Емил, е останал верен на старата си любов. Неговото семейство са 30-те папагала за които се грижи. Те се разполагат в собствена стая, и нерядко обичат да спят на меко в леглото на летеца. „Творенията на природата са съвършени. От мойте любимци „крада“ идеи, разкрива той. Птиците му помагат за да създаде подходяща аеродинамична форма на екипировката и модели парапланери, с които да се рее във въздуха.

Една от екипировките, разработени от софиянеца, е предназначена за стрелба със средно нарезно оръжие и подцевни гранатомети. Има и такава, при попадане на пилот – диверсант в трудно достъпни райони или с преобладаващи водни площи, за да може да оцелее, а при нужда да транспортира пострадали свои колеги. Екипировките са патентовани през 1987 година.

Емил, който завършва техникума „Ворошилов“, специалност „Токови електромотори“, си прави сам още доста неща. От малка аеро количка, както той я нарича, до балон за летене, мотопарапланер. Всички тези странни за времето си „чудесии“, електротехникът създава в казармата. През 1980 г. той започва като парашутист. След това остава в армията и работи в завод „Георги Костов“.

Докато служи, колегите му лепват прякора „Балона“. Това е заради една от

налудничавите му идеи

През 1985 г. той решава да си направи балон. Пък и е натрупал самочувствие за такъв проект – има свои изобретения. Чертежите им са публикувани в сп. „Криле“. „Със задачата се заеха полковниците на поделението, а аз бях единственият войник и се чувствах много конфузно“, обяснява той. Само за броени месеци успява да направи два аеростата – единият е дълъг 18 м, а другият 24 метра.

Всичко е готово един от летателните апарата да полети. Мястото е край Костинброд. Емил пали водорода и чака машината да се вдигне. „Плата обаче си имаше специална технология и когато го запалих промазката му се стопи, разказва Балона. Тогава се амбицирах още повече и си казах: „Ще го оправя!“ За малко повече от месец изработихме нещо уникално – балон със седем метров диаметър, който беше дълъг 30 метра. Имаше и няколко възвратни клапани, антистатичен кош. Направихме проучване за скоростта на вятъра и течението. Проекта беше грандиозен – да кацнем в Одеса. Граничните власти в съветската република бяха готови да ни посрещнат с хеликоптер. Четири камиона, придружавани с ескорт от пожарникари и полиция, носеха бутилките с водород.“

Преди Балона да излети с него, прави обичайната проверка за изправност на аеростата. При нея обаче установява, че са прерязани винтилите. „По-късно разбрахме, че това е криворазбран активист по партийна линия, припомня си Николов. Мислел си, че ще бягам в Турция. На разпита отговорих на полицайте: „Хора, със 600 кубика водород ли ще бягам?! Един ловджия да ме гръмне – помен няма да остане от мен!“

Летецът споделя, че е понесъл много тежко случая. По-нататъшните планове за полет с балон също са се провалили: „Баща ми по това време получи удар и нямаше как – трябваше да се грижа за него.“

Две години след неуспеха, в завода Емил се натъква на френско списание, подхвърлено от началниците му. В него за пръв път вижда парапланер. Междувременно, в „Георги Костов“, Балона е направил рационализация, която имала добър икономически ефект. „Тогава директорът ме повика – спомня си той – и ми каза: „Трябва да си вземеш парите за това“. Аз му отвърнах – „Хайде с тях да вкараме парапланер.“ Той се зачуди и попита – „Какво е това?“ В тези години в Европа има само две-три фирми които правят аеростати.

Единственото забавяне по доставката на летателният апарат, е била заради трудната обмяната на левовете във френски франкове. „Когато пристигна до нас беше голяма радост, запалено разказва Емил. Разглеждахме парапланера, изучавахме го. Тогава нямаше учебници, в които да пише какво се изисква за да полетите. На 17 април следобед, направих първия си полет. Вярно, кацнах в една шипка. Но вместо да си махна бодлите, такава усмивка бях турил, че…“

Експериментаторът е досущ като Кольо Фичето. Когато сам си е правил моста, той е застанал под него с думите: „Каруцата с камъните.“ Николов също сам си тества техниката. Дори като намира в неговата бригада, в армията изоставен парапланер – за две години той полита с него. „Някой го беше внесъл, отрязал му вървите, съсипал плата. По етикета намерихме фирмата, но от там заявиха, че нямат данни този тип парапланери да са летели. Но аз го накарах да полети!“

На крилете на същия апарат, днес Балона, който спокойно може да бъде сравнен с изобретателя Леонардо, е написал: „Нека другите да живеят“. „Мога да рискувам живота си да помогна, но не бих жертвал живота на другите.“ Като потвърждение на думите му е това, че за миналата година той е

дарил седем пъти кръв

като нормалното е четири. „Спаси ме това, че между „Военна болница“ и „Кръвния център“ няма компютърна връзка. Емил е почетен кръводарител – досега е давал 88 пъти кръв. Спомня си, че през 2007 г., съвместно със Съюза на българските командоси са правили кръводарителска акция. (Той е член на съюза от три години). Тогава Балона раздава талони на тези които са откликнали да спасят човешки живот. Листчетата са давали право на няколко безплатни урока в клуба на летеца „Смуглянка 13“, който е основан от него през 1989 година. „Много хора се озоваха, припомна си той. Трима от тях станаха членове на „Смуглянката.“

Първият урок при Николов е практически. Цели да се преодолее първоначалния страх. На втория ден, от малък баир, начинаещият излита на къси разстояния и се приземяване. Инструкторът винаги напътства пишман летците, дава им ценни съвети. Той е от малкото хора, които не само предават от ценния си опит, но и са готови да се „заврят“ дори в огъня за да спасят човешки живот. „При изпепелителните пожари през миналата година, пожарникарите в планината останаха без вода, разказва той. С хора от клуба ми, купихме бутилки с ценната течност и им ги раздадохме.“

Развълнуван, той описва радостта в очите на хората тогава. Отзивчивостта му пък, според Балона се дължи на добрия му характер. Той обаче се противопоставя на проекта да има автомобилен път, който да води до Седемте рилски езера. Представя си как някой „тлъстак“ с джип може да ви сгази докато катерите планината. Или как той дава мръсна газ и ръси фасове и празни шишета зад себе си. „Когато летим заедно със смелчаците от Съюза на българските командоси – няма полковник или сержант – пеша!“, категоричен е летеца, който живее природосъобразно.

Емил изминава на ден най-малко 30 километра. Той споделя, че е дошъл за интервюто пеша: „Его къде е Подуяне, после се помотах в Надежда и сега съм тук – в редакцията на „БАНКЕРЪ“. Не използва градски транспорт – имам още поне 20 км ходене за днес.“ Живее на 12 етаж и казва: „През нощта дори катеря стълбите, като ме хване секлетът.“ Спазва и режим на хранене – яде много люто. „Ако не ям чушлета или лук два-три дена все едно не съм ял.“ Всяка пролет ходи и в руския център за човешко здраве където му изготвят програма от витамини. Ето защо не се страхува от наближаващия грип „Соломон“.

Чувства се във форма и да

постави рекорд за най-висок полет с парапланер

през септември. За жалост миналата есен не е успял. „Трябваше да кацна в кръг от голяма надморска височина – 2280 метра. Но времето на Рила беше срещу нас – вятърът духаше с 15 -17 м в секунда. Надявам се тази година климатичните условия да позволят да излетя.“ В отворено писмо, негови почитатели са го попитали – За какво ще отидат парите, ако направи рекорд? Отговорът му бил еднозначен – За благотворителност. През лятото се готви да се качи на Монблан – и да направи полет.

Един друг рекордьор, 63-годишният ексцентричен милионер Стив Фосет, който през 2002 г. обикаля Земята с балон, намира смъртта си летейки със самолет. „Свалили са го американците, обяснява си случая Балона. В САЩ има зони в които не е позволено да се лети. Те не си поплюват – стрелят без предупреждение.“

Най-необичайното е, че Емил има само две леки травми от летенето с парапланер, и то по вина на качеството апарата. Но се е изправял

лице в лице с каменното изражение на смъртта

при катастрофата на Казичене през 1989 година. Той е бил в един от вагоните и се е отървал само с няколко счупени ребра. Преди няколко години, в опит да помогне на минувач да не го пребият – сам попада по юмруците на бабаитите. „Удариха ме с твърд предмет и бях 30 часа в кома.“

След като се възстановява, Балона разработва съвместен проект със Съюза на българските командоси. Той представлява система да се стреля на късо и дълго разстояние и с гранатомет по специални цели. Предназначението му е за военни цели и за следене на бракониери от въздуха. „Горските не могат да се справят, затова се нуждаем от тези специални патрули“, издава ексцентрикът.

Друг негов проект, който вече е започнал, е маркиране на туристически пътеки с GPS координация. „Маркировката ще бъде поставена на дърветата, вместо старата, която не е сменяна от 1985 година. „Вместо стандартната боя се нанася светлоотразително фолио. Така тя се вижда по-добре при лошо време. Ще е разположена от хижа Ком в Петроханския балкан до Тодорини кукли. Другата ще е от автогарата на Дупница до хижа Вазов,“ описва Балона.

Страхувам се от…само идиот не би го било страх.

Никога не би злоупотребил…с честта на България.

Ако парапланера се скъса…имам резервен запас.

Летенето е…романтика.

ГОТВАЧЪТ НА БУШ СИ ВАРИ ДОМАШНА РАКИЯ

Димитриос Мелеменис  сн. Мариян Томов

Той приема предизвикателството, воден от любопитството да опознае друга страна. Още с пристигането си в страната ни, Димитриос Мелеменис е впечатлен от настърганото сирене върху шопската салата и ракията „Бургас 63“, която харесва повече от гръцкото раки. В апартамента в София, той сам си прави ракия. Научил е технологията от книги. Вари я в малък казан от 1,5 литра.

Оказва се, че всъщност новата обстановка не е чак толкова различна от родната му Гърция. След като дълги години, готвачът е работил за веригата петзвездни хотели Greek Hotels, той приема офертата да ръководи екипа кулинари в кухнята на хотел „Хилтън“ в София. В автобиографията му могат да бъдат прочетени престижни хотели в столиците на Гърция, Дания, Великобритания и Дубай. Готвил е манджи на американския президент Джорш Буш, както и на музикантите от „Депеш мод“, „Форейнър“ и „Симпли ред“.

Атинянинът е роден на 27 юли през 1976 година. Като много малък, той е трябвало да готви по необходимост. Сестра му и майка му искали да се научи да върши нещо. „Да готвя най-различни специалитети – от рибни да приготвянето на пресна паста се научих от баба ми. Тя все бъркаше нещо над печката,“ разказва Мелеменис. Започва работа в един местен ресторант в Атина.

След като завършва училището по туризъм в Родос, на готвача му се налага да прекъсне кариерата си за две години. Той служи в казармата като гвардеец. Споделя, че от 18 хил. доброволци за охрана на президента се оказал един от 150-те одобрени за този пост. „Беше доста трудно защото трябваше да стоя на крак по четири часа на ден, разказва войникът. Но постепенно задачата ми се видя доста по-приятна, от тази на останалите служещи.“

Веднага щом се уволнява, той отива на специализация във Франция. В продължение на една година в Страсбург, в Ecole d

‘Hotellerie et de Tourisme „Александър Дюма“, той усвоява тънкостите в кулинарията: „Най-важното е да можеш да общуваш с хората и да намериш точния подход към всеки един“, споделя съветите които е усвоил от учителите си там. Според гърка, опитът на хората на една страна се съдържа в тяхната кухня. А храната е тема, която той познава отлично и може да говори за нея с часове, без да се отегчава. За него е важно с прости неща да измисли нещо ново, което да е достъпно за повече хора. си намира работа в малък ресторант в Дания.Димитриос се завръща в родината си, за да готви в хотел „Хилтън“ в курорта Родос. „Но не ми се работеше в Гърция. Исках да пътувам, да готвя в големи хотели из целия свят,“ споделя гърка за тогавашните си намерения. Ето, че не след дълго, заваляват оферти към него. Една от тях е за работа в „Хилтън“ в Копенхаген, Дания. Въпреки моментно колебание и продължително шофиране, което той винаги прави преди да вземе решение – приема предизвикателството. „Карането на личния автомобил ми дава възможност и достатъчно време да погледна едно предложение от всичките му страни.“

Когато Димитриос, за 3 г. си престой в датската столица, той окончателно привиква с западно-европейските традиции в храненето. „Там хората са отворени, а кухнята е разнообразна,“ казва готвачът, който след този период отива да приготвя ядене в The Trafalgar London Hotel в Англия, където според него е изживял едни от най-приятните моменти. „Там е истински кръстопът на различни нации и култури. Всеки клиент, според мястото откъдето идва има специфични вкусове, и от теб се очаква да задоволии всеки един от тях.“

Въпреки, че в Англия нищо не му липсва, ексцентрикът се отправя към Дубай за да „вкуси“ от живота в страната на заможните шейхове. Димитриос обаче, за нищо на света не желае да пропусне Олимпийските игри в Атина и набързо се завръща в родината си. Той не съжалява за своя избор. След Олимпиадата идва в „Шератон“ София, където му се отдава възможността да готви на Джорш Буш.

„Американският президент и жена му харесват по-бързо приготвените храни, споделя гърка. Преди да сервират салатата с домати, моцарела, рукула и бахур, имаше стриктна проверка на храната. Нормално е, това се прави по закон.“ Буш спортува, затова готвачите са се спрели на тази салата, обяснява Мелеменис, който разбира от доближени на президента, че е изял храната с наслада. За награда готвачът получава подаръци от Белия дом – готварска престилка и бутилка шампанско. „Направихме си и много снимки за спомен,“ разкрива той.

Готвачът определя Буш, както и на музикантите от „Депеш мод“, „Форейнър“ и „Симпли ред“ на които е готвил като изключително земни хора. „Те са като всеки обикновен човек, говорихме си свободно с тях на злободневни теми. Все още обаче не мога да повярвам, че съм се срещал с тях,“ възкликва Димитриос. На „рокаджиите“ той е „бъркал“ топли ястия, бюфе и леки десерти.

За двете години, които прекарва в страната, кулинарът вече говори свободно български. Наложило му се. „Когато се опитвам да си поръчам нещо от магазин на английски, се оказва, че малко от продавачите владеят езика,“ обяснява той. Когато е далеч от Гърция му липсват семейството и приятелите. „Много обичам родината си и съм в България само защото я обичам толкова много. Като се връщам до Атина, хич не ми се тръгва. Като съм там често ходя на риболов и на туризъм в планината. Но той смята, че трябва да се живее там където хората го обичат, а в София според него, те са гостоприемни и мили.

От повече от половин година Мелеменис е главен готвач в „Хилтън“ в столицата ни. Освен, че се занимава с финанси, той трябва добре да изучи психологията на хората. Единственото за което съжалява е, че няма много време да готви и експериментира в кухнята докато е мениджър. „Все по-трудно ми е да измислям свой рецепти. Има много, които включват готвенето на паста и на риба. Той не е като повечето готвачи, които не споделят точните продукти от тяхната рецепта. „Имам база, техника, с която да приготвя ястието. После се включва и фантазията. Младите разчитат само на нея. Яденето е нужда за хората, за мен е работа,“ дефинира гърка.

Той притежава изключително спокоен характер. Издава го с плавните движения на ръцете си, с които жестикулира бавно. Говори умерено. Обяснява, че дори ако някой от готвачите прегори ястието или не го приготви по точната рецепта – няма да го навика в кабинета си. „Ще се опитам да разбере какво може да се направи в бъдеще за да не стига отново до подобна ситуация. Все пак са човешки тези грешки. И на мен се е случвало да ми загори манджата. Качествата на храната, според него зависи от това дали се прави с любов и емоции.

Стила му в менаджирането е да дава шанс на хората, дори те да са сгафили сериозно. Наблюдава зорко работата в кухнята. Много държи на диалога с персонала си и на техния професионализъм. Харесва хората с характер – много разчита на тях. Не одобрява обаче работния си ден в хотела. „Ние не работим като нормалните хора по 8 часа, а колкото трябва. С негативно изражение на лицето си, той изразява недоволството си от този факт. Гневи се, че все по-малко време му остава за приятелката му, която живее с него в България.

Специално на читателите на „БАНКЕРЪ“, главният готвач на „Хилтън“ препоръчва следната рецепта – салата, която ще бъде включена в менюто на Хилтън през следващия месец. Съставките са й – маруля, маринат, домати, френско сирене, пушено пиле и бекон.

С ВРЪЗКИ И СЕКС СЕ СТАВА МЕДИЕН ЧОВЕК

В медийния океан с пълна сила важи законът на природата. Малките рибки (стажантите) често стават храна на кръвожадните акули (медийните босове

и доайени). Има и вариант да се „изплъзнете“ от челюстите на морския звяр. Нужен ви е късмет да сте негово дете, познат, угоден или…да споделите завивките с него. Оправдава ли целта средствата? Замислете се за наградата която ви очаква – продуцент, водещ или сценарист, който печели конкурси без дори да се налага да участва в тях.Вероятно всеки от вас е чувал популярното: „Преспа ли с продуцента?“ Задколисните игри обаче, както в киното, така и в медиите остават скрити за зрителя и са много трудно доказуеми. До аудиторията, понякога като гърмящи змии изпълзяват слухове и твърдения. Нерядко се появяват спекулации които жълтата преса разгласява, но в повечето случаи те не са подкрепени от аргументи, пък и нивото на тези вестници у нас е ниско. Все пак в родните телевизии, сякаш от нищото никнат нови „звезди“. Я новоизлюпен сценарист, я продуцент с трудно за произнасяне име.

Началото, разбира се, никога не е лесно. На това мнение е и стажантка, която повече от година е в „Нова телевизия“. Тя е репортер в предаването на Крум Савов – „Спортен свят“. За нея е наложително, когато сте млади – работодателят да ви стимулира, колегите да ви оказват съдействие, да проявяват търпение и разбиране към вас. „Това са все неща, които не ми липсват в настоящата работа, споделя тя. От практиката съм научила много.“ Малка подробност е, че за направените репортажи и четенето на дикторски текст в ефир тя не е получила и пукнат лев.

Свободата на медийния ни пазар все пак дава шанс на стажанта, който не е доволен от условията да се премести. Въпрос на избор или на…дискриминационен подбор. В случая Христина иска да се занимава със спортна журналистика. Спокойно тогава, тя може да се пробва в „Евроспорт България“ за да коментира женски футбол или фигурно пързаляне. Ако я одобрят е сигурно, че ще и изплащат хонорари. Час ефир на начинаещ се оценява на 30 лв., което е с 5 лв. повече в сравнение с 2007 година. Политиката на

медията обаче не допуска „коментаторки“

Обяснението, което дават от телевизията е, че българският зрител не е свикнал да слуша жени, които да му разясняват тънкостите в спорта. Единственият „нежен“ коментар по „Евроспорт“ е по художествена гимнастика, докато грациозното фигурно пързаляне е окупирано от Витомир Саръиванов.

В останалите медии се забелязва точно обратната тенденция. Голяма част от шефовете предпочитат да назначават жени за репортери. От националната „БТВ“ са категорични, че подобни полови разделения не съществуват. За сметка на това, там

първо трябва да ви одобрят за тримесечен стаж в Новини и актуални предавания например. Избраните по документи кандидати се канят в редакцията на събеседване и правят тест за проверка на езиковите способности. Така от всички желаещи да попаднат в екипа на медията се подбират само двама или трима. Ако те се докажат по време на стажа си, подават нови документи – този път за работа с надеждата да минат и през това последно сито. Един кандидат няма право да подава два пъти документи за стаж и работа.“Бях много горд когато ме одобриха за стажантската програма по „БТВ“, казва Станислав, който е студент по „Журналистика и масмедии“ в УНСС. Ентусиазмът му обаче бързо угасва. Вместо да прави репортажи, опитните му колеги които „здраво държат кокала и недопускат други до него“ го карат да им носи кафе за да се „учи“. „Само си губех времето. Знаех го, защото почти никой от тези стажанти не беше назначаван след това на работа. Вместо нас, в телевизията се „намърдваха“ млади хора, без да са изкарали подобен стаж.“ Изглежда, че казарменото правило – старшините да дават унижаващи задачи на новобранците важи с пълна сила и в медиите.

От „БТВ“ уточниха, че успешно завършен стаж в

Новини и актуални предаванияне дава гаранция за наемане на работа, но носи предимство при набиране на кандидати за попълване на работни места в редакцията.Станислав, който в момента, е водещ на модно предаване по „ТВ 7“, е убеден кои са били тези хора, получили работа в телевизията без стаж. След като той

преспива с жена с позиции в медийния бизнес,

тя веднага му предлага да стане репортер в „Нова телевизия“. Той обаче отказва, защото има договор с „ТВ 7“ и не желае по този начин да се издига в йерархията. Може би, Станислав е щял да заеме мястото на една стажуваща репортерка, която по думите на оператор, работил в „Нова телевизия“ е била „изритана“, защото си е позволила да даде съвет на негови колеги.

Отдавна е известно, че в „БТВ“ има силна конкуренция и разделение на лагери между отделните журналисти. Когато преди няколко години назначават за изпълнителен продуцент на „Огледала“ Ники Христов, той разказва, че колегите му не го приемали добре. Въпреки, че дотогава си е бил изградил реноме на популярен манекен. Всеки ревностно си е пазил мястото, а по адрес на Христов са се носели най-различни слухове. Разбира се, той не отрича че е познавал точните хора, които да го уредят на една от най-сладките позиции в телевизията. Човек които разпределя парите, бързо започва да бъде ухажван и харесван от всички в медията.

В големия набор от родни „кабеларки“ нещата са далеч по-спокойни. Няма и как да е иначе, като се има предвид, че този род телевизии не могат да се похвалят с толкова голяма аудитория, реклама и заплащане в сравнение с националните. Пък и ако покажете качества лесно от репортер може да станете водещ на някое предаване. Въпрос на личен избор е дали ще бъдете марионетка за сексуални забавления на някой продуцент, стажант до гроб или себеуважаващ се човек.

ЕС ЩЕ СПРЕ ФИНАНСИРАНЕТО НА ДЪРЖАВНИТЕ МЕДИИ

Държавните медии в страните от Европейския съюз отдавна са трън в очите на частната си конкуренция заради протекциите, с които се ползват в повечето страни. По този повод, след продължителни спорове за финансирането им, частните оператори скоро може да бъдат удовлетворени, като държавната субсидия за медии бъде ограничена.

Комисията по защита на конкурентноспособността на съюза готви общ регламент за финансирането на държавните медии в общността. Досега регулацията на този сектор беше оставена изцяло на държавите. Проекторегламентът вероятно ще бъде публикуван до края на тази година и може да бъде гласуван от европейския парламент през 2009 година. Преди две седмици оглавяващата комисията Нели Крус поиска от всички държави в ЕС да споделят практиката си във финансирането на обществени медии. До 10 март тя трябва да получи отговори от страните. Българският се подготвя в момента от Министерството на финансите.

Един от въпросите, на който държавите трябва да отговорят до март, е как всяка дефинира понятието „обществен оператор“. Причината е очевидна: множеството частни медии, появили се през последните години, са не по-малко „обществени“ в програмната си политика от държавните.

Инициативата на Крус идва дни, след като френският президент Никола Саркози обяви намерението си френската държавна телевизия да спре излъчването на реклама и издръжката й да започне да се събира от по-високи рекламни такси в частните телевизии. Без реклама са и държавните телевизии във Великобритания и Германия. В повечето страни, в това число и България, се прилага „хибридно финансиране“ на държавните медии – бюджетна издръжка или абонатна такса плюс ограничено количество реклама. През 2004 г. доклад за 15 стари членки на ЕС показал, че държавните медии са третата по размер на държавните субсидии индустрия в общността с над 15 млрд. евро сумарна годишна субсидия.

САНТИМЕНТАЛНИТЕ РЕЛИКВИ НА ПРЕДПРИЕМАЧА

Димитър Консулов  сн. Мариян Томов

Офисът на собственика на фабриката за майонеза „Краси“ Димитър Консулов е приютил сякаш цялата негова биография. Навсякъде има най-различни вещи и предмети, които носят сантиментална стойност за Консулов. Той показва първия си хард диск от 6 GB за компютъра, затворен за съхранение в специална стъклена кутия. Отваря и дебела, пожълтяла счетоводна книга. На страниците й изрядно са записвани всички водени сметки от закупуването на фабриката за майонеза до наши дни. Интересна е първата продажба, направена в рамките на един ден, която е включвала само 51 кашона с марката „Краси“.

Друга реликва, е скътаната на втория етаж в кабинета му – огромна жълта табелка с надпис „Такси“. Тя припомня за 1989 г., когато пазарджиклията създава първата си фирма, която е била за таксиметрови услуги. Тя е регистрирана под номер 50 в Пловдивския съд. В нея са работели близо 300 шофьори. „Аз също въртях волана“, казва мениджърът. По неговите думи бизнесът е потръгнал благодарение на удобното возене, изгодните тарифи и атрактивният вид на автомобилите, които наподобявали американските таксита.

Постепенно дейността на Димитър завладява нови икономически сектори. Открива свои магазини за промишлени и хранителни стоки. След това отваря и склад за продажба на едро на хранителни стоки. „Разбира се, по онова време всичко беше от „гаражен тип“, обяснява той. Покрай продажбата на едро се замислих и за производство. Имах нужното образование – Висшия институт по хранително-вкусова промишленост в Пловдив.“

Мениджърът прави находчив анализ на тогавашната обстановка в страната. Изводите до които стига, за да развива още по-успешен бизнес са да започне производствен процес. Той влага натрупания си капитал в закупуването на завода за майонеза в Пловдив през 1993 – 1994 година. Затова една от най-скъпите реликви в офиса му е малък уред за рязане на пакетчетата майонеза, измайсторена от Консулов. Той в детайли обяснява как функциунира машината, която има средновековен дизайн. С нея целият процес на производство е ръчен. Конструирана е набързо защото основната технология във фабриката отказала да действа. Това е била сравнително незначима трудност. Но изглежда собственикът е свикнал с находчивост и креативност да се справя дори в кризисни ситуации. Те са били доста през годините и „за всички тях няма да стигнат страниците на вестника ви“, остроумно отговаря той.

Седем години по-късно (2001 г.), собственикът на майонезата закупува и фабриката за бутилиране на минерална вода в Хисар. Роденият през 1961 г. в град Пазарджик Димитър Консулов, от скоро се опитва да внедри на пазара ни друг продукт, който държи от турския близо 80 %-ен дял. Фирмата му „Консул“ ООД внася кафето от сорта арабика „Мехмет Ефенди“, което има история повече от три столетия в източната ни съседка.

Още с влизането ни, през масивната дървена врата в офиса на шефа на „Краси“ ухае на кафе. Той ни обчтиво ни предлага по чаша, която е изрисувана в традиционни турски орнаменти. Спокойно обяснява качествата на кофеиновата напитка, целите които си поставя за да я разпространява успешно. Въпреки умерения тон с който говори, по лицето на Консулов се забелязват няколко бръчки. Те изглежда са отпечатък от трудните финансови преговори които се е налагало да води.

„Леки преговори няма, твърди мениджърът. Ако ви се случи да имате такива, значи човекът отсреща не е на нивото ви и не си струва да правите бизнес с него, разсъждава той – или има някаква измама в сделката. При всички случаи не е добре. Затова в арабския свят, ако искате да купите нещо, без да се пазарите за цената му, продавача се обижда и отказва да ви го продаде.“

Предприемаческият дух у Димитър всъщност се заражда доста по-рано. „Преди много години бях професионален музикант. Започнах да свиря на акордеон и клавирни инструменти по сватби, ресторанти, тържества, селски сборове и празници срещу заплащане още в осми клас, разказва той. С музиката дълго време си вадех хляба, а по-късно и този на семейството ми. Постепенно натрупах и достатъчно пазарен опит.“

От насъбрания стаж и от редица съображения майонезата не носи името на Консулов. „Не исках да се свързва с моето име по търговски, и чисто лични обстоятелства. Те бяха най-вече такива – свързани с безопасността на моето семейство. Затова реших да носи името на тогавашната ми съпруга“, разяснява предприемачът. Според него, през смутните години на демократическите промени на пазара, наподобяващ на джунгла, са се задържали единствено добрите играчи. „Моите партньори, доставчици и клиенти явно са оценили силните ми качества и са ми гласували доверие.“

Думите на Консулов ни препращат към спомените за нечистата конкуренция. Сделките понякога се уреждаха със смъртоносни куршуми, които бяха станали грозно ежедневие. В случая, няма как да забравим периода, в който на пазара се появиха и ментета на майонезата „Краси“. Въпреки всичко, вече чериринадесет години пловдивската трапезна марка е на пазара със сериозно присъствие.

Вероятно, последователността на Консулов в управлението е задържало продукта му с добър пазарен дял. Според мениджъра, винаги трябва да се гледа на подчинените като на хора. Той вярва в стройната организация и уважава принципите на йерархията в бизнеса. Изисква от всеки да си върши работата най-малко на 100 процента – както трябва. Старае се да избягва компромисите. Убеден е, че всеки бизнес, за да е добре управляван, трябва да се подчинява строго на създадените правила за работа и всеки дребен детайл от него трябва да работи в абсолютен синхрон с всички останали. Точно като една добре смазана машина, сравнява той и дава пример с безупречните швейцарски часовници.

Мениджмънтът му е насочена към отделния работник, към това да е добре мотивиран. „Персоналът във фабриката има определено време за обяд и се възползва от безплатна храна, която не се удържа от работната заплата в края на месеца.“ Репортер от „БАНКЕРЪ“ седна заедно с работниците на една от масите и похапна с тях. Обядът включваше пилешка супа, ориз с телешко месо и калорично парче торта. Най-приятно обаче ни изненада специалният хигиенизиращ препарат за ръце, който присъстваше във всяка тоалетна.

„Всеки който работи във фабриката знае, че първо в него виждам човека и след това работника. Старая се да наложа това поведение и на ръководния персонал, споделя Димитър. Той рядко уволнява хора, „рядко и напускат. Последния път беше преди три седмици – един търговски представител беше забравил, че е задължен и трябва да изпълнява нарежданията на прекия си началник“, разказва управителят.

Въпреки, че фабриката за майонеза в Пловдив е печелившо предприятие, Консулов би го продал изгодно. „Ако нещо случайно не се търгува, то се продава срещу повече пари

“ – убеден е той. Затова, когато до него достига новината, че заводът за бутилиране на минералната вода „Хисар“ се продава, инвеститорът реагира бързо. „Не ми беше необходимо време да убеждавам себе си“. Днес сухата статистика говори сама по себе си за успешната придобивка. „Хисар“ се нарежда сред първите четири минерални води с ниска минерализация на пазара.Това е стимул Консулов да продължи да разширява бизнеса и влиянието си на пазара. „Доразвивам направеното през годините, като се старая да не отстъпвам назад, казва той. Смятам да разширя портфолиото на фабриката в Хисар с нова марка трапезна вода. Буквално отпреди дни на пазара е и новата марка „Свежа майонеза“ в добре познатата на всички потребители полистиролова кофичка. Моите технолози разработиха и нови предложения за майонеза и сосове и сега предстои да ги тестваме.“

Единствено субективно обстоятелство ще е в състояние да обърка плановете на мениджъра. Така се е случило през 2001 г., когато пиян шофьор се блъска в колата на бившата му съпругата от която има един голям син. Всичко се разминава сравнително леко, но

вътрешната болка у Консулов остава от случилото се. „Когато доброволно и с ясно съзнание си увредил мозъка си, било то и временно от алкахола, и не си се затворил на безопасно място, а си причинил нещо лошо, трябва да си плащаш. Ако зависи от мен ще направя углавно престъпление шофирането след употреба на алкохол,“ твърд е в позицията си той.В момента обаче, футболът се е превърнал в тема номер едно за предприемача. Той е спонсор на футболен клуб „Мария Луйза“ от Лом. Един приятел го е помолил да помогне на клуба и той не е могъл да му откаже. В момента в главата му се върти друга идея – да направи момичешки отбор по футбол. Иска неговата малка дъщеря от втория му брак да бъде щастлива, като запълва времето си със спорт. „Понякога вземам решенията доста импулсивно, споделя той, но слушам и вътрешния си глас.“

Човекът, който най-много ми помага и ме подкрепя е… в настоящия момент е жената, с която живея, майка на дъщеря ми, и мисля, любовта на живота ми.

Любимото ми хоби е… нямам конкретно хоби. Може би най-много обичам да работя…

Остава ли ви време за партия шах?… за жалост много рядко, но щом намеря време играя в ИНТЕРНЕТ. Иначе си имам хубав шах у дома.

КОННИКЪТ НОМАД

Росен Петров  сн. Мариян Томов

През 1912 г. едно овчарче открива в пясъчна дюна на река Ворскла, до село Малая Перешчепина в Украйна, богато съкровище. То се състояло от 650 златни и 50 сребърни изящно изработени изделия – сребърни и позлатени плочки, чаши, сигнални рогове, дръжка от меч и ножница, части от празничен колан, сребърни и златни пари. Ценностите, извзети с жандармерия от местните жители, се транспортирали до градския музей, а по-късно и до Ермитража в Петербург. За първи път, за това находище пише граф Бобрински. Според него, то е най-великолепната и най-богатата находка от ранното средновековие в Европа. В продължение на десетилетия – археолози, нумизмати и изкуствоведи изследват находката. Отговор на мистерията дава археологът Йоахим Вернер. Той стига до извода, че това не е сборно съкровище, а е част от погребение на българския хан Кубрат, владетелят на „Стара Велика България“

В началото на 21 век, седем конника са си поставили предизвикателството да тръгнат по обратния път на древните българи в търсене на корените. Походът им ще тръгне от Мадарския конник през есента

на тази година. Крайната цел е гробът на хан Кубрат в Малая Перешчепина. Поставени в екстремни условия, тези конници ще изминат повече от 1500 километра за 45 дни. Те ще водят номадския живот на своите прадеди, ще открият връзки и линии с народите, които ще срещнат по пътя си, ще посетят местата, носещи живата памет на българската история. Дългото и рисковано пътуване ще бъде документирано. По пътя, операторът и фотограф на списание „Плейбой“ (

Playboy) Васил Къркеланов, заедно с негов екип ще се опитат да уловят всеки детайл от емоциите на конниците до тежките изпитания на които ще бъдат поставени. Продължителна езда през пресечени месности и пълноводни реки, спане на открито. Гладът ще борят с лов. Един от ездачите Калин, споделя, че умее да стреля добре с лък. Дали конете обаче ще издържат на прехода? Няма ли да пострада или да се разболее някой от ездачите? Ще настъпи ли скучно еднообразие в повече 16 часово яздене в денонощието? Възможни ли са кавги между тръгналите по пътя на хана? Всеки от конниците търси своите отговори. Тези няколко души са обединени от любов към коня и от високото си българско самосъзнание.Адреналинът, свързан само с мисълта за начинанието е стимул за живот за 38 годишният Росен Петров. Той наподобява на филмов персонаж от каубойски уестърн от към средата на 70-те години. Висок е към 1.85, с дълга къдрава коса, прибрана с кърпа, с две обеци на ушите които издават силната му индивидуалност, облечен е с дънки и ботуши. Росен слиза от джип с издължена каруцерия откъдето сваля бали със сено. С известно усилие, с още двама помощника ги прибират в малка дървена постройка, която да ги държи сухи. На път към конюшната, която е на не повече от пет метра от сеновала на територията на конната база, две едри каракачанки обграждат ездача, който е техен стопанин. Те махат радостно с опашка, изправят се на две лапи, лаят, галят се в него.

„Ей сега идвам за интервюто“, казва ми неспокойно Росен, който бърза да изчетка коня си Магер. Внимателно го реши, говори му сякаш е човешко същество, поставя му юздите, докато конят доволно пръхти. В същото време, из конюшната се чува приповдигнатия разказ на един от двамата му бизнес съдружника, с които са купили земята за конната база „Адгор“, в близост до село Железница. (Адгор е названието на седмия месец в прабългарския календар). Неговите истории са свързани с дивия Щатски юг, където е бил каубой и е ловувал по примитивен начин – с ласо.

„Хайде, насам към монголската юрта“, приканя ме роденият през 1970 г. в Ловеч Росен. Влизаме в кръгла дървена конструкция, покрита с филц. Домакинът пали газова лампа, която осветява две легла вътре. В тясното пространство са се побрали още кована дървена масичка, дрехи натрупани върху стол, торба с хляб окачена на стената на юртата. Въпреки брулещия северен вятър навън, в номадското жилище е топло и сравнително уютно. От време на време, единствено вратата изскърцва под напора на бурята.

Монголската къща олицетворява начина на живот който винаги е водил ездачът – скитнически. Още когато е едва на осем години, отива с баща си, който е бил преподавател в университет в средиземноморския град Оран, Алжир. В Африка, младежът прекарва четири години, като учи в местния лицей „Луй Пастьор“. Спомените му от този период са свързани с безбройните разходки по потплото крайбрежие на Средиземно море и пикниците в Корковата гора. „Един ден, докато възрастните похапваха в тази гора, аз навлезнах навътре в нея, разказва Росен. Тогава видях два породисти, охранени коня, които ми направиха силно впечатление. Ездачите ме забелязаха и мигновенно ме качиха на гърба на един от жребците.“

Паметната за детето случка разпалва като жарава любовта му към конете. Щом се завръща в родния си град, той споделя, че е „висял“ часове наред пред ветеринарна лечебница пред блока си. Било му любопитно как ветеринарите са се грижели за наранените и болни животни. Често с приятели са ходели по широките ливади, откъдето са крадяли коне, учили са се да яздят. „Те си пасяха, а ние се качвахме на гърба им. След ездата, за да не ни заподозрат, отново ги връщахме на полето“, спомня си той.

Въпреки, че ловчанлията завършва икономическа специалност в университета

Д. А. Ценов в Свищов, той никога не е сядал зад чиновническо бюро, затрупан от бумаги със сметки. Успоредно със следването си прави сандвичи пред института. После се захваща с търговия и ремонт на мотоциклети. За известно време продава плодове и зеленчуци, дори работи като воден спасител по морето и на река Дунав, по която е плавал с кану. Най-накрая, си купува два коня и се мести да живее в град Банкя.Конникът поглежда към тлеещата газова лампа и за момент спира да говори, пулсът му зачестява. „Около Банкя, докато яздех по полетата, подхваща той – срещнах съпругата си Мария, която също беше на кон“. Разказва, че веднага я е уговорил да яздат заедно. Отново погледът на Росен замръзва в лампата. Разсмива се гръмогласно, като шеговито разяснява, че нейната кобила не е била бяла като в повечето приказки. Освен язденето, двойката бързо открила още съвместни черти – че са запалени ендуро мотоциклетисти. Случвало се е дори да си купят кон тайно един от друг, като го държат на пансион. „Събрахме се на вечеря и съпругата ми подхвана: „Искам да ти призная

купих си кон.“ С учудване той й отвърнал: „Аха и аз си купих кон“. Днес те имат дъщеря на четири години и половина. Изведнъж северният вятър навън се засили. Започна да пада ситен сняг, спусна се мъгла. Явно времето насочи разговора в друга посока. Росен си спомни как в подобни условия е решил преди година да язди. „Реших да мина по тясно мосче над замръзнала река с коня си, за да не си нарани копитото, казва той. Когато тръгнах да прекосявам моста, коня се подхлъзна, задните му крака зависяха извън моста. Аз паднах в реката от близо четири метра височина, пресъздава ситуацията ездачът. Докато дойда в съзнание, видях, че кобилата, която беше бременна щеше да падне от моста право върху мен

Бях си ударил крака и не можех да помръдна. Животното се изхлузваше, пръхтеше, цвилеше и полетя надолу към реката……Интервюто се прекъсна от вратата на юртата, която се отвори яростно. Росен отиде да я затвори, като му беше нужно време и усилия за да се пребори с напористия северняк. Седна отново около масичката. „До къде бяхме стигнали… а да, припомня си той… В последния момент успях да се дръпна. Кобилата, след няколко месеца роди здраво конче.“

Дебнещата опасност обаче е като пожар за Росен – красив, но парещ. Но той е свикнал с този огън. Затова е продал имотите си в Априлци – за да купи земята за конната база. Въпреки, че условията са още доста диви – недостроена дървена къща, липса на електричество и компания с дивите прасета и сърни, Росен е амбициран да развие базата. Той го прави и за децата, които са с церебрална парализа и идват да яздат. „Няма по-голяма радост от това, да видите пълните с радост детски очи“, казва Росен.

ИСТОРИЯТА НА ЖУРНАЛИСТИКАТА НИ СЕ ПОБИРА В КНИГА

Филип Панайотов  сн. Мариян Томов

Вселената на цялата българска журналистика се побира в книгата на проф. Филип Панайотов – „Вестници и вестникари“. Според изследователя, българинът и днес, преди да посегне сутрин към хляба, протяга ръка към вестника. Не от добър живот, казва той – Неволята го е научила, че съдбата му тук, на Балканите, твърде много зависи от

голямата политика“. Затова, с пълно основание, професорът ни определя като вестникарска“ нация, чието оцеляване, зависи от това, какво ще впишем днес и утре в българската книга на словото.Фундаменталният труд на проф. Панайотов не само обогатява българската история, но и служи за учебник на бъдещите журналисти.

През 1984 г. със съпругата на покойния Георги Боршуков подготвихме и издадохме книга с негови публикации, изтъкна на представянето авторът. Поставих й заглавие Вестници и вестникари“. Така нарекох и тази своя книга и ще се радвам, ако тя се възприеме като нейно продължение.“Във „Вестници и вестникари“ изследователят на родната преса е описал най-значителните явления и тенденции в развитието на периодичните издания. Успоредно с тях, той се е опитал да провери как народът ни изразява своя дух в печата си. За да се сдобие читателят с пълна представа за процесите в журналистиката, книгата на издателство „Захари Стоянов“ е обогатена с ценна библиография и богат илюстративен материал. Ясният изказ и стил превръщат книгата в четиво, което стопира диханието на търсещия нови знания.

Мисълта на Захари Стоянов, че „Журналистиката не бива да бъде чимшир

зиме и лете зелена, а на нищо не мирише се е превърнала във фундамент в книгата на професора. Чувство на национална гордост и патриотизъм като напорист бриз лъхат от страниците й. Учебникът обхваща цялостно българската публицистика от нейното начало през старобългарския период на нашата литература до съвременното й състояние. Авторът систематизира и подрежда основните периоди на възникването й и откроява делото на редица дейци. Сред тях са паметни личности като Кирил и Методий, Цар Симеон, Черноризец Храбър, Поп Богомил и Презвитер Козма, Патриарх Евтимий. Пише за книжовници от времето на робството, като Владислав Граматик, Йосиф Брадати, Христофор Жефарович. Особен принос на автора е анализът на фолклорната публицистика. Очертано е мястото на такива майстори на българското слово като Захарий Стоянов, Иван Вазов, Симеон Радев, Стоян Михайловски, Антон Страшимиров, Гео Милев, Йосиф Хербст, Димитър Найденов, Илия Бешков. В най-новата история на журналистиката ни Филип Панайотов се спира на моменти от биографията на в.

Труд“, откроява фигурите на Владимир Топенчаров, Георги Боршуков, мястото на Стефан Продев в динамичния обществен живот преди и след 1989 година.Неподправеното майсторство на „динозавъра“ в журналистиката, както го наричат неговите колеги, се обуславя от факта, че той се е реел дълги години в необхватните ширини на вестникарството. Бил е главен редактор на в.

Пулс„, на сп. Младеж„, основател и главен редактор на в. АБВ„, основател и ръководител на Университетското издателство Св. Климент Охридски„, преподавател по журналистика в Университета за национално и световно стопанство. Безспорно, „Вестници и вестникари“ не само ще надживее своя автор, но и ще припомня на поколенията за могъщата сила на българската журналистика, която нерядко е променяла хода на историята.

ДВЕ ЛОКАЛНИ ТЕЛЕВИЗИИ БОРЯТ ЗАКОНА

Анализатори на медийния и рекламен пазар се намират над и под камък. Но дори и не толкова запознати в тази сфера се оказва, че могат да мамят спокойно закона, да намират дупчици и „зейнали порти“ в него. (Какво остава за тези, които член по член могат да цитират законодателството ни!) Дори малко по-влиятелен ресторантьор, ако закупи подходящото оборудване може да излъчва програма на негова частна телевизия в заведенията си, и то без лиценз. Остава само да завърти канала, и солидни рекламодатели да налапат въдицата. Да рекламираш бира или спагети в пицария си е повече от успешна маркетингова стратегия.

Да, описаната схема де факто е с пъти по-сложна, но де юре осъществима. Докато тези анализатори и медийни регулатори се почешат по „тиквата“,

старите медийни „кучета“ вече печелят от този бизнес

и по всичко личи, че умело са си поделили баницата. Така са направили от веригата заведения „Хепи“, собственик на която е Орлин Попов. Те напълно свободно разпространяват частната „Хепи ТВ“ в ресторантите си в цялата страна. Златната медийна ниша отдавна са напипали и от „Бус медиа“, които имат монтирани екрани в автобусите на столичния градски транспорт. Справка във фирмените регистри показва, че „автобусната“ медия е свързана с „Гергьовден“, като 20 на сто от нея държи Теодор Михайлов, един от основателите на движението. Рекламодателите, които горят от желание техен клип да се върти в градския транспорт, задължително трябва да наминат през офисите на рекламната агенция „Пиеро 97“ на Красимир Гергов. Единствено там те могат да договорят условията за цената и времето за което да се излъчват рекламните кадри. Неформалната връзката на този тип медия с Гергов, очевидно все повече монополизира медийния пазар и засилва комерсиализацията (медийната концентрация).

Ако се абстрахираме от тези тенденции, няма как да си затворим очите от обстоятелството, че и двете телевизии нямат издадени лицензи за разпространение. Те не само заобикалят медийния закон, но и грубо го нарушават. Все пак, създателите и на „Хепи ТВ“ и на „Бус медиа“ много хитро са се опитали да се „закачат“ за някои от текстовете в ЗРТ и техният случай се оказва изключение от закона, който е пределно амортизиран. За пореден път се оказва, че несъвършенствата в него, са в полза на частните интереси на дадени лица.

В чл. 3. (1) от ЗРТ пише, че „радио и телевизионната дейност се осъществява от радио и телевизионни оператори, въз основа на регистрации или лицензии, издадени по реда на този закон.“ Според чл. 2 (ал.1) обаче, разпоредбите от същия закон не се прилагат „за радио и телевизионни програми, създавани с цел разпространение само в една сграда“. Именно този текст от ЗРТ са се опитали да използват като „параван“ собствениците на двете медии. От юридическа гледна точка, локалното предаване на програмите е налице. Но тук се сблъскваме с друг прецедент – „Хепи ТВ“ се излъчва в редица заведения от веригата, а „Бус медиа“ в 200 автобуса. Така се изправяме пред повече от любопитен феномен.

Според експерта по медийно право Нели Огнянова, телевизионната програма на една организация с много регионални офиси може да се излъчва свободно (без да е необходим лиценз). Задължително е обаче, предаваната информация да е с корпоративна насоченост или да е „за нуждите на държавни органи или юридически лица, когато съдържанието на програмата се отнася само до тяхната дейност и техниката за предаване е тяхна собственост“ (чл.2 ал. 2).

Казусът се усложнява от факта, че и двете медии разполагат със собствена техническа база. При тези обстоятелства, Огнянова подчертава, че „трябва да се изследва служебният характер на телевизиите, т.е. дали излъчваната програма се прави с корпоративна цел.“ Ако изключим незначителните телевизионни клипове, в които се върти подобна фирмена информация, по скоро с рекламна за самите медии и заведения („Хепи“) насоченост, то през останалото време се излъчват музикални клипове и реклами. „Хепи ТВ“ както и „Бус медиа“ доставят силно комерсиализиран медиен прокукт, който достига свободно до разнородна аудитория. Ето къде всъщност е

базисното нарушение на ЗРТ

Щом телевизията е локална, но с нееднородна програма, за нея не се изисква лиценз или регистрация, единствено ако се ползва „за нуждите на държавни органи или юридически лица“ (чл.2 ал. 2). (Двете частни медии обаче не се ползват за нуждите нито на държавните органи, нито на юридическите лица, а за широката публика, което само по себе си изисква регистрация).

От Съветът за електронни медии (СЕМ) обещаха, че казусът предстои да бъде разгледан в най-кратки срокове. Програмната схема на двете телевизии ще бъде обект на наблюдение. Регулаторът е на мнение, че ако не изцяло, то поне в основната си част, ЗРТ който е изключително остарял, трябва да се пренапише, за да не се допускат още такива случаи. Отговорността с модернизирането на закона обаче се прехвърля между СЕМ, КРС, отделните институции и политици. Според членовете на Съвета, нежеланието се подбужда най-вече от отделни личности, които умеят само да критикуват, но не и да вършат работа.

Въпреки че ЗРТ не е никак съвършен, е пределно ясно, че „Хепи ТВ“ и „Бус медиа“ нарушават медийния закон. Чл. 2 от него и прилежащите му две алиней са достатъчно красноречиви. Тяхното допълване, пренаписване или добавяне на нови алиней е лишено от смисъл. Трябва само желание правилно да се разтълкуват текстовете и да се вземат съобразни мерки. На всички нас отдавна ни е омръзнало само да ни приказват как трябва да бъде или да се протакат процедурите във времето. Защото с годините, така наречената желязна ръка на закона, у нас е доста омекнала.

Меката ръка, в комбина с бездействието на медийните органи и регулатори още повече засилва монопола на председателя на Асоциацията на рекламните агенции Красимир Гергов. Телевизии като „Бус медиа“ са в интерес на хора като него, които ще отчитат все по-нарастващ дял на рекламите в медиите. От 12-тия рекламен форум в НДК, който се състоя на 26 фувруари стана ясно, че през миналата година рекламите в интернет са се увеличили с 89%, а в радиото и в пресата – с 8 на сто. Делът на рекламите в телевизиите също е нараснал значително, посочи Гергов.

Добре е когато медийния пазар се развива с „диви“ темпове, но не и чрез подобни средства. ЗРТ спокойно може да изчака своето пренаписване. Но корените на проблема, за да има подобни телевизии, са доста по-дълбоки. За да се разбие преобладаващия монопол в медийния ни сектор и нечистите практики в него, законодателите трябва да се замислят. Вместо да внасят промени в ЗРТ, по-добре ще е да изготвят закон който да забранява на дадени лица да държат повече от 30 процентен дял от пазара, каквато е практиката в някои европейски страни. Но май, още много трябва да узряваме!

МЛАДИЯТ ДИРЕКТОР НА „АЛИАНЦ“

Теодор Вутов – ТЕО Тео      

                                        сн. Мариян Томов

Ексцентрик. С тази дума най-точно можем да определим Теодор Вутов. Тео, както го наричат приятелите му, е на 25 години и заема управленски пост във ФЦ „Цар Симеон“, който е клон на ТБ „Алианц България“. Младият директор осъзнава, че за годините си е постигнал значителен успех в банката, но дипломатично казва: „Все още има какво да се желае от мен.“

Въпреки, че отрича да е непоправим кариерист, той изглежда амбициозен. Дори

в петъчния ден, ходи с черен пуловер и панталон. За него банката е сериозна институция и не възприема да носи дънки в нея. „Трябва да има граници при избора на облекло, казва той. За да е в крак с последните модни тенденции през останалото време, се вслушва в съветите на неговата майка. Лично той предпочита да носи изчистени, ненатрюфени костюми. Идва и половин час преди началото на работния ден. Планува да завърши магистърска степен по финанси в НБУ. Ако има някаква хаотичност в действията на банкера, тя е, че понякога „се пускам по течението, пък каквото стане“.Гребенът на вълната по която се е спуснал младежът, го е отвела до ключови позиции в банката. В „Алианц България“ е бил маркетолог, за кратко счетоводител, кредитен инспектор, а едва от два месеца и половина е директор на финансовия клон на институцията. Първоначално Теодор, който в момента завършва магистърска степен по „Международни икономически отношения“ в УНСС е искал да се занимава с маркетинг в банка. Така попада на офертата на „Алианц“, която тогава изпитва глад за изследователи на пазара. Но бързо след назначаването си, студентът смята избраната професия за далечна от неговите представи. „Не ми харесваше да започвам работа чак в 9 часа сутринта, да чета пресата и разточително да си пия кафето, изтъква той и щрака с пръсти. Тези негови движения най-добре олицетворяват задълженията му преди. – Аз съм много деен сутрин, признава той. Тогава се хвърлям да работя с всички сили.“

…Стрелките на часовника над бюрото на директора сочат 8:20 часа сутринта. Въпреки ранния час и обстоятелството, че миналата нощ той е прекарал в клуб „Алкохол“ до три часа, изглежда свеж и мотивиран за работа. „Снощи с приятели бяхме на караоке парти, разказва той. – Аз не съм добър певец, освен когато пея сам в колата, но от компанията пеят добре и беше забавно.“ В своята непринуденост и импулсивност, Теодор разкрива и друга подробност около себе си – не е женен, нито обвързан със сериозна приятелка. Но бърза да спомене, че не е лишен от женска компания. Дори вчера до караоке бара е завел четири момичета с колата си, които са се присъединили към верните му приятели от училище.

Неусетно, директорът подхваща нова тема, в която обяснява как от маркетолог е станал счетоводител в банката. „Тогава мениджърите във финансовата институция забелязаха желанието ми да се развивам в друга насока и ми направиха това предложение.“ Студентът приема длъжността, но сякаш си вкарва

таралеж в гащите

„Почти веднага се отегчих да седя пред компютъра, с бумагите сметки, казва той. – Рових из папките и се занимавах с черните работи.“

След по-малко от два месеца като счетоводител, той става кредитен инспектор в банката. Това е приятна възможност, роденият на 25 юни 1982 г. софиянец най-сетне да се утвърди в институцията. „Да работиш с клиенти е приятно, казва Тео, който най-сетне се чувства удовлетворен от това което върши. „Не ме притеснява, че всеки човек, който идва в „Алианц“ има свойте особености и разбирания. Индивидуалния подход към всяка отделна личност, изгради у мен навика да преценявам добре риска.“ Той смята, че външният вид често лъже. „Разговорът е много помага да се одобри или отхвърли даден клиент, който иска да му се отпусне кредит.“

Истинската тръпка в банкирането за директора на ФЦ „Цар Симеон“ е ипотечното кредитиране. В него има определени стандарти по които се преценява клиентът дали да получи искания кредит. Доста често обаче, той не отговаря на тези условия. В подобна ситуация, банковият служител трябва да прояви творчество за да успее да убеди потенциалния потребител да се възползва от услугите на финансовата институция. Задължение на Теодор Вутов е постоянно да измисля как минимално отклонявайки се от споменатите стандарти да изготвя изгодно предложение за клиента. Разбира се, не по малко важни са и личните качества на предлагащия услугата. С изкуството да говори бързо и да се усмихва убедително, Тео лесно печели доверието на потребителите.

Директорът си е извоювал и уважението на малкия екип във ФЦ „Цар Симеон“, който се намира в столичния квартал Света Тройца. Тим билдингите, които банката организира са направили колектива оптимално сплотен. Служителите работят заедно от доста време. Затова директорът, който е още много „пресен“ в клона на институцията, признава, че

разчита изцяло на своя екип

Колегите му от „Алианц“, вече са му гласували доверие в трудни моменти. Преди няколко месеца Тео къса минискус на крака си по време на футболен мач, на малки врати. Тежката контузия принуждава банкера да си вземе отпуска. „Тогава, все пак се намериха и такива хора които ми завидяха, че отсъствам от работа и си седя в къщи, разказва той. Какво почиване – не можех да стана от леглото. С патериците, които се налагаше да нося, се мъчех да отида до чешмата и да си наля чаша вода.“

Допреди тази контузия, директорът често е участвал на банкови турнири по футбол с отбора на „Алианц България“. Те дори печелят една от надпреварите преди година, където медиен спонсор е „БАНКЕРЪ“. „Но не мога да се похваля с кой знае какви спортни умения, по-скоро, съм голям ентусиаст когато играя, казва студентът. Тичам много и се хвърлям за всяка топка.“ Шегува се, че именно когато е решил да покаже техника, се е контузил. Хирургът пък го е посъветвал да се откаже от футбола.

Друго безпокойство на банкера е, че всеки месец, преди да получи заплатата си вече я е похарчил. Преди година тегли ипотечен кредит за да си купи собствен апартамент, който в момента обзавежда. Признава, че това се е оказал катастрофален разход. Кредитът е стигнал единствено до закупуването на апартамента. Основните му разходи, доскоро са били по подръжката на автомобила му. „Имах Фиат типо, италианска кола и постоянно киснах на сервиз“, разказва той. Но пък си обичах Фиата. Бях радостен и щом си купих последното нововъведение за него – музикална уредба и…ми откраднаха колата пред блока. Най-лошото беше, че дори не я бях застраховал.“ Звучи доста странно за човек, който работи именно в банка. Затова, Тео определя случилото се, като поредната глупост която е правил в живота си.

Наскоро обаче той си купува БМВ 3 на старо за 10 хил. лева. С него обича да кара извън София, но не се определя като голям любител на високите скорости. Причината най-вероятно се крие във факта, че преди време преживява лека катастрофа. „Инцидентът не беше по моя вина, казва той. Оттогава съм се наплашил, че каквото и да правя, както и да карам могат да ме ударят.“ Затова избягва да натиска газта до дупка, а докато шофира, релаксира с британските рок групи Queen и

INXS, харесва ретро, денс и черна музика.Обича да ходи и на вилата си в Лакатник с голяма компания. „Миналата година реших да си купя палатка, за да бъде по-диво изживяването, споделя той. Забавно е, когато със съученици, сгъчкани в една от палатките, цяла вечер си припомняхме бала във Велико Търново. Смеехме се най-вече от факта, че по онова време шопската салата струваше 30 стотинки, а ракията 20 стотинки.“ Единственото, което е спира компанията да останат цяла седмица на палатки, е нуждата от тоалетна и душ.

Сред останалите му любими хобита са да скача с бънджи – правил го е веднъж от Аспаруховия мост във Варна. Грижи се за котка, папагал, риби, костенурки „и всякакви такива твари“ в къщи. Има ги от малък и затова „не мога да ги изхвърля. Все пак е добре, че не умеят да говорят тия костенурки, защото какво са видели…лаконично споделя Теодор. Папагалът му обаче е говорещ, но досега не се е оплаквал от съвместния живот с ексцентричния Тео.

БНТ ИСКА СВОЙ МУЛТИПЛЕКС, ПОЛИТИЦИТЕ УМУВАТ

Цифровизацията в България трябва да започне от тази година с търг на лицензи за създаване на три мултиплекса

(мрежа за наземно цифрово излъчване, която може да разпространява до шест тв канала). БНТ ще се стреми към създаване на собствен, който по изчисления на експерти би струвал повече от 220 млн. евро. „Обществената телевизия ще продължава да бъде държана на въженце и поставяна в партерна позиция, ако не изгради мултиплекс“. Това заяви генералният директор на медията Уляна Пръмова пред Парламентарната комисия по гражданско общество и медии още на 12 март 2008 година. Те обсъждаха състоянието и приоритетите на БНТ при прехода от аналогов към цифров честотен сигнал на излъчване.Опасенията които Пръмова изтъкна пред Комисията, са провокирани основно от сегашната ситуация в която е поставена телевизията. Един от важните проблеми е, че близо 1/3 от бюджета на БНТ отива в ръцете на БТК. Съоръженията за предаване на аналоговия честотен сигнал се разпространяват от частната компания, която запазва правото си да увеличава многократно цените. Освен всичко това, медията няма никакъв достъп до техническата база на комуникационната компания и не определя качеството на картината, която достига до потребителите.

В аналогична ситуация може да бъде поставена медията, ако не разполага със собствен мултиплекс, защото ще е зависима от останалите три (мултиплекса). Така БНТ отново ще бъде

между чука и наковалнята

притисната от различни договорни отношения. Частните инвеститори от своя страна пък имат интерес да изграждат мултиплекси в големите градове, с население над 1500 човека, което предварително обрича обществената телевизия да се приема само от 68 на сто от гражданите в страната. Уляна Пръмова също настоява, медията да създаде втори свой канал. Тя сравни България с останалите Балкански страни, които имат поне три обществени канала.

По-любопитното е, че като телевизия с обществен статут, тя се разпространява безплатно от кабелните оператори. Те обаче, не гарантират за качеството на картината и тук се къса връзката където медията не може да изпълнява функцията на регулатор. Защо частните оператори трябва да печелят от БНТ? Не трябва ли да си плащат за разпространението на сигнала й и най-малкото за авторските права? Около тази позиция се обединиха от медийната комисия в Парламента. Нейните членовете обаче не пресметнаха факта, че данъкоплатецът веднъж вади от джоба си пари за държавната медия. Ако той е обвързан с кабелен оператор, де факто още веднъж ще си плаща за услугата да я гледа.

Като контрапункт на това, да се дават допълнителни средства за БНТ, застана депутатът от „Национално движение Симеон Втори“ Андрей Баташов. Той застави Пръмова да подреди по приоритети необходимостта от финансиране. В отговор, тя начерта модел, който да покрива разходите по дигиталното производство и предване на тв програмата. Според Пръмова е необходимо да се заделя държавен бюджет, който да осигурява сигнала на телевизията. Да се събират диференцирани такси според всяко домакинство и да се печели от рекламно време.

Моделът е практика в някои европейски страни. Но не трябва да забравяме и факта, че обществената медия е основен продуцент и копродуцент на български филми, песни и народна култура. Те представят България пред света. Как обаче ще печелим награди за най-добър филм в Кан например, като ние все още не снимаме с цифрови камери (HD)? Никой вече не иска да гледа продукции с ниско качество. А затова не трябват държавни пари, а воля. Образците и моделите ги има. Дори те не са толкова отдалечени от нас. В Румъния например има специален фонд за подпомагане на кино индустрията. В този фонд влизат 10 % от годишните приходи от реклама на всички румънски телевизии.

Цивровизацията ще се осъществи у нас, но въпросът е как максимално ще се възползваме от новите технологии и възможности които те ни предоставят.