ИНФОРМИРАТ ЛИ НИ В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ МЕДИИТЕ? юли 12, 2009

Нарастването на асортимента от масови комуникации ще доведе до все по-голяма информационна пропаст между привилигерованите и ощетените слоеве на обществото, защото социално по-добре поставените хора, могат по-бързо да си набавят и използват нова информация. Това твърдят учени още през 70-те години на ХХ век.

Едно от обясненията за намаляването на пропуските в информираността е свързано с т.нар.

„Ефект на тавана”

Според него, за по-добре информираните хора е достатъчно относително малко да опират до медиите, за да са добре осведомени по определена тема. Тогава допълнителното ползване на медиите не означава по-голяма информираност. Особена вероятност за такива „тавани” има когато обемът от информация по дадена тема е ограничен.

По-слабо информираните хора наваксват и пролуката се затваря по отношение на определени теми, докато добре информираните могат да не получават никаква информация от масмедиите допълнително. Възможно е също, мотивацията за набиране на информация да отслабва от определено равнище нагоре, така че все още мотивираните, по-малко привилигерованите групи хора, с течение на времето да достигнат същото равнище на информираност по определена тематика.

В контекста на хипотезата за пролуките в информираността, немският учен и специалист по комуникации Винфрид Шулц, изказва значителни съмнения относно просветителската функция на медиите. Според него те,

давайки повече политическа информация, не осигуряват по-голяма политическа компетентност на гражданите

Шулц обръща внимание на качеството на политическите информационни материали, според което на реципиента се внушава впечатлението, че политиката се характеризира предимно със спорове, агресия и погрешно поведение. Тази форма на представянето явно не поощрява овладяването на политически знания. Резултатът е намалена готовност за активна политическа дейност.

Съществуващите социални разлики по отношение на информираността не могат да се изразят в достатъчна степен с понятието „пролуки в информираността”. Според Михаел Шенк хората, които развиват многобройни междучовешки контакти и са интегрирани здраво в различни социални и политически системи, в никакъв случай не са зависими само от масмедиите, за да разбират „обективната реалност”. Напротив, водачите в създаването на общественото мнение, много често се занимават с теми, които въобще не се разглеждат от масмедиите.

ОТ „ПЛЮЕНЕТО НА ПУБЛИКАТА“ ДО МАНИПУЛАЦИЯТА В PR-А юли 4, 2009

Връзки с общестеността.

Връзките с обществеността е науката и изкуството за формиране на общественото мнение в желана посока. Американското общество за връзки с обществеността дефинира няколко дейности като елементи в глобалната рамка на пъблик рилейшънс: публичност, комуникация, обществени дела, управление на резултатите и процесите, връзки с правителството, финансов пъблик рилейшънс, връзки с различни общности, връзки с индустрията, връзки с малцинства, реклама, пресагентство, пропаганда, връзки с медиите и промоции за насърчаване на продажбите.

Според американският изследовател Рекс Харлоу пъблик рилейшънс е обособена управленска функция, която помага да се установят и поддържат взаимни връзки, разбиране, приемане и сътрудничество между една организация и нейните публики. По-късно конституирането на PR-a налага търсене на единно определение за тази професионална област. През 1978 г. Световната асамблея на PR асоциациите предлагат следната дефиниция: PR е изкуството и социалната наука за анализ на тенденциите, предвиждане на техните последици, даване на препоръки на ръководителите на организацията и осъществяване на планирани програми за действие, които да обслужват интересите на организацията и обществото като цяло. Определение за PR дават и Скот Кътлип, Алън Сентър и Глен Брум – PR е функция на управлението, способстваща налагането и поддържането на взаимно изгодни отношения между организацията и публиката, от която зависи нейният успех или провал. Това определение се смята от теоритиците за най-точната дефиниция. Разбира се съществуват още много дефиниции на понятието. Някой твърдят, че PR е управление на комуникацията между организацията и нейната публика, други почти подкрепят същото мнение, че това е функция на управлението, призвана да оценява отношението на публиката и да идентифицира политиката и действията на частни лица или организации.

Пъблик рилейшънс изпълнява три основни функции: контрол над мнението и поведението на публиката; реакцията на публиката и постигане на взаимно изгодни отношения между организацията и заинтересованите вътрешни и външни публики.

Обществено мнение.

Общественото мнение е част от връзките с обществеността и е тясно обвързано с областта на комуникацията. То е бавен и постепенен процес. В началото общественото мнение трябва да бъде идентифицирано преди да се пристъпи към неговото модифициране. След това обезателно трябва да се дефинират целевите публики. Формирането на общественото мнение преминава условно през три стъпки: зараждане (консолидиране); разгръщане и функциониране. Според специалистите в областта общественото мнение е свръхчувствително към важните събития. То се формулира по-бързо под влиянието на събитията, отколкото на думите. Общественото мнение в повечето случаи реагира на критични обстоятелстваq най-често засяга собствените лични интереси на хората и е много трудно да бъде променено. Най-интересният елемент е, че общественото мнение в по-голяма част от случаите е емоционално окрасено.

Зараждане и генезис на PR-a

Исторически извори дават възможност на редица изследователи да смятат, че технологията на връзките с обществеността е древна, колкото самата човешка цивилизация. За да живеят заедно, хората трябва да поддържат минимум съгласие, а общественият косенсус, по принцип, се постига по пътя на междуличностната и междугруповата комуникация. Формирането на съгласие е двустранен процес, който включва обмен на информация, но и убеждаваща комуникация с цел оказване на влияние върху мнението или поведението на комуникационния партньор. Механизмите на убеждаващата комуникация, които са били валидни в миналото са валидни и днес. Паметниците и разнообразните форми на монументалното изкуство, например са свидетели за първите опити да се влияе на хората. Пирамиди, статуи, храмове, гробници и други паметници на културата са примери на желанието на хората от древността да увековечат и обожествят своите управници. Пластинните изкуства и литературата пък са служили за прослава на гериочните постъпки на пълководци. Красноречието е било една от задължителните черти на великите вождове, които е трябвало с думи да вдъхновяват и мотивират хората и народите си. Така още от древността ораторското изкуство – реториката – се утвърждава като едно от основните средства на убеждаващата комуникация.

Професионалните основи на PR-a се поставят за първи път в Америка по времето на борбата на американските патриоти за независимост и за установяване на републиканска демократична форма на управление. От гледна точка на връзките с обществеността, американската революция буди интерес със стремежа и на двете страни да повлияят на общественото мнение и с целенасочено използване на комуникационните канали за привличане на всеки индивид в полза на каузата.

Първият и най-ярък момент, с който от тук насетне ще започне да се обвързва понятието PR е т.нар. “Бостънско клане” през 1770 г. При сблъсъци на улицата, които по онова време са били нещо обичайно, загиват петима жители на Бостън. Във вестниците обаче цялата история остава позната като “Бостънското клане” – целта на медиите е да хиперболизират и многократно преувеличат фактите за случая. Жертвите си оставт пет, но според вестниците, те са убити по изключителнo жесток начин, (което не е така) и го наричат “клането на века”. Само три години по-късно идва нов случай – “Бостънското чаено парти” през 1773 г. – група американски патриоти, преоблечени като индианци проникват на закотвен на брега британкси кораб и изхвълят в морето целия товар от чай, който се намирал на борда му. Този случай се смята за първият в историята на Америка класически пример за организиране на специално сьбитие и използването на методи на преспосредничеството във връзките с обществеността. Първият, който вярвал, че пресата може да бъде най-мощното оръжие в защита на зараждащата се нация е Самюел Адамс. Адамс е един от основоположниците на принципите на пъблик рилейшънс. Неговият новаторски подход за мобилизиране на общественото мнение е демонстрация на ефективността на цял ред от техники и методи на връзките с обществеността, влизащи в арсенала на съвременния PR. За първи път по времето на Адамс започва използването на символи като рекламна цел, използване на лозунги, организиране на събития, изпреварване на опонента и постоянно влияние в хода на кампанията на всички възможни канали върху общественото мнение, за пропаганда на нови идеи и убеждения.

В края на 20-те и в началото на 30-те години за първи път започва да се говори за PR-a като професия. Най-известните теоритици по това време са Амос Кендъл и Финеас Бартън. Но за първи път за професия PR се заговаря, когато Андрю Джаксън е избран за президент на САЩ. На този “човек от народа” е нужен един специалист, който да изгради имиджа на президентa. С тази задача е натоварен именно Амос Кендъл – и за тази му работа започва да се плаща – от този момент се смята, че PR-a вече е професия. Амос Кендъл е първият в историята на пъблик рилейшънс прессекретар на президент. С името на Финеас Бартън пък се свързва появата на пресагентвото. Бартън обичал откровенно да лъже и манипулира публиката. Именно с него е свързано разбирането за публичността като метод за “заблуждаване на публиката”. Освен всчико друго, което правил, Бартън създавал и знаменитости – грижел се за тяхната популярност и реклама, но разбира се, не забравял и собствените си интереси.

Съвременният етап от развитието на социалната технология пъблик рилейшънс започва в края на 19 и началото на 20 век. Това е периодът на оживената индустриализация и на прехода към масовото производство. Това са и бурните времена на масовите протести. През 1870 г. по време на публични протести срещу затварянето на нюйоркската железница по решение на собственика и Вандербилт, самият шеф изговаря крилатата фраза “Плюя на публиката”. Настъпва времето на мощните антимонополистки движения. Точно по това време мощен импулс на системата на връзките с обществеността дава структурирането на националния пазар и превръщането на пресата в информационно средство от национален мащаб.

След като заговорихме за професия е нужно и да споменем, кога за първи път след като Амос Кендъл е бил назначен на щат като специалист по пъблик рилейшънс, е създаден и първият корпоратвиен отдел по PR. Това се случва през 1889 г. от Джордж Уестингхаус в неговата собствена електрическа компания. Първата американска фирма, която предлага специални услуги на своите клиенти в областта на връзките с обществеността е открита в Бостън през 1990 г. под името “Пъблисити бюро”. Тя е основана от Томас Марвин, Хърбърт Смоул и Джордж Микаелис. Тяхната фирмена философия била единствено да оказват пресагентски услуги на колкото може повече клиенти, за съответното добро възнаграждение.

Постепенно и в други американски градове започват една след друга да възникват PR-фирми – най-много са те във Вашингтон. С появата на самите фирми, които предлагат подобни услуги, съвсем нормално е да има и огромна нужда от специалисти. С появата на Айви Лий, публичността като форма на комуникация с пресата, придобива ново съсдържание. Роденият в Джорджия Айви Лий по-късно с право е наречен “бащата на пъблик рилейшънс”. Лий е убеден, че за разлика от Барнъм, който явно манипулира публиката и от Вандербилд, който “плюе на публиката”, публиката трябва преди всичко да бъде информирана, за да може да възприема най-лесно нещата, които се случват около нея. През 1906 г. Айви Лий създава “Декларацията на принципите”, в която формулира своите убеждения и възгледи за самата професия, както и обръщения към издателите на вестници.

За утвърждаването на професионалния статус на пъблик рилейшънс най-голяма роля играе Едуард Бърнайс. Бернайс най-често разсъждава върху значението на общественото мнение в условията на усложняващата се социална среда. Според него трябва да нарастне потребността от апелиране към публиката, има остра нужда от специализирани мнения за професионални съвети в работата и практиката, които трябва да бъдат давани именно от практиците в областта на пъблик рилейшънс.

Пъблик рилейшънс често се смесва с други дейности, поради разнообразния си интрументариум. Практиката на PR-a обхваща множество видове дейности: пресагентсвто, публичност, пъблик афеърс, промоции, пропаганда, реклама, маркетинг и др. С няколко думи ще разгледаме разликите между тези дейности.

Пресагентсвто: Пресагентството е процес на подготовката и написването на материалите или пък организирането на специални сьбития с цел привличане на вниманието на средствата на масовата комуникация, за да бъдат забелязани от публиката.

Публичност: Публичност е информация от независим източник, преданзначена за медиите, тъй като притежава ценността на новина. Публичността е неконтролиран метод за поместване на съобщения в средствата за масова информация, тъй като източникът на посланието не заплаща за неговото публикуване или излъчване.

Пъблик афеърс: Работата на службите или отделите на държавните институции, свързана с обществените дела, е особен вид пъблик рилейшънс, отнасящ се до установяването и поддържането на доброжелателни отношения между правителството или органите на местно самоуправление и широката общественост.

Пропаганда: Пропагандата се стреми чрез използването на ефективните техники на убеждаващото въздействие да присъединява големи групи хора към ценностите най-вече на определената идеология.

Реклама: Рекламата отправя възможно най-убедителното послание до потенциалните купувачи на продукт или услига, целящо да предизвика покупка при възможно най-ниски разходи.

Маркетинг: Маркетънгът представлява координирана програма за изследване, създаване на продукт, опаковане, определяне на цената, промоциране и дистрибуция. Целта е да се привлече и задоволи клиентът.

ФИЛМОВАТА ИНДУСТРИЯ – ЕВРОПА V/S САЩ юни 24, 2009

"Рамбо" със Сталон - един от знаменитите екшън продукции на Холивуд

Продуцентството е вид креативна индустрия, а наименованието за първи път се среща във Великобритания през 1997 г. Тук основната идея е за възпроизводство на продукцията . Освен това се проследява целия цикъл от идеята през производството до дистрибуцията на стоки и услуги.

След 1944 г. българското киноразпространение е изцяло държавно. Чак през 1997 г. разпространението става отново частно, а в момента у нас всичко е регулирано чрез Закона за защита и развитие на културата и Закона за филмовата индустрия.

Пазарът като цяло е затворен и малък със затворена  езикова общност и ниска комерсиалност. През 2007 г. у нас са започнати 12 филма, 7 от който са национални. Основен инвеститор у нас е Българската национална телевизия (БНТ). Държавната телевизия е инвестирала около 10 млн. лв. в нови филми, а частните инвеститори са вложили още около 2-3 млн. лв.

Пазарът на продуценти се дели на 4 основни типа. Първия вид продуценти изцяло купуват услугите, защото нямат техника. Втория вид са средните компании, които може да притежават техника или звукозаписно студио. Третия вид са компании притежават базисна техника и почти не търсят чужда помощ. Такива компании са Sia Advertising, Nova TV, 7/8 и други. Четвъртия вид компании предлагат услуги при производството. Това са юридически лица или творци на граждански договор, които дават труд и техника.

Задължение, записано в българското законодателство е поне 10% от излъчваната по телевизиите продукция да е европейска. В България например най-често от европейските филми се излъчва английска, френска и испанска продукция, защото това са най-развитите аудио-визуални пазари в общността.

Кадър от копродукцията на България, Германия, Сърбия - "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде"

Програма “Медиа”

В ЕС един от начините за стимулиране на аудио-визуалните продукти е програмата “Медиа”. Тя има за цел да подобри конкурентноспособността на европейската аудиовизуална индустрия чрез поредица от насърчителни мерки, насочени към тренинг, развитие, разпространение, промоция и подкрепа на аудиовизуални фестивали. Към програмата функционират две допълнителни направления – пилотни проекти и развитие и аудиовизия. “Медиа” стимулира европейските продукции от 1991 г. насам.  Тя разполага  с бюджет от 755 милиона евро за периода 2007 – 2013 г. и предоставя подкрепа както преди, така и след осъществяване на филмовите продукции. Програмата осигурява допълващо финансиране за инициативи, свързани с обучение на професионалисти от аудиовизуалната индустрия, развитие на продуцентски проекти (игрални, телевизионни и документални филми, анимация и нови медии), разпространение и промоция на европейски аудиовизуални творби.

За да се получат държавни помощи за определени продукции  трябва да се спазват определени критерии. В ЕС има записани няколко основни критерия за отпускането на държавни помощи. На първо място помощта трябва да е насочена към културен продукт и да отговаря на проверими национални критерии. Също така продуцентът трябва да има свободата да похарчи до 20% от бюджета си в друга страна. Размерът на помощите обаче трябва да е ограничен до 50% от производствения бюджет. Изключение се прави само за дебютни, нискобюджетни и сложнопостановчески филми. Освен това общността не позволява допълнителни помощи за постпродукция, за да няма привличане на допълнителни средства към дадена държава. Според Закона за киното се дават субсидии до 80% от стойността, а разпространението се подпомага с 50% от средния приход за една прожекция.

Ранен етап на дистрибуция – решение на моделите по американски

В най-ранния си етап самите телевизионни мрежи са били дистрибутори на продукцията си. Такъв е бил и случая с България. Негативите от това са, че телевизионните мрежи сами решават колко, кога и как да бъде излъчен продукта. В този случай няма конкуренция и се определя процентът печалба за продуцента. Когато телевизионната мрежа е и дистрибутор се стига до изкривяване на пазара.

В САЩ първи са осъзнали този проблем и се появява законодателна подкрепа на независимите продуценти – Федерална комисия по комуникациите. Тя забранява и ограничава излъчването на собствена програма в мрежата до 5 часа в най-гледаното време (primetime). Освен това комисията контролира продажбите на финансираната от медиите външна продукция. Така се появява и стимулира силна конкуренция между разпространители, мрежи и независимите станции. Освен това в пъти се увеличава инвестиционния интерес към медииния пазар. Така в САЩ нараства възвръщаемостта от телевизионното производство, мрежите създават свои разпространителски компании, на които продават правата за разпространение на програмите си. По този начин телевизионната мрежа има избор – тя не е длъжна да се обвързва с крайния потребител, а само създава продукт за разпространение. Мрежата само прави промоциите и маркетинговите стратегии. Телевизионната мрежа по този начин  остава необвързана с аудиторията.

Успешната продуцентска компания "Сиа"

По този път е тръгнало да се развива и европейската и българската продукция. При самите разпространителски фирми има три варианта за източник на програмата. Това са независимите продуценти, които може и да нямат техническа възможност да създадат сами един филм. Другия вариант са филмовите къщи като “Бояна” и SIA Advertising. Третия вариант са телевизионните станции. Между двете страни се прави договор за отстъпване на телевизионните права върху телевизионните предавания. Разпространителите избират станцията според сделката. Бартерното плащане е най-изгодно за големите телевизионни мрежи. Плащането в брой е най-адекватно, когато разпространителя не се вълнува от рекламата.

Участието на разпространителите в производството се налага поради голямата стойност на телевизионната продукция. Така се получава коопериране в телевизионната продукция. Най-честата форма на финансиране е предварителното финансиране с поемане на риск.

Основните идеи на една станция се осъществяват чрез телевизионна програма. Самата програма изразява философията на телевизията и задоволява рекламодателите. Според единствения български класификатор видовете програми се разделят на: информационни предавания, публицистични, драматични, развлекателни, образователни, детски, спортни, рекламни и музикални предавания. Федералната комисия в САЩ е дефинирала предаванията като аграрни, развлекателни, новинарски, публицистични, религиозни, учебни и образователни, и спортни.

ПЕЧАТНИТЕ ЧЕДА НА ДЕМОКРАЦИЯТА юни 22, 2009

Пресата ни извоюва дългочаканата си свобода на словото след 1989 година

Представям ви последната си статия „Печатните чеда на демокрацията“, част  от поредицата „История на българския печат“ – БЪЛГАРСКАТА ЖУРНАЛИСТИКА И ЕВРОПЕИЗАЦИЯТА НА ВЪЗРОЖДЕНСКОТО НИ ОБЩЕСТВО, ПРЕСЖУРНАЛИСТИКАТА ПРЕЗ ТОТАЛИТАРНИЯ ПЕРИОД /1944-1989/.

Нагърбих се с предизвикателството в блога си да публикувам материали в които да следя едни от най-важните събития и тенденции в родната журналистика и в развитието на медиите в област ОТ МИМИКАТА ДО КРЯСЪКА. ЖУРНАЛИСТИКАТА В СЪБИТИЯ. Добре е да сме на ясно с мимиката, за да се научим да крещим в обществото на крясъка. Да отстояваме своята гражданска позиция, да не сме подвластни на манипулация, да знаем какво е пропаганда и как да я използваме!

Надявам се да Ви е интересно.

Култувият първи брой на вестник "Демокрация"

Несъмнено новото време (след 1989 г.) налага съвършено нови взаимоотношения между масмедиите и политиката. Формирането на многопартийната система в политическия живот става основа за поява на много партийни вестници. Според изследователката на новосформиращата се преса Тотка Монова степента на политизация е най-силна при тях, тъй като те „афишират своята зависимост от политическите идеи и ценности”. Така постепенно еднопартийната зависимост е заменена с многопартийна. Двуполюсното разделение на нацията и на масмедиите на „сини” и „червени” води до това, че вместо деидеологизация на политическото съзнание младата опозиционна преса започва да внушава нова идеология, нови партийни позиции. Внушенията изместват информацията, а пропагандната сила на материалите е по-важна от фактите и новините.  Поради тази и други причини впоследствие опозиционната преса започва да губи своето влияние. Пагубни за нея са отсъствието на информационна стратегия, доминирането на декларациите и изявленията над новините, фактите и събитията, журналистическия професионализъм. Съществуват и някои обективни причини за слабостта на опозиционната преса в първите 2 години на промени: държавната медийна политика, финансовите проблеми, липсата на печатна база, липсата на коресподентска и разпространителна мрежа. Според критиците грешката на опозиционната преса е в това, че тя апелира преди всичко към политическо съзнание и забравя за ежедневните, но сериозни проблеми в първите години от прехода.

Oпределено може да се каже, че слабостта на младата независима преса през 1990 г. е една от причините за силата на партийната. С течение на времето обаче ситуацията се променя, тъй като независимата преса може да си позволи да гледа на политиката и на света от различни гледни точки.

Обобщавайки развитието на медиите от 1990 г. до днес може да се каже, че се обособяват 4 вида зависимости: от политиката, от потребителя, от издателя и от рекламодателя.  След 1998-1999 г. проблемът за политическата независимост на пресата е изместен от икономическата независимост.

Характерно за вестникарския пазар след 1989 г. е постоянната му промяна през годините на прехода. През 1898 г. и старите, и новите вестници имат изцяло пропагандна функция, с оглед на предстоящите демократични избори. След 1990 г. се появяват много нови издания, чиято цел е да удовлетворяват разнообразни информационни интереси на своята аудитория. Новите журналисти са креативни- реагират бързо на всички събития, издигат факта в култ, не признават забранени теми, търсят разнообразни източници на информация. В пресата обаче се прокарва сериозен негативизъм, който оказва психологически натиск върху аудиторията.

В. "Уикенд" достига над 130 хиляди читатели, което го превръща в най-четения седмичник

В края на 1990 г. се случва още нещо, което е изключително важно за медийния пазар- появяват се първите общополитически независими вестници, след умората от политическите страсти. Пресата се разделя на две части- политизирана и сензационна (булевардна). Появяват се и първите специализирани издания- развлекателни, еротични и др. , които предлагат свое разбиране за свободата на словото. Характерно за първите години на промените е, че в медиите доминират предимно вътрешнополитическите, а международните теми са сравнително малко. В първоначалния период на промени доминира оценъчният ракурс за сметка на информационния, което определено увеличава възможностите за манипулация на общественото мнение. Друга съществена характеристика е, че много бързо се стига до информационното пресищане и вестниците сформират една ненормална представа за това кое е от съществено значение и кое не е.

През 1992 г. се партийните издания са изместени от независимите, които открито заявяват стремежа си към качествена журналистика. Вече започват да се забелязват тенденция към неутралност, обективност, надпартийност, информационна интензивност.

През 1993 г. печатните медии стават по-критични към политиката, тъй като читателите стават все по-взискателни.  Все по-често в сериозните издания започват да се появяват публицистични материали, особено популярни стават интервютата.

Playboy - символът на демокрацията (излишно е да споменаваме в. "Чук-чук" - едно от първите еротични издания)

Жълтата журналистика носи името си от комедийните разкази за „Жълтото дете“ публикувани за пръв път във в. New York World през далечвата 1895 година – на сн. вляво.

През 1993-1994 г. в медиите започва да намира отражение разочарованието на хората в политическите институции, а в пресата. През този период вестниците сякаш се разделят на „първи” и „втори”- първите предлагат важната информация, а вторите- интересната. Като цяло пресата все още избира и заема маргинални позиции, журналистите манипулират общественото мнение. Специалистите смятат, че през тези години пресата започва да губи мяра, да преувеличава собственото си влияние и има погрешна представа за контролиращата функция на медиите.

През 1994-1995 г. структурата на вестникарския пазар почти не се променя, но вече е очевидно, че времето на „вестниците-митинги” е отминало. Първоначалната формула на новия вестник в България- оперативност, ниско качество, отсъствието на цветни илюстрации, е сменена. Вече се изисква изработването на качествени издания, добър цветен печат, оперативност и актуална информация. В периода до 1994 г. се забелязва и истински бум на политическите седмичници. Появяват се и първите специализирани издания.

В периода 1997-1998 г. сериозно място на медийния пазар започват да заемат и списанията. Повечето от тях се ориентират към специализирана тематика- женски, младежки, модни, научни, музикални, лайф стайл издания. Те предлагат специализирана информация, насочена към определен кръг от читатели. Заради по-добрия си графичен дизайн те започват да заемат мястото на седмичните вестници с подобна тематиката.

Между 2000 г. и 2005 г. пазарът на печатните медии се развива много динамично. Вече се обособява и ясна структура на периодичния печат. През този период рязко намаляват партийните издания. Характерно е разделението между специализирани издания и т.нар. „хибридни” издания, в които има по нещо за всеки. Между 2000 и 2005 г. се забелязва и една нова тенденция- регистрира се изключителен бум на жълтата преса. Тя не се съобразява с професионалните и етични норми и не подлежи на финансов и административен контрол. Жълтата преса е част от сивата икономика- често пъти издателят и е анонимен, крият се данъци и т.н. Положително развитие има на пазара на списания. През периода след 2000-та год. Много чужди марки започват да навлизат на българския пазар- „Нешънъл джеографик”, „Плейбой”, „Космополитън” и т.н.

НЕПОЗНАТАТА МЕДИЙНА АУДИТОРИЯ юни 19, 2009

Когато отправяме послания (както правя и аз в момента), е важно не само какво е съдържанието на съобщението, но и до кого го адресираме. Затова е необходимо да анализираме особеностите на нашите читатели, слушатели, зрители. Как да изследваме медийната аудитория? Към коя таргет група да насочваме нашите съобщения? Как да провокираме интереса й? Надявам се статията ми да ви даде изчерпателен отговор на тези въпроси.

Интересът към медийната аудитория като научен проблем се появява през 30-те години на 20-ти век. До тогава се е смятало, че аудиторията е сбор от пасивна маса, която не реагира на медийни послания.

Има няколко фактора, които стоят в основата на научния интерес на социолози, психолози и педагози на масмедиите към аудиторията.

1. Появата на телевизията като нова масова медия, или така нареченото – явление на медийната аудитория.

2. Масовото нахлуване на рекламата в медиите и изземване на част от рекламата от телевизията.

3. Положителните и отрицателните въздействия на медиите върху аудиторията.

Има две теории за влиянието, което оказват медиите върху аудиторията.

1. Според Майкъл Чукас – медиите оказват положително въздействие, формират положителни качества и осъществяват така нареченият катарзис у зрителя.

2. Според Маршал Маклуън – „Телевизията превръща планетата в глобално село” – медиите оказват влияние и върху характера на индивида.

На основата на стотиците проучвания през 30-те години, учените стигат до следните изводи за аудиторията.

1. Аудиторията не е сбор от пасивна маса и реагира на медийни послания;

2. Аудиторията е консервативна и трудно променя своите нагласи, оценки и мнения;

3. Промяната на аудиторията и особено на нейната ценностна система следва да става не революционно, а еволюционно – т.е. бавно, постепенно, със солидни аргументи и факти.

Днес аудиторията се дели на 3 основни групи :

а) „твърда” аудитория – най-малобройна, но най-образованата част от аудиторията. Тя отделя малко време за потребяване на медийни продукти; има предвид и следи определен тип предавания и рубрики; има ясно изградени критерии за оценка и подбор; Отделя повече внимание на аналитичните публикации в печата и коментарните предавания по телевизията.

б) „плаваща” аудитория – тя е по-многобройна, отделя повече време за гледане и слушане, но малко време за четене. Няма ясно изградени критерии за подбор и оценка на медийните продукти. Нейните предпочитания се ограничават до развлекателните и спортните предавания. Нарича се плаваща аудитория защото тя търпи развитие съответно към а) или към в).

в) масова аудитория – това е най-многобройната медийна аудитория. Тя може да бъде определена като всеядна, неподбираща предавания и рубрики, за нея е важно да стои и да гледа. Няма никакви критерии за оценка и подбор.

Една от основните функции на медиите е не да удовлетворява само потребностите на този тип аудитория, а чрез специални прдавания да подпомага развитието й към типа аудитория б) или дори а). особено силно това важи за младата аудитория, която в момента изгражда своите критерии за оценка.

Изследване на аудиторията:

Първият метод за изследване на аудиторията се нарича панелен. За пръв път е използват от ВВС през 1939. Панелен метод значи – да се вземе група хора ( например студенти) – да оценяват дадено предаване и блок предавания. Този метод не е достатъчно ефективен и не дава цялостна картина за оценка.

Вторият метод е социално проучване. Българската национална държавна извадка е 1300 души. По този метод представителната извадка се прави на базата число, процент от населението.

Третият метод е системата Нилсън – тя се базира на много точна преценка и строга селекция на хората, които ще бъдат представителна извадка. Според този метод, аудиторният колектив се състои от 1200 човека, независимо от населението на страната, в която се прилага. В САЩ се практикува именно този метод.

МАНИПУЛАЦИЯ ЧРЕЗ РАДИО-ТЕЛЕВИЗИОННА КОМУНИКАЦИЯ юни 14, 2009

МАЛКО ТЕОРИЯ…

В технологичното общество личността все повече  е подложена на манипулации. Работата, потреблението, дори свободното време на човека се манипулират от медиите – като основен източник на информация. Човекът губи активната си и отговорна роля в социалния процес. Става напълно обучаван и “регулиран”, че всяко поведение, действие, мисъл или чувство, които не се вместват в общия план, ще му донесат големи неприятности.

Медиите непрестанно си служат с различни техники, за да пропагандират дадена идея. Професионалистите обаче знаят, че съществуват морално допустими и морално недопустими журналистически техники в радио и телевизионната комуникация. Понятието “морал” е съвкупност от възгледи – за добро и зло, съвест и чест, похвално и срамно, дълг и справедливост. Моралът в тесен смисъл е признаваната от определена социална група съвкупност от правила за поведение, изработени в съответствие с определяните фактори  от икономическите условия на живот.

Надписът гласи: "Ние поправяме новините за да ви се харесат"

За морално допустима журналистическа техника би се счела такива, която не би накърнила свободната мисъл на човека и не би го лишила или изкривила истината за дадено важно събитие. Морално недопустимите най-често са свързани с пряката, умишлена манипулация.

Властта в радио и телевизионните системи започват да господстват над зрителите и слушателите, както косвено, така и пряко. В тези случаи медиите се превръщат в учреждение, което започва да функционира само според собствения си интерес. С навлизането на все повече частни медии, собствениците открито или прикрито налагат определени принципи и интереси в текущата дейност на системата.

Що се отнася до обществените радиостанции и телевизии, те се опитват да осигуряват относителна независимост по отношение на икономическите и политическите власти. Стараят се да функционират на принципа на обществения интерес и нуждите на гражданското общество. Действителността показва, че и в този социален вид обществени медии може да се появят неадекватни и едностранчиви въздействия и дори власт от страна на някои от участниците в създаване на медийния продукт. Тези явления често са плод на лидерство или влияние от страна на силни творчески личности. Оказва влияние и неизбежната за всеки човек обвързаност с определени обществени интереси, идеали и култура.

Дори радиостанция като „Свободна Европа” обръща внимание главно на проблемите на страните от Близкия Изток и Вашингтон. Преди години в България се съобщаваха единствено събитията в бившия СССР и  социалистическите страни. Медиите в САЩ обръщат внимание главно на Северна Америка. Не е естествено в комуникационната система личната нагласа и пристрастия да взимат връх над общите интересни и предпочитания на аудиторията.

Чичко Филипов и Гарелов подготвят новините по БНТ в които ще съобщят за новите технологични постижения на соц-а

Манипулацията и манипулативните техники се използват често от средствата за масова информация, от висши държавни институции, от партийни централи. По принцип манипулацията влиза в активна употреба по време на кризисни ситуации от национален мащаб. Поради тази причина това все повече и повече се превръща в световен проблем. Основните средства, чрез които се манипулира обществото са пропагандата и рекламата.

Телевизията манипулира с технически възможности, докато радиото набляга на звуковите средства. Предимството, което радиото има от манипулативен оптикум е, че слушателите не виждат картина на репортажа, реакциите на интервюирания, доверяват се единствено на това, което чуват. Докато телевизията освен с технически възможности може да манипулира и чрез програмна политика. Новините и мястото, което им се отделя в емисията, чрез забавно развлекателните програми, в които умишлено се говори за дадена тема, защото тя е платена от спонсора. Филмовата политика е не по-малък манипулатор.

Практиката показва, че когато неопитни водещи или репортери искат да спечелят много бързо аудиторията прибягват до манипулация на зрителя. В такъв случай те пускат сензационни новини, които не са проверени. Този фактор води до обратен ефект и отлив на аудиторията, както и търсене на други информационни средства.

От самото си създаване медиите винаги са били носители на манипулативните импулси. Онова, което приемаме безкритично и следваме доверчиво, ни въздейства на съзнателно и подсъзнателно ниво. Ако проверяваме критично фактите и се съмняваме в техните закономерности и авторите им, бихме могли(само до някъде) да се спасим от манипулацията, която ни залива отвсякъде.

ТЕОРИИ НА МАНИПУЛАЦИЯТА. МЕДИИ И ПОЛИТИКА юни 9, 2009

Според Винфред Шулц отразената в медиите действителност не отговаря на реалността, на това, което наистина се случва по света, тоест медиите представят един моделиран свят, който се превръща във фактическа реалност за аудиторията, ако тя няма достъп до други информационни източници. Тезата на Шулц е подкрепена и от информационните стойности, които определят какво изграждат новините, както и кое е новина и кое не може да бъде новина.

Всяко събитие се представя от медиите по начин, който е удобен за всяка от тях поотделно, твърдят Владис и Кърт Ланг. Те смятат, че погрешната представа за реалността, създадена от медиите у аудиторията, може да доведе до погрешна оценка и поведение у хората.

Масмедиите играят значителна роля в обществото и социалните промени. Това важи особено за т.нар. модерни общества. Медиите способстват за приспособяването на индивидите в обществото, за тяхната социализация.

Според Шрам медиите не само имат социална роля, но и те всъщност представляват инструменти за контролиране на обществената температура. От начина, по който се представят новините зависи как хората ще разберат дадени процеси и как ще реагират на тях.

Медиите имат социална роля в различна степен. Те могат до говорят за дадени проблеми и да премълчават за други. Точно това ги превръща в нов тип власт.

В затворените и авторитарни държави медиите имат за цел да убеждават аудиторията, че трябва да приема безрезервно всички политически и социални действия на властта. Така те стават част от държавните властови органи. Докато в отворените и демократични общества медиите са посредник между властта и хората. Те трябва да осигуряват двустранен поток на информация от институциите към обществото и обратно. Конкуренцията на медии води до диференциране на новините и информацията.

Силата на посланието е също вид манипулация

Отношението между медиите и политиката е важен проблем. Някои автори твърдят, че масмедиите имат отрицателна роля в политическата сфера. Винфред Шулц и Елизабет Нойл – Нойман – теоретици на манипулацията – развиват своя теория. Според нея манипулация има тогава, когато се прави опит за оказване на влияние върху аудиторията, без тя да усеща това и когато по този начин хората биват накарани да приемат схващания и действия нетипични за тях. Така те обективно стават зависими и се превръщат в обекти на манипулация.

Според Райнер Гайслер съществуват два типа манипулации. В първия случай определени прослойки и елити окупират медиите и дават информация, удобна за тях. А във втория вариант в обществото се формира аполитична масова култура чрез механизмите на пазарната икономика. Така политиците са свободни да действат по свои нагласи без обществото да е недоволно от тяхната работа. Съществуват пет вида манипулативни методи, разкрива още Гайслер. Те са:

• Публикуване и излъчване на материали без критика на съществуващите политически и социални условия

• Изолиране на личните съдби от дадена обществена рамка, което води до омаловажаване на проблема

• Даване на приоритет по обем на развлекателната за сметка на политическата информация

• Разминаване на границата между информация и забавление

• Деполитизиране на проблемите чрез пропускане на важни детайли от информацията

Програмите за обработка на образа и монтаж, ъгъла на снимане са също манипулативна форма

Според Хърбърт Маркус медиите могат да манипулират потребностите на хората като незабелязано ги убеждават да се нагодят към съществуващата политическа система и да подтискат собствени по-различни потребности. Медиите подтикват аудиторията към повече развлечение и потребителски нагласи, чрез което отклоняват вниманието на обществото от решаването на реални и важни проблеми.

Мнозина анализатори смятат, че медиите вредят на демокрацията, защото стимулират политическа пасивност у харата, тъй като предлагат доста сензационна и развлекателна информация.

ПРЕСЖУРНАЛИСТИКАТА ПРЕЗ ТОТАЛИТАРНИЯ ПЕРИОД /1944-1989/ юни 3, 2009

сн. Валентина Петрова

Идването на новата власт, подкрепяна не само от Съветския съюз, но и от САЩ и Великобритания, първоначално се посреща с въодушевление от мнозинството българи. Тя поражда илюзията, че най-после страната ще се приобщи към общността на свободните и демократични европейски държави. Такива очаквания и пожелания изпълват повечето от тогавашните вестници. Само че САЩ и Великобритания при сделката си със Сталин за разпределяне сферите на влияние след войната направо „подаряват” България на Съветския съюз и по този начин предопределят нейната съдба.

Още в първите дни на промяната се предприемат редица мерки за ограничаване на печата. На 9-ти септември със специален указ на Регентството е учредено Министерство на пропагандата, ръководено от Димо Казасов. На 4-ти октомври той докладва пред националния комитет на Отечествения фронт, че съветското главно командване изразило недоволство от българския печат, който бил останал без ръководство и контрол. Не след дълго правителството постановява – от 1-ви януари 1945 г. да се спрат „поради липса на хартия” всички независими вестници.

Конфронтацията в общетвото обаче се задълбочава и се създават няколко опозиционни партии. Така се ражда и опозиционният печат – „Народно земеделско знаме”, „Свободен народ”,

„Знаме” и „Народен глас”.

Първоначално по тактически съображения комунистическата партия е принудена да се примири с опозиционните вестници. На 13- ти август 1945г. Секретариатът на ЦК на БКП  взема решение да не се пречи на издателската дейност на опозиционните вестници, но на всяка тяхна атака срещу ОФ да се дава „решителен отпор”.

Най-големи грижи на властта създава „Народно земеделско знаме”, където Трифон Кунев публикува под рубриката „Ситни дребни като камилчета” своите остри и остроумни фейлетони.  В една от статиите си пише: „Една варварска революционна ярост залива изстрадала България. Режимът на кръволока Александър Цанков започна да бледнее пред това, което става в името на „свободата и демокрацията.“ Точно това става причина да се ускори създаването на хумористичния вестник „Стършел”, който да воюва срещу него със средствата на хумора и сатирата.

В „Народно земеделско знаме” се откроява и задъханата публицистика на Никола Петков. Той публикува статията си „Две диктатури”, в която направо заявява, че ЦК на БКП е установил еднопартийна диктатура, която по нищо не се различава от режима, който българският народ познава от годините на фашистката диктатура. Сред многобройните прилики той подчертава специално още една: „И двете диктатури са врагове на свободата на печата.”

През месец април 1946г. правителството решава съвсем да си „развърже ръцете” при преследването на опозиционния печат и прави специално допълнение към Закона за печата от 1921г., което набързо е гласувано от Народното събрание. Въз основа на него най-напред са спрени всички опозиционни вестници, а след това още 48 издания със „съмнителна” обществено- политическа насоченост.

Журналисти от опозиционните вестници са арестувани, осъждани, пращани в затвори и лагери, а някои и – убити. Така бива разчистен пътя на новата журналистика, наложен заедно с тоталитарния сталински модел. Повежда се ожесточена борба срещу всички остатъци от миналото,  включително и при оформлението на вестниците.

По инициатива на Вълко Червенков през 1952г. у нас се въвежда строга предварителна цензура, като се създава наш Главлит по образ и подобие на съветския Главлит /Главно управление по въпросите на литературата и издателствата/. Той е към Министерски съвет, има ранг на министерство и е подчинен пряко на Вълко Червенков.

Така и печатът става обикновен придатък към тоталитарното управление. Достатъчно е да разгърнем нашите вестници в навечерието и по време на многобройните политически процеси, за да се види нагледно какво означава това.

Събитията през 1956г., решенията на Априлския пленум на ЦК на БКП, осъждането на култа към личността на Сталин и на Вълко Червенков допринасят съществено за премахването на най-уродливите прояви на сталинизма у нас. Ликвидирането на Главлит създава илюзията, че ще настъпи и по-голяма свобода на печата. За такива очаквания се говори на бурни събрания в различни редакции, а подобни мисли се появяват и в някои публикации.

Премахването на предварителната цензура създава по-благоприятни условия за развитието на журналистиката. Но сега се утвърждава чрез безброй способи „вътрешната цензура”, „автоцензурата”, която в много случаи се оказва по-вредна от откровената предварителна цензура. Липсата на свобода на печата ще си остане един от най-големите недъзи и на развития, „зрелия” социализъм у нас.

От началото на 1957г. започват да излизат две нови литературни списания: „Пламък” и „Литературна мисъл”. Това са първите книжки, които съдържат литературно-критични статии, рецензии и изказвания, изпълнени с еретични за времето си мисли. Подобни материали се появяват и в списание „Септември”.

Партийното ръководство на печата се приема като най-важния и ненарушим принцип в комунистическата журналистика. То се изразява не само в подбора на кадрите, но и в определяне на тематиката, идейната насоченост и характера на публикациите в съответните издания. Дават се задължителни указания кои събития да се отразят, а понякога и от кого и как. Основен източник на информацията е БТА и това е една от причините за сивотата и еднообразието на вестниците. Те например по абсолютно един и същи начин отразяват убийството на Джон Кенеди – един и същи текст на три колони, една и съща снимка, поставена на едно и също място.

Не са малко обаче и случаите, когато страхотната система за контрол на печата прави засечка и в едно или друго издание се появяват публикации, които са в разрез с указанията. Има примери, когато излизат текстове с по-завоелирана или по-открита антитоталитарна насоченост. Най-дързък е случаят с в. „Пулс”, който на 5-ти март 1985г. отпечатва стихотворение, което се оказва акростих. Началните букви образуват лозунга „Долу Тодор Живков”. Въпреки предприетите арести, обиски и разследвания така и не се разбира кой всъщност стои в дъното на тази проява.

В края на 70-те и началото на 80-те години е изградена разгърната структура на периодичния печат, която се характеризира с всеобхватност, разнообразие и специализация на изданията. През 1982г. излизат 454 вестника и 306 списания. В столицата излизат 8 всекидневника: „Работническо дело”, „Земеделско знаме”, „Отечествен фронт” , „Народна младеж”, „Труд”, „Вечерни новини”, „Корпоративно село”, „Народна армия”.

Най-разпространените седмични издания са „Литературен фронт”, „Народна култура”, „Пулс”, „Поглед”, „Орбита” и „АБВ”.

Известно време излиза и в. „Литературни новини”, но заради острите си публикации скоро е спрян.

За борба с „идеологическата диверсия” през 1970г. е създаден специален вестник „Антени”, издание на Шести отдел към Държавна сигурност.

Сред най-популярните месечни издания са „Космос”, „Паралели” и „Младеж”.

Горбачовската „гласност”, макар и трудно, започва да си пробива път и у нас, насърчавана от отделни млади функционери, въпреки недоволството на партийното ръководство. Но и тя не е в състояние да промени генетичната обремененост на комунистическата журналистика. През 1986г. не се намира нито едно българско издание, което незабавно да съобщи за чернобилската катастрофа и по този начин да предупреди хората за надвисналата опасност. Не само политиката, и журналистите носят вина, че не са взети никакви мерки, за да се избегнат страшните последици за здравето на милиони нищо неподозиращи българи.

Този случай по най-красноречив начин свидетелства какво означава за едно общество да има журналистика, абдикирала от основните си функции в угода на класово-партийни идеологеми.

БЪЛГАРСКАТА ЖУРНАЛИСТИКА И ЕВРОПЕИЗАЦИЯТА НА ВЪЗРОЖДЕНСКОТО НИ ОБЩЕСТВО май 30, 2009

По време на Възраждането българските вестници не се издават с цел печалба, а заради идеите – освобождение, самостоятелност на българската патриаршия, културна и национална независимост, запазване на българската идентичност – език, религия, самобитност. Целта е да повдигнат самочувствието на българина, да го подтикнат към борба, да му дадат познание. Има и случаи, когато излизат вестници в угода на турската власт или гръцката патриаршия и за целта са били финасирани от тях. Това са двете линии на развитие на българския печат по време на Възраждането.

Трябва да се спомене, че изданията в голяма степен са повлияни от революционните идеи на Запада, от националноосвободителните движения в Европа, от Западната буржоазна демокрация и либерализма. Силно е влиянието, идващо и от Русия.

Що се отнася до тематиката на изданията, в началото на Възраждането господстват теми, които помагат да се развие националното самочувствие: това са исторически теми, въпроси за езика, за образованието, стопански въпроси. По-късно вестниците се политизират. Най-напред се пише за въпроса за самостоятелността на църквата ни, а след това преминава за идеята за национална свобода.

Особена черта на доосвобожденския печат е връзката му с художествената литература. Той популяризира големи и чужди български автори и създава вкуса у българите за литература. Други особености:

-         Основният приход е от абонамент

-         Примитивна редакционна организация – цялата тежест пада върху редактора, който бил и издател

-         Редакторите – образовани, начетени, с богата култура, владеят езици, вдъхновени патриоти, близки до народа

-         Списва се и от един-двама помощници, както и от сътрудници от българската интелигенция

-         Графично оформление – не много добро заради печатниците – няма добри печатни машини с разнообразни шрифтове, а и печатарите не били много подготвени; липсват илюстрации

-         Най-често седмичници, на 4 страници

-         Разпространение – трудно, няма организация за доставяне и абонамент по общини, лоши пътища, неуредици в пощата, турската власт била нащрек след появата на революционните вестници; те се пренасяли нелегално – тайно от куриери на БРЦК

-         Цена – много са скъпи – 4 гроша, като за ¼ грош може да си купиш хляб, един вестник колкото 16 хляба; Причината – скъпо производство, слаб тираж, няма платени обяви

-         Най-четени – „Македония” (3600 абоната) „Свобода” (1000) – (илюстрация най-горе вляво), „Дунавски лебед” (700), „Право” (435), „Турция” (400).

-         Кратък живот – най-много 1-2 години – само „Цариградски вестник” просъществува 14 години

-         В изследванията на Георги Боршуков – общо 75 вестника са издавани през Възраждането, но със сигурност са повече; списанията са 31; най-много излизат в Румъния (Букурещ, Браила), Турция, Австрия, Германия. Нито един не е печатан в България.

Първите

„Любословие” – първият лъч в зората на просвещението

„Любословие” е първото списание в историята на родната ни журналистика. Негов създател е възрожденският просветител Константин Фотинов, често определян като последният ученик на Паисий и учителят на Раковски.

За това си дело Фотинов може спокойно да бъде наречен и основателят на българския печат. Той е първият, който усеща полъха на новото време, белязано от борбата за национална и културна самостоятелност на българския народ. Знаел е, че за да се извоюва тази незавивимост са нужни познания за миналото на България, за езика й. Според него народът трябва да развива образованието си и да създаде своя интелигенция, която да го води. Единственият начин тези идеи да проникнат в съзнанието на хората, а по-късно да се превърнат и в реалнност, е чрез печата.

Началото

Така през април 1844 г. бившият търговец и учител от Самоков издава първия брой на „Любословие” в град Смирна, където живее.

Често се задава въпросът защо списание, а не вестник. Отговорът от една страна се крие в техническите и творчески ограничения, които има издателят по онова време. Неуредиците в пощите и липсата на достатъчно финансови средства превръщат разпространяването на вестник в несигурно. Няма гаранция, че ще излиза навреме и, че ще достига до хората. В същото време списването на списание трае един месец, в който редакторът може да подготви съдържанието, печата и разпространението. Освен това Фотинов има редакторския нюх да се настрои за нуждите на читателската си аудитория. Той усеща, че все още българите не са подготвени за новини, а трябва по-скоро да четат любопитна и интересна информация за тях самите, за живота им, за света, който никога не са виждали. Формата на списанието бил най-подходящият. Затова и „Любословие” има енциклопедичен характер.

Фотинов прави и още нещо твърде напредничаво за онова време. Две години преди излизането на първия брой, той издава книжка в малък формат, за да представи списанието, неговата програма и съдържание.

Съдържание и програма

Верен на своите идеи за българското пробуждане, той изпълва страниците на списанието с най-разнообразна информация, която цели да пробуди патриотичното чувство у българина:

- история за българите и славяните

- образование – изтъква нуждата от училища, при това от светско; разглежда ролята на учителя; нуждата да се създаде българска интелигенция; предлага създаването на българки просветен център, да се създадат библиотеки, да се изготви речник. Със своето разнообразно съдържание то изиграва немалка роля за развитието на българското образование в средата на XIX в. Във връзка с нуждите на преподавателите Фотинов издава и някои учебни помагала, като ,,Гръцка граматика” (1838 г.), ,,Болгарский разговорник” (1845 г.), превежда от гръцки ,,Общое землеописание” и др.

- прогресивни идеи за жената – равенство между половете, необходимост от образование за жените

- съвети за търговците, за земеделците

- религията й нейната нравственост

- описа градове

- статии по естествознание

- постижения в сферата на науката, медицината

Там излиза и първата политическа дописка пътуване на тогавашния султан

С цялата си дейност Константин Фотинов оставя трайни следи в културния и просветен живот на българите през средата на XIX век.

„Любословие” излиза в продължение на две години – до декември 1946 г.

„БЪЛГАРСКИ ОРЕЛ” – първият български вестник

Първият български вестник се ражда на 20 април 1846 г. в германския град Лайпциг. Негов създател е Иван Богоров (роден в Карлово в родолюбиво семейство; учи в Цариград заедно с Раковски, продължава образованието си в Одеса, журналист, публицист, книжовник, борец за чист български език, издава „Първичка българска граматика”). Вестникът излиза само в 3 броя (април и септември 1846, януари 1847). За разлика от „Любословие”, той набляга на новините.

- граждански известия от Турско, Цариградско, Влашко, от Гърция

- учебна част – описния на места от България и Европа, най-вече на славянските; история на България от славните й години

- образование – подбужда за създаването на нови училища и как по-добре да функционират

- съвети за търговците и икономически новини

- преглед на новите книги

Вестникът следва модата на „информационните” вестници, които заливат Западна Европа по онова време. Идеята на Богоров обаче е изданието да е политическо. Целта – българите да се надигнат за свобода, да имат собствен език, църква, да не забравят, че са славяни.

Богоров не успява да изпълни тази програма. В трите броя не излизат достатъчно новини и не дава много съвети на търговците. Няма материали, които да възбудят патриотичния дух на българина. В това отношение „Орелът” не изпреварва „Любословие”, а даже стои по-долу от него. Има обаче нещо друго, с което го превъзхожда и допринася за българщината. Това е езикът, на който е списван – чист български, нещо за което се бори Богоров. Той следва всички правила посочени от сами него в „Първичка българска граматика”. Другият важен принос е, че Богоров точно навреме усеща нуждата от вестник за българите и дава началото.

„ЦАРИГРАДСКИ ВЕСТНИК”

Това е вторият проект на Иван Богоров. Разочарован от провала на „Български орел”, той заминава за Цариград, където с помощта на Ръковски издейства разрешение за издаването на нов вестник. Той не случайно избира Цариград, тъй като там има голяма общност от българи. Идеята е вестникът да продължи програмата на „Орела”. Първият му брой излиза на 1 януари 1848 година.

Съдържание

- отразява живота на българите – природни бедствия, епидемии, пожари, реколтата, провеждане на

Александър Екзарх

панаири, прояви на еснафски организации, информация за български компании в Цариград

- официална информация на турските власти – държавни актове, административни промени

- външнополитически новини

- там се помества и първата платена обява

- отразява въпроса за църковната незавивимост

Богоров издава Цариградски вестник до 1850 г., когато заради финансови затруднения му е иззет от кредитори. Изданието преминава в ръцете на Александър Екзарх. Така вестникът става умерен в политическите си убеждения, тъй като започва да изразява схващанията на най-преданите към Портата и Гръцката патриаршия български среди.

Поради това много от съвремениците му не го харесват. Според тях той не е изразител на най-важните български идеи – свобода на църквата и нацията. Въпреки това вестникът има голям принос за българската журналистика – първият, който пише за живота на хората. В него се публикуват дописки от цяла България. „Цариградски вестник” е и първото трайно издание по време на Възраждането. Издава се цели 14 години до 1862 година.

ЦИВИЛИЗАЦИИТЕ И ТЕХНИЯТ СБЛЪСЪК. КУЛТУРА ИЛИ СУПЕРКУЛТУРА? КОНЦЕПЦИЯТА НА ДЖЕЙМС ЛУЛ май 29, 2009

Днес културата, цивилизацията и масовите комуникации са дотолкова обвързани, взаимно проникващи и влияещи си, че е абсурдно елиминирането на което и да е от тези три понятия при обяснението и анализирането на всяко едно от тях поотделно.

Думата „цивилизация” има многопосочна семантична характеристика. Освен, че означава етап и степен в историческото развитие на човечеството, тя често се използва във всекидневния език за обозначаване на добро възпитание, изискани маниери, учтива лексика, култура, изкуство, прогрес, напредничавост и т.н. Етимологията на „цивилизацията” идва от латинското „civis”, което означава гражданин, респективно ”civilitas”, което пък е гражданство. Някои определения за цивилизацията, подбрани от Самюел Хънтингтън, са: „пространство, културна зона”, „сбор от културни характеристики и феномени” (Фернан Бродел); „специфична концентрация от светоглед, обичаи, структури и култура (материална и духовна), която формира определено историческо цяло (Имануел Уолърстейн); „неизбежна съдба на културата […]  най-външното и изкуствено състояние, на което е способен определен вид от развитото човечество […] финален резултат, предметна форма (Освалд Шпенглер).

Политологът Самюел Хънтингтън

В известния си труд „Сблъсъкът на цивилизациите” Самюел Хънтингтън не случайно нарича цивилизацията най-обхватно равнище на идентификация и разглежда следните видовете съвременни цивилизации:

-         Синоистката или китайската цивилизация от 1500 г. пр. н. е. (сродни на нея са Виетнам и Корея).

-         Японската, като разновидност на китайската цивилизация, която се появява между 100 и 400 г. от  н. е.

-         Индуистката, която е възникнала в резултат на това, че индуизмът играе изключително важна роля в културата на Индийския полуостров от второто хилядолетие пр. н. е. Тази цивилизация обаче не се нарича индийска, защото нейната култура надхвърля значително границите на индийската, разбирана като държава.

-         Ислямската, появила се в резултат на исляма, който възниква на арабския полуостров през 7 век и включва редица отделни култури или субцивилизации от рода на арабската, тюркската, персийската и малайската.

-         Западната, която възниква през 8 век и интегрира в себе си три главни компонента: европейски, северноамерикански и латиноамерикански.

• Латиноамериканската цивилизация, за която е характерна корпоративната или още авторитарната култура. Нейната идентичност е ясно изразена и това я отличава от Запада.

• Европейската цивилизация, която съчетава културата на протестантизма и католицизма;

• Северноамериканската цивилизация, която съединява протестантската и католическа култура подобно на европейската.

Цивилизацията и културата са твърде свързани понятия. Но заедно с това и доста различни, а понякога и противопоставящи се: „в едни случаи понятието цивилизация се разкрива като точен синоним на дадена култура, а в други – като напълно антагонистично на основния хуманистичен смисъл, влаган в понятието за култура.

Думата „култура” идва от лат. „colere” (обработвам), респективно „cultus”, което на латински език означава обработен. Пръв римският философ, писател и оратор Цицерон през 45 г. пр. н. е. въвежда в обръщение думата „култура” в значението й на усилие и грижа, полагани за усъвършенстване и подобряване на човешките духовни способности. В съвременния си антропологичен вид думата „култура” е въведена от Едуард Тейлър през 1871 година. Класическото схващане на това понятие е система на идеи и чувства, които са в състояние да обединят група хора и по този начин да й придадат идентичност като на общество. Зигмунд Фройд определя културата като сбор от „успехи и начинания, с които нашият живот се отдалечава от животинските ни предшественици и която служи на две цели: „да защитава хората от природата и да регулира човешките взаимоотношения”. В своя фундаментален труд „Природата на културата” проф. Иван Стефанов стига до извода, че понятието култура „едновременно интегрира и диференцира, то дава възможност за осъзнаване и на груповата идентичност, и на различието със света”.

Културата интегрира усилията на хората да живеят пълноценно и да се справят с изпитанията на времето и всекидневието, да преодолеят с успех икономическите и социалните препятствия, да решават положително екзистенциалните си проблеми и да реализират себе си смислено, пълноценно и трайно. Но и да се самоосвобождават от културните си авто-капани.

Осмислянето на културата включва и разбирането й като динамичен, пулсиращ, синкретичен феномен, който най-малко подлежи на строго рамкиране и постулиране, изолиране и капсулиране. Културите са живи същества, които влизат в диалог помежду си и съществуват благодарение на това, че проникват една в друга и взаимно се обогатяват.

„Суперкултурата излиза от традиционните категории и отразява основни настоящи културни тенденции: глобализация и персонализация.

Тя е основната матрица на символните източници, непосредствените всекидневни сцени както и на всички останали налични културни репрезентации и дейности, които хората изпробват, оценяват, приспособяват и съединяват, за да разширят своите хоризонти, да споделят  чувства, да създадат социални мрежи, моден лайфстайл и да организират своя живот по смислен и приятен начин” – твърди един от най-авторитетните изследователи на връзката между културата и медиите – професор Джеймс Лул   (на снимката долу). Той предлага нова концепция за съвременната култура, която се основава на преходността, динамиката и смесването на времето и пространството, локалното и глобалното, традиционното и авангардното, между общото и личното. Културните възможности на обществото и на отделния индивид се разширяват с достъпността на информационните технологии и медиите. Всеки човек създава своята суперкултура, вземайки компоненти от шестте основни културни сфери. Първото културно поле съдържа универсални ценности, принципи, норми, правила за социален живот, човешки права, физическа красота, различни стандарти и начини на изразяване, в т.ч. и сексуални потребности, начини за оцеляване, модели за емоционално реализиране и др. Втората културна област представляват международните символни културни ресурси, които се съдържат и разпространяват от книги, медии, компютърно опосредствана комуникация, сателитна телевизия. Третата културна сфера са цивилизациите. Именно за това Самюел Хънтингтън твърди, че сблъсъците на цивилизациите са най-голямата опасност за световния мир и че сходните култури сближават народите, а различните ги разделят. Но тук, по-скоро става дума за начините, по които хората са склонни да възприемат отделни елементи от храните, нравите, обичаите, традициите, навиците и ритуалите на други езици и цивилизации, които обаче поради една или друга причина са им близки и достъпни. Четвъртата област, според Джеймс Лул, са националните култури. Петата пък съдържа регионални символи на културната идентичност. Тя изразява местните особености, социални, политически и етнически своеобразия, които придават трайни отличителни характеристики на съответната местност или пък регион. Шестата културна зона обхваща съдържанието и проявленията на всекидневния живот. В него се отразяват елементи от всички предишни пет културни области, тъй като е логично те да рефлектират и като универсални и като локални, и като национални и като регионални ценности.