ИСТИНАТА ЗА ПРОДАЖБАТА НА В. „УИКЕНД“ септември 5, 2009

Бившият зам. министър на бедствията. Момчето на ДПС се завръща - Делян Пеевски

Точно 54% дял е придобил Делян Пеевски от най-тиражирания седмичник у нас в. „Уикенд“. Синът на Ирена Кръстева е закупил дяловете на досегашния собственик на изданието – Недялко Недялков. Тази новина, отразена много странно само в непопулярния сайт Afera.bg заслужава внимание. Причините са няколко.

На малката снимка – Недялко Недялков

Първо:

Веднага след новината около продажбата се разбра, че делото „Галерия“ е било водено именно срещу издателите на вестник „Уикенд“ Мартин Златков и Недялко Йорданов, както и срещу журналиста Димитър Златков. Това съобщи председателят на комисията за контрол на ДАНС Иван Костов. Делото „Галерия“ бе започнато от Агенцията по сигурността по повод на публикации на спрения сайт „Опасните“ и вестник „Уикенд“ и поради съмнения за изтичане на класифицирана информация от службата. Скандалът около делото избухна, когато депутати от вътрешната парламентарна комисия откриха уж случайно телефоните си в списъците с подслушвани лица в рамките на „Галерия“.

На тази база, можем спокойно да допуснем, че преди да се стигне до продажбата на акциите на Недялко Недялков, е осъществяван натиск върху него. Седмичното жълто издание е най-четеното в страната. Има силно политическо и обществено влияние сред масовия читател. То е изключително печелившо. От друга страна, двамата собственици са имали договорка да не продава един от тях самостоятелно своя дял. Според Afera.bg – продажбата на дела на Недялков е бил повод за сериозен скандал между него и Мартин Златков. Защо един предприемач ще продава печелившо и влиятелно предприятие и то в период на финансова криза?

Вероятно е случаят „Галерия“ да е политическа поръчка чрез която предишното правителство е целяло да неутрализира неудобните писанията срещу тройната коалиция във в. „Уикенд“. В този ред на мисли, поръчката „Галерия“ най-вероятно е от страна на ДПС, които имат амбицията да притежават и влиятелното издание  „Уикенд“. Най-удобните хора на турската партия са именно Делян Пеевски и Ирена Кръстева. Чрез тях, медийният обръч на партията на Доган се затяга. Оглавяваната от Кръстева „Нова българска медийна група“ притежава изданията – „Монитор“, „Политика“, „Експрес“, „Телеграф“, „Стандарт“, „Борба“ – Велико Търново, телевизиите „ТВ 7″, BBT и електронното издание „Експрес БГ“. Тук Сметната палата трябва да направи сериозен отчет на парите на Кръстева и Пеевски. Как се купуват две влиятелни телевизии (едната неслучайно новинарска) по време на криза. По-запознатите от вас ще запитат и: Как ТВ7 успя чрез КРС да спечели конкурсите за честота във всички големи градове?! Това гарантира безпроблемното качване на медията на цифров мултиплекс, без конкурс. Ако решим да задълбаем по-надълбоко ще попитаме: Как правителството на Станишев изведнъж реши да прави тези аналогови конкурси, след като преди време СЕМ излезе с решение, че те вече не са нужни с оглед новата цифрова ера. И тук ще трябва обстойна ревизия на новото правителство. Да прегледа решенията на старото – които определено не бяха в обществен, а в интерес на дадени политически и частни кръгове.

Второ:

Внимание заслужава политиката на изданието. Ще се промени ли след идването на Делян Пеевски? От добре запознати лица знам, че на първата планьорка Пеевски казва, че не може журналистите във вестник „Уикенд“ да вземат повече от редакторите. Досега заплатите на журналистите са били 1500 лв., което за роден вестник си е добра заплата. Отсега нататък обаче, надниците на репортерите няма да надвишават 1000 лв. Това е една от причините зам. главната редакторка Кристина Патрашкова да напуска. Другата е, че слуховете за списъци със забранени имена за които да се пише са истина. Сред тях са: На първо място името на Бойко Борисов и правителството на ГЕРБ, поред на номерата следвали ДПС, НДСВ, Алексей Петров.

Трето:

Омръзна ми никоя от популярните медиите да не отразява случващото се. Но, ако се замислим всички издания и електронни медии са много предпазливи. В изданията на Тошо Тошев винаги се е внимавало какво се пише и публикува. Собственикът на в. „Банкеръ“ Бистра Джагарова пък е съдружник (единствен останал), който има акции в печатницата ИПК „Родина“. Вестниците „Политика“ и „Сега“ са под крилото на СБЖ – в която институция, поне половината са бивши агенти на ДС. Останалите… те са послушници на ДПС.

Независими. Не останаха. Тук там се мярка някое все още свободно медийно островче. Незалято от океана на интереси. Тъмни.

СЕМ ИЛИ КОМИСИЯТА ПО ДОСИЕТАТА НЕ РАЗПОЗНАВАТ БИВШИТЕ АГЕНТИ НА ДС?! август 12, 2009

Красимир Гергов и "Класик ФМ" - да, да! Сн. Асен Тонев

СЕМ отговори на Комисията по досиетата, която в свое Решение № 72/3 разкри Красимир Гергов като сътрудник на бившата ДС. Председателят на комисията Евтим Костадинов заяви пред „Дневник“, че комисията е свършила съвестно работата си, като се е позовала на официални документи на държавни институции, които потвърждават собствеността на „Класик ФМ“ от страна на Гергов.

В експресно прессъобщение на Съвета за електронни медии от днес, 12 август, четем: „Към настоящия момент оператор по смисъла на Закона за радиото и телевизията с наименование Класик ФМ Радио АД /сега Кантус Фирмус АД/ не съществува.  Дружеството Класик ФМ Радио АД е имало качеството радиооператор до 21.11.2005 г., на която дата е прехвърлило всички притежавани от него лицензии на Радиокомпания Си.Джей ЕООД.

До датата на прехвърляне на описаните по-горе лицензии за радиодейност – 21.11.2005 г., в Съвета за електронни медии не са постъпвали данни, както и Съветът не е установявал факти по отношение на фирма „Класик ФМ Радио” АД, които да навеждат на нарушение на императивната разпоредба на чл. 105, ал.4 от ЗРТ.  Към 21.11.2005 г. акционери в дружеството са били Петър Коев и Марчела Димитрова,“ пише още в прессъобщението.

Комисията по досиетата твърди едно, а СЕМ друго. Пита се: Кой не познава медийната среда и бившите агенти на ДС у нас?

1. Комисията по досиетата която работи с проверени факти.

2. СЕМ който се базира на собствени твърдения и на „данни които не са постъпвали в регулативния орган“.

3. В катедра „Журналистика и масмедии“ в СУ и УНСС по Радиокомуникация се учи, че Гергов е бившият собственик на „Класик ФМ“, макар и неформален.

Твърдения, твърдения, твърдения. И една истина. Явната.

ИНФОРМИРАТ ЛИ НИ В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ МЕДИИТЕ? юли 12, 2009

Нарастването на асортимента от масови комуникации ще доведе до все по-голяма информационна пропаст между привилигерованите и ощетените слоеве на обществото, защото социално по-добре поставените хора, могат по-бързо да си набавят и използват нова информация. Това твърдят учени още през 70-те години на ХХ век.

Едно от обясненията за намаляването на пропуските в информираността е свързано с т.нар.

„Ефект на тавана”

Според него, за по-добре информираните хора е достатъчно относително малко да опират до медиите, за да са добре осведомени по определена тема. Тогава допълнителното ползване на медиите не означава по-голяма информираност. Особена вероятност за такива „тавани” има когато обемът от информация по дадена тема е ограничен.

По-слабо информираните хора наваксват и пролуката се затваря по отношение на определени теми, докато добре информираните могат да не получават никаква информация от масмедиите допълнително. Възможно е също, мотивацията за набиране на информация да отслабва от определено равнище нагоре, така че все още мотивираните, по-малко привилигерованите групи хора, с течение на времето да достигнат същото равнище на информираност по определена тематика.

В контекста на хипотезата за пролуките в информираността, немският учен и специалист по комуникации Винфрид Шулц, изказва значителни съмнения относно просветителската функция на медиите. Според него те,

давайки повече политическа информация, не осигуряват по-голяма политическа компетентност на гражданите

Шулц обръща внимание на качеството на политическите информационни материали, според което на реципиента се внушава впечатлението, че политиката се характеризира предимно със спорове, агресия и погрешно поведение. Тази форма на представянето явно не поощрява овладяването на политически знания. Резултатът е намалена готовност за активна политическа дейност.

Съществуващите социални разлики по отношение на информираността не могат да се изразят в достатъчна степен с понятието „пролуки в информираността”. Според Михаел Шенк хората, които развиват многобройни междучовешки контакти и са интегрирани здраво в различни социални и политически системи, в никакъв случай не са зависими само от масмедиите, за да разбират „обективната реалност”. Напротив, водачите в създаването на общественото мнение, много често се занимават с теми, които въобще не се разглеждат от масмедиите.

КОГА СЪБИТИЕТО СТАВА НОВИНА? юли 12, 2009

Йохан Галтунг

Йохан Галтунг и Мари Руге най-точно определят 12 фактора, които превръщат събитието в новина:

1. Честота – това е интервалът от време, необходим за развитието на едно събитие.

2. Факторът на прага – за да стане едно събитие новина, трябва да се преодолее определен праг на вниманието. Колкото по-голяма е интензивността на едно събитие, толкова по-често се съобщава за него.

3. Недвусмисленост – колкото по-ясно и недвусмислено е едно събитие, толкова повече се приема, че то заслужава да бъде разпространено.

4. Значимост – колкото повече едно събитие е познато на публиката и може да има отражение върху личния им живот, толкова повече то се превръща в новина.

5. Съзвучие – колкото повече събитията задоволяват очакванията на публиката или съвпадат с нещо желано и предсказано, толкова по-скоро те се превръщат в новина.

6. Изненада – колкото по-неочаквано или сензационно е едно събитие, толкова по-голяма е вероятността то да стане новина.

7. Приемственост – когато едно събитие прехвърли веднъж прага на новините, съобщенията за него продължават дори и ако стойността на новината намалее в сравнение със събития, които още не са станали новини.

8. Вариантност – ако типът новини се отличава с определени събития (например вътрешнополитически), тогава допълнителните събития (като външнополитическите) имат по-голям шанс да се превърнат в новини, защото масмедиите се стараят да дават балансирано отражение на един многообразен свят.

9. Отношение към нациите – събития, в които участват велики и важни нации.

10. Отношение към личностите – събития, в които участват велики и важни персони.

11. Персонифициране – събития, които се представят като резултат от действията на конкретно идентифициращи се хора, имат по-голяма информационна стойност, отколкото абстрактните събития.

12. Негативизъм – колкото по-негативно е едно събитие, толкова повече то става новина.

ОТ „ПЛЮЕНЕТО НА ПУБЛИКАТА“ ДО МАНИПУЛАЦИЯТА В PR-А юли 4, 2009

Връзки с общестеността.

Връзките с обществеността е науката и изкуството за формиране на общественото мнение в желана посока. Американското общество за връзки с обществеността дефинира няколко дейности като елементи в глобалната рамка на пъблик рилейшънс: публичност, комуникация, обществени дела, управление на резултатите и процесите, връзки с правителството, финансов пъблик рилейшънс, връзки с различни общности, връзки с индустрията, връзки с малцинства, реклама, пресагентство, пропаганда, връзки с медиите и промоции за насърчаване на продажбите.

Според американският изследовател Рекс Харлоу пъблик рилейшънс е обособена управленска функция, която помага да се установят и поддържат взаимни връзки, разбиране, приемане и сътрудничество между една организация и нейните публики. По-късно конституирането на PR-a налага търсене на единно определение за тази професионална област. През 1978 г. Световната асамблея на PR асоциациите предлагат следната дефиниция: PR е изкуството и социалната наука за анализ на тенденциите, предвиждане на техните последици, даване на препоръки на ръководителите на организацията и осъществяване на планирани програми за действие, които да обслужват интересите на организацията и обществото като цяло. Определение за PR дават и Скот Кътлип, Алън Сентър и Глен Брум – PR е функция на управлението, способстваща налагането и поддържането на взаимно изгодни отношения между организацията и публиката, от която зависи нейният успех или провал. Това определение се смята от теоритиците за най-точната дефиниция. Разбира се съществуват още много дефиниции на понятието. Някой твърдят, че PR е управление на комуникацията между организацията и нейната публика, други почти подкрепят същото мнение, че това е функция на управлението, призвана да оценява отношението на публиката и да идентифицира политиката и действията на частни лица или организации.

Пъблик рилейшънс изпълнява три основни функции: контрол над мнението и поведението на публиката; реакцията на публиката и постигане на взаимно изгодни отношения между организацията и заинтересованите вътрешни и външни публики.

Обществено мнение.

Общественото мнение е част от връзките с обществеността и е тясно обвързано с областта на комуникацията. То е бавен и постепенен процес. В началото общественото мнение трябва да бъде идентифицирано преди да се пристъпи към неговото модифициране. След това обезателно трябва да се дефинират целевите публики. Формирането на общественото мнение преминава условно през три стъпки: зараждане (консолидиране); разгръщане и функциониране. Според специалистите в областта общественото мнение е свръхчувствително към важните събития. То се формулира по-бързо под влиянието на събитията, отколкото на думите. Общественото мнение в повечето случаи реагира на критични обстоятелстваq най-често засяга собствените лични интереси на хората и е много трудно да бъде променено. Най-интересният елемент е, че общественото мнение в по-голяма част от случаите е емоционално окрасено.

Зараждане и генезис на PR-a

Исторически извори дават възможност на редица изследователи да смятат, че технологията на връзките с обществеността е древна, колкото самата човешка цивилизация. За да живеят заедно, хората трябва да поддържат минимум съгласие, а общественият косенсус, по принцип, се постига по пътя на междуличностната и междугруповата комуникация. Формирането на съгласие е двустранен процес, който включва обмен на информация, но и убеждаваща комуникация с цел оказване на влияние върху мнението или поведението на комуникационния партньор. Механизмите на убеждаващата комуникация, които са били валидни в миналото са валидни и днес. Паметниците и разнообразните форми на монументалното изкуство, например са свидетели за първите опити да се влияе на хората. Пирамиди, статуи, храмове, гробници и други паметници на културата са примери на желанието на хората от древността да увековечат и обожествят своите управници. Пластинните изкуства и литературата пък са служили за прослава на гериочните постъпки на пълководци. Красноречието е било една от задължителните черти на великите вождове, които е трябвало с думи да вдъхновяват и мотивират хората и народите си. Така още от древността ораторското изкуство – реториката – се утвърждава като едно от основните средства на убеждаващата комуникация.

Професионалните основи на PR-a се поставят за първи път в Америка по времето на борбата на американските патриоти за независимост и за установяване на републиканска демократична форма на управление. От гледна точка на връзките с обществеността, американската революция буди интерес със стремежа и на двете страни да повлияят на общественото мнение и с целенасочено използване на комуникационните канали за привличане на всеки индивид в полза на каузата.

Първият и най-ярък момент, с който от тук насетне ще започне да се обвързва понятието PR е т.нар. “Бостънско клане” през 1770 г. При сблъсъци на улицата, които по онова време са били нещо обичайно, загиват петима жители на Бостън. Във вестниците обаче цялата история остава позната като “Бостънското клане” – целта на медиите е да хиперболизират и многократно преувеличат фактите за случая. Жертвите си оставт пет, но според вестниците, те са убити по изключителнo жесток начин, (което не е така) и го наричат “клането на века”. Само три години по-късно идва нов случай – “Бостънското чаено парти” през 1773 г. – група американски патриоти, преоблечени като индианци проникват на закотвен на брега британкси кораб и изхвълят в морето целия товар от чай, който се намирал на борда му. Този случай се смята за първият в историята на Америка класически пример за организиране на специално сьбитие и използването на методи на преспосредничеството във връзките с обществеността. Първият, който вярвал, че пресата може да бъде най-мощното оръжие в защита на зараждащата се нация е Самюел Адамс. Адамс е един от основоположниците на принципите на пъблик рилейшънс. Неговият новаторски подход за мобилизиране на общественото мнение е демонстрация на ефективността на цял ред от техники и методи на връзките с обществеността, влизащи в арсенала на съвременния PR. За първи път по времето на Адамс започва използването на символи като рекламна цел, използване на лозунги, организиране на събития, изпреварване на опонента и постоянно влияние в хода на кампанията на всички възможни канали върху общественото мнение, за пропаганда на нови идеи и убеждения.

В края на 20-те и в началото на 30-те години за първи път започва да се говори за PR-a като професия. Най-известните теоритици по това време са Амос Кендъл и Финеас Бартън. Но за първи път за професия PR се заговаря, когато Андрю Джаксън е избран за президент на САЩ. На този “човек от народа” е нужен един специалист, който да изгради имиджа на президентa. С тази задача е натоварен именно Амос Кендъл – и за тази му работа започва да се плаща – от този момент се смята, че PR-a вече е професия. Амос Кендъл е първият в историята на пъблик рилейшънс прессекретар на президент. С името на Финеас Бартън пък се свързва появата на пресагентвото. Бартън обичал откровенно да лъже и манипулира публиката. Именно с него е свързано разбирането за публичността като метод за “заблуждаване на публиката”. Освен всчико друго, което правил, Бартън създавал и знаменитости – грижел се за тяхната популярност и реклама, но разбира се, не забравял и собствените си интереси.

Съвременният етап от развитието на социалната технология пъблик рилейшънс започва в края на 19 и началото на 20 век. Това е периодът на оживената индустриализация и на прехода към масовото производство. Това са и бурните времена на масовите протести. През 1870 г. по време на публични протести срещу затварянето на нюйоркската железница по решение на собственика и Вандербилт, самият шеф изговаря крилатата фраза “Плюя на публиката”. Настъпва времето на мощните антимонополистки движения. Точно по това време мощен импулс на системата на връзките с обществеността дава структурирането на националния пазар и превръщането на пресата в информационно средство от национален мащаб.

След като заговорихме за професия е нужно и да споменем, кога за първи път след като Амос Кендъл е бил назначен на щат като специалист по пъблик рилейшънс, е създаден и първият корпоратвиен отдел по PR. Това се случва през 1889 г. от Джордж Уестингхаус в неговата собствена електрическа компания. Първата американска фирма, която предлага специални услуги на своите клиенти в областта на връзките с обществеността е открита в Бостън през 1990 г. под името “Пъблисити бюро”. Тя е основана от Томас Марвин, Хърбърт Смоул и Джордж Микаелис. Тяхната фирмена философия била единствено да оказват пресагентски услуги на колкото може повече клиенти, за съответното добро възнаграждение.

Постепенно и в други американски градове започват една след друга да възникват PR-фирми – най-много са те във Вашингтон. С появата на самите фирми, които предлагат подобни услуги, съвсем нормално е да има и огромна нужда от специалисти. С появата на Айви Лий, публичността като форма на комуникация с пресата, придобива ново съсдържание. Роденият в Джорджия Айви Лий по-късно с право е наречен “бащата на пъблик рилейшънс”. Лий е убеден, че за разлика от Барнъм, който явно манипулира публиката и от Вандербилд, който “плюе на публиката”, публиката трябва преди всичко да бъде информирана, за да може да възприема най-лесно нещата, които се случват около нея. През 1906 г. Айви Лий създава “Декларацията на принципите”, в която формулира своите убеждения и възгледи за самата професия, както и обръщения към издателите на вестници.

За утвърждаването на професионалния статус на пъблик рилейшънс най-голяма роля играе Едуард Бърнайс. Бернайс най-често разсъждава върху значението на общественото мнение в условията на усложняващата се социална среда. Според него трябва да нарастне потребността от апелиране към публиката, има остра нужда от специализирани мнения за професионални съвети в работата и практиката, които трябва да бъдат давани именно от практиците в областта на пъблик рилейшънс.

Пъблик рилейшънс често се смесва с други дейности, поради разнообразния си интрументариум. Практиката на PR-a обхваща множество видове дейности: пресагентсвто, публичност, пъблик афеърс, промоции, пропаганда, реклама, маркетинг и др. С няколко думи ще разгледаме разликите между тези дейности.

Пресагентсвто: Пресагентството е процес на подготовката и написването на материалите или пък организирането на специални сьбития с цел привличане на вниманието на средствата на масовата комуникация, за да бъдат забелязани от публиката.

Публичност: Публичност е информация от независим източник, преданзначена за медиите, тъй като притежава ценността на новина. Публичността е неконтролиран метод за поместване на съобщения в средствата за масова информация, тъй като източникът на посланието не заплаща за неговото публикуване или излъчване.

Пъблик афеърс: Работата на службите или отделите на държавните институции, свързана с обществените дела, е особен вид пъблик рилейшънс, отнасящ се до установяването и поддържането на доброжелателни отношения между правителството или органите на местно самоуправление и широката общественост.

Пропаганда: Пропагандата се стреми чрез използването на ефективните техники на убеждаващото въздействие да присъединява големи групи хора към ценностите най-вече на определената идеология.

Реклама: Рекламата отправя възможно най-убедителното послание до потенциалните купувачи на продукт или услига, целящо да предизвика покупка при възможно най-ниски разходи.

Маркетинг: Маркетънгът представлява координирана програма за изследване, създаване на продукт, опаковане, определяне на цената, промоциране и дистрибуция. Целта е да се привлече и задоволи клиентът.

ЙОСИФ ХЕРБСТ ЗА СВОБОДАТА НА ПЕЧАТА И ПРОФЕСИОНАЛНОТО МАЙСТОРСТВО юни 1, 2009

Със своите публикации, Йосиф Хербст въвежда българската журналистика до най-високите етажи

на европейското общество. Няма да е пресилено сравнението му с храбрия Карл фон Осетски, който през 30-те години е единственият журналист, получил Нобелова награда, заради борбата си с фашизма.

Йосиф Хербст е роден на 20 ноември 1875 г. в Одрин, в семейството на Аков Хербст, инспектор по железниците. Хербст  завършва Мъжката гимназия в София, след това военно училище и получава титлата подпоручик, а през 1898 г. са първите му журналистически прояви във в. “Военни известия”. Често той може да бъде забелязан сред журналисти и писатели като Кирил Христов, Славейков и Михайловски. Точно по времето, когато завършва военното училище се развива “аферата Драйфус” и породените от нея предупреждения, предразсъдъци и подозрения, “заразили” българските военни. Но дори и това не накърнява неговото национално самосъзнание и пълноценното му българско мислене. Дори се съветва със С. Радев как да си смени името (Хербст означава на немски есен). Той е човекът, който владее до съвършенство българския език, макар че познава и добре и останалите европейски езици. През 1900 година започва да издава русенския в. “Вестник”, пише интересни статии за задачите на извънстоличния печат, който може да е полезен за модернизацията на този край, в който излиза. Но по финансови причини вестникът спира. По настояване на брат си Карл Хербст, се премества в София.

През 1902 година започва да излиза “Български търговски вестник”, който се превръща в журналистическа икона, а след това Хербст става главен редактор на ежедневника “Дневник”. През 1907 година прави изданието “Гражданин”, заедно с голяма част от уволнените от Фердинанд професори. В същия период се сближава с Екатерина Каравелова и дъщерите й. По късно се оженва за дъщерята на един от най-големите виенски банкери. Става член на Демократическата партия. За съжаление, не след дълго съпругата му се разболява от психологична вманиаченост по чистотата. Раждат им се две деца – Илза и Курт. Илза става мисионерка, а синът му е убит, заради политически борби. По късно Хербст напуска Демократическата партия и участва в Балканската война, където Антон Страшимиров пише “Вихърът”. Взима участие и в Междусъюзническата война, където е ранен и лежи 3 дни под телата на убитите. По-късно от куршума, пронизал тялото му, прави брошка.

По време на първата национална катастрофа от 1913 г., когато Фердинанд иска да абдикира, но Франц Йосиф не му позволява, се стига до идеята за създаване на орган за регулация на печата, през който да се прокрадват идеите на Австро-Унгария. Така е създадена Дирекция на печата, а нейн директор става Хербст, като е убеден, че така най-много може да допринесе за осъществяване на националните български идеали. Шест години по-късно е уволнен, заради конфликта си с министър-председателя и с Атанас Дамянов. Изпратен е на фронта, откъдето описва не само военните дейнствия, но и настроенията в редиците и опасността от бунт. “Не само България загуби войната, загуби я всеки от нас поотделно”, по-късно ще напише той.

През 1921 г. сключва брак с Виола Каравелова, най-красивата жена в София, а година по-късно отново се връща към журналистиката във в. “Развигор” на Елин Пелин и Иван Балабанов. През 1923 г. излиза книгата му ”Вчера, днес и утре”. Това е творба-равносметка на неговото 25-годишно участие в журналистиката и обществено-политическия живот, равносметка на цяла една епоха, която ще приключи на 9 юни 1923. “В много университети вече има катедри по вестникарство. Това показва, че вестникарството се признава за наука, макар, че то е изкуство”…”Има вестникари и новинари. Бягай от последните, защото за тях новината е по-важна от самото събитие”,  разказва Хербст в книгата си. В нея пише още:

„Безпристрастен, хеле пък безстрастен журналист, е журналистически евнух.”

„Без цензура и баба знае да се бори за идеи. Майсторство се иска под режим на цензура да се разбереш с читателите.”

„Вестникар, който е постоянно по лов на интервюта, си е преместил ума в краката: по-добре може да тича, отколкото да мисли.”

Безмислено е да се надяваме, че днешните “медиини босове” ще прояват интерес към тази книга, че ще прочетат някой друг ред от нея и ще поразмислят над прочетеното. Те гонят тираж, воюват за реклами, ужасяват се от падащия им рейтинг и се хвърлят през глава да уреждат томболи, лотарии и какво ли още не само, за да задържат вниманието на своите читатели, слушатели и зрители. Но  „журналистика не бива да бъде като чимшир – зиме и лете зелена, но на нищо да не мирише“, (Захари Стоянов).

На Йосиф Хербст се пада горчивата роля в своите издания след преврата да пише кървавата история на Гражданската война, като се превръща в герой на борбата срещу политическото насилие и фашизма. Започва със списание “Вик за свободни хора”, издава в. “АБВ”, който е първото илюстровано издание. Продължава в “Ек утринен” и “Ек вечерен”. Пише и за вестник “Днес”, като на 16 април остро осъжда атентата в църквата „Св. Неделя”. След това Хербст изчезва безследно. Той взема отношение и към политическите убийства от този период, като остро осъжда и “червения”, и “белия” режим. Журналистът отразява дори арестуването на Гео Милев и показва как чрез журналистиката могат да се правят политически внушения – “политическите органи са снабдени с бели ръкавици. Но за да пипат по-нежно не са нужни ръкавици. Те контрастират с черните рамки на некролозите”.

Колкото повече се разраства Гражданската война, толкова повече Хербст пише за конституцията, за демокрацията, за неотменните човешки права и свободи, не престава да се занимава и с полицията – един от най-бруталните репресивни органи на режима и въпреки всичкото варварство на своята епоха той продължава да повтаря, да внушава все същата мисъл, която е вложил в писмото си от 1918 г. – “Човешкият живот няма еквивалент”. Хербст блестящо описва и политиката на кабинета на Цанков и поведението на княза: “Българският народ иска свобода, хляб и мир, напразно се опитвате да го ощастливите…. Нима може да се живее спокойно? Този режим копае огромна пропаст, но кой ще се срине в нея” и “Стига си царувал царю честити, поуправлявай сегиз-тогиз”.

Ето как Хербст пише историята на всеки отминал ден, пише я по неговия изказ: “С членоразделна свободна реч и с викове, викове, викове, възклицания, междуметия…”

И Хербст, и Гео Милев разпознават истинския лик на фашизма, но и фашистите ги разпознаха. Хербст дори получава писмо, в което ясно е написано: “Ръката, която е вдигната срещу вас, никой не ще може да спре… смърт вам и на вашите деца”. Правителството и Двореца опитват всички средства да го обезвредят. Нищо не помага, нито спирането на вестниците, нито финансовите проблеми. Накрая се прибягва до най-сигурната заплаха – пред входната му врата е оставено тялото на Вълко Иванов (секретар на комунистическата партия). За отмъщение комунистите убиват проф. Никола Милев. Хербст разбира смисъла на заплахата, но въпреки това по най-недвусмислен начин осъжда и двете убийства: “Вълчо Иванов и Никола Милев не се познаваха, но въпреки това паднаха, един след друг, жертва на едно и също умопомрачение”.

В разгара на публицистичната си дейност Хербст пише с кратки изречения, но със силни въздействащи думи. Макар съветите да укроти тона, Хербст не спира и дори отговаря, че все още не е намерил достатъчно силни думи  срещу “умствения мързел, лицемерието и незнанието”. След атентата в църквата „Света Неделя”, свързан с европейската политика, интерсите на Коминтерна, ВМРО, публицистът осъжда оправданието на политическите убийства, като проява на индивидуален терор. “Поколенията един ден ще се ужасят от този бляскъв стълб от имена. Шепа народ сме. Стига жертви”.

И така “безследно изчезналият” Йосиф Хербст все пак не изчезва безследно. Дирята, която той остави в историята на бългаската журналистика, го поставя сред най-ярките й имена.

Използвана литература:

1. Хербст Й., ,,Вчера, днес и утре”, ,,Захарий Стоянов’’, С., 2006
2. Панайотов Ф., „Йосиф Хербст Живот и смърт” , Партиздат, С., 1981
3. Панайотов Ф., „Вестници и вестникари”, „Захарий Стоянов”, С.,2008