PUBLIC AFFAIRS [Mariyan Tomov]

THE POINT OF VIEW WHICH NOBODY REVEALS

ВЕЛИЗАР СТОИЛОВ УПРАВЛЯВА СЪРФ И СОФИЯ юли 6, 2008

Filed under: СЪДБИ — Мариян Томов @ 11:35 am

Велизар Стоилов със съпругата си

По морето е слънчево, вятърът е от 15 до 25 възела. Това е идеалното време за „порене” на водата с уиндсърф: „Сезонът за мен вече започна!, въодушевено споделя роденият на 30 юли 1952 г. зам. кмет на столицата Велизар Стоилов. От близо 30 г. карам уиндсърф. Изживяванито е страхотно. Опасността, риска и удоволствието са тези които ме карат отново и отново да скоча върху дъската и да „яхна” вълната.”

Любителят на екстремния спорт, както и в политиката си има своите съветници които да му помагат при заплетените казуси, така и когато кара сърф не го прави сам: „С приятели освен всичко е и по-весело. Понеже морето е далече, а времето за удоволствия не е много, най-често ходя на язовира в село Долна Диканя. Там условията за уиндсърф са много добри, но водата винаги крие своите опасности. Веднъж, при бурен вятър бях навлезнал доста навътре с борда, разказва Стоилов. Тогава ми се счупи гика (мачтата) и добре, че бяха приятелите ми да ме издърпат на брега.”

Стоилов на плажа „Копа Кабана“ в Бразилия

Когато снегът покрие билата на курортите ни, кметът кара там ски със семейството си. Често играе и тенис на корт, като мери сили с кмета Бойко Борисов. „Всъщност любовта към спорта е още от ученическите ми години, когато тренирах лека атлетика”, казва Велизар. Той има призови места на републикански първенства на троен скок: „Имаше периоди когато тренировките бяха доста натоварващи. Но упоритостта и постоянството в спорта ме научиха на дисциплина и борбеност. Научих се и да губя. А това е най-важното – да умееш да бъдеш след лидерите.”

Да конструира най-различни видове банцинги или циркуляри, Велизар също умее да прави без никакви спънки. След което той може да намери пазар за продажбата им като отпуска изгодни кредити при закупуването на машините. Това е така, защото той е завършил Технология на машиностроенето и режещите машини в Техническия университет, а след това и Банков мениджмънт. „Първата специалност ми дава възможност за пространствено мислене. Математиката, геометрията, чертането развиват много мисълта, обема на знанията и възгледите в триизмерното пространство, разсъждава технократът.

В кабинета на Стоилов в Столична община сн. Мариян Томов

Той надгражда знанията си и с банковия мениджмънт, като от 1993 г. до 2003 г. заема ключови позиции в банковата сфера. Първо работи в „Биохим” (1993 – 1997 г.) като от директор на клон се издига до главен секретар. После отива в БНБ, където е назначен на същата длъжност. „За пръв път деноминацията през 1999 г. се осъществи изцяло в България. Тогава за броени месеци трябваше да произведем банкнотите като дизайн, като метод на отпечатване на копюрите от 1 лв. до 50 лв., а после и 100 – те лв. Всичко мина през моята глава. Но сега съм доволен, че съм бил част от целия този исторически процес.”

С чувство за сантимент, Велизар разказва за друго историческо събитие. „То преобрази живота и мирогледа ми.” Тогавашният лекоатлет, който често е флиртувал с девойките, споделя как е срещнал голямата си любов. „Обичта по спорта ни събра с Дима още в студентските ни години. Тя тогава играеше баскетбол в „Левски-Спартак”. На един купон у приятели успях да пленя сърцето й. Явно добре съм го направил щом и до днес сме неразделни с жена ми, чиято страст по спорта е същата като от преди 30 г. Сега тя е баскетболна треньорка.”

Заповедите „по кметски” отстъпват на спортните треньорски тактики, които прилага нежната половинка в дома на семейството. Велизар открито си признава, че нещата при тях стоят като в следния виц: „Две жени си говорят:

- Кой управлява у дома? – пита едната

- Аз управлявам, уверено казва другата. Аз пера, готвя, чистя.

- Ами мъжа ти?

- А, остави го него. Той не умее да управлява. Все се среща с разни премиери и министри, като обсъждат някакви техни си работи.”

Въпреки че, двете дъщери на семейството вече са големи и самостоятелни, и двамата родители обединяват силите си в това да им дават житейски съвети. „Голямата е кардиолог, а малката скоро се дипломира в Техническия университет. Тя искам да запише икономическа специалност, както аз постъпих навремето, споделя желанията си бащата. Защото, според мен, между техниката и икономиката е тънката линия на успеха, на доброто съчетаване между двете.

Пазарната икономика, бизнеса и високите технологии са двигателят, който движи прогреса в държавата, убеден е Велизар, който влиза в политиката с новия мандат на Стефан Софиянски. За сътресенията и оставките на лидерите в дясното пространство, зам. кметът все пак е оптимист, че нещата ще се оправят: „Празни пространства и в природата няма. Ще дойдат млади лица, можещи, които ще стабилизират десницата.”

Проблемите вдясно са сякаш отражение на трудностите, с които всекидневно се сблъсква зам. кметът на столицата. Едно от тях, наскоро беше евентуалната стачка която готвеха шофьорите от градския транспорт, точно преди изборите. За това се изказаха публични мнения, че цялата еуфория и страх, че столичани няма да могат да стигнат до работните си места, е само политически трик за печелене на гласове. „Аз съм откровен и всичко което мисля го казвам. Щом толкова хора говорят за това – винаги има истина.”, искрен е Велизар.

Трудностите след увеличението на заплатите на шофьорите обаче си остават. Един от тях е разликата от 4,5 млн. лв., които държавата не е предвидила за част от гражданите, ползващи карти с намаление за общинския транспорт. „Това са все проблеми, при които нормално е, да се случват и противоречия за решаването им между мен и кмета Борисов. Но най-важното е те да се преодоляват бързо и безболезнено.”, надява се зам. кметът.

Трудният лабиринт, като че ли без изход засега, са задръстванията, които почти ежедневно тровят живота на софиянци. А на тях единственият вариант, които им остава е да ругаят недоволни по общината. Велизар си обяснява натоварения трафик с манталитета на българина: „Между „Булбанк” и паметника „Света София” има подземни гаражи, но хората си тъпчат колите отгоре с цел да не плащат. Изобретателността на нашенеца стига до там, че когато си паркира автомобила на синя зона, от багажника си той вади скоба за нарушение и сам си я поставя. Има такива сигнали, достигнали до мен.”

От общината имат добра идея – да се плаща за престой в синята зона с sms–и. ”Това ще улесни процедурата. Но и тук има спънки. Трите мобилни оператора, през които ще минава услугата искат голям процент от изпратените sms-и. В крайна сметка, Общината е тази която трябва да печели.”, категоричен е Стоилов. Той въздиша леко и споделя: „Поне вече няма толкова паяци. Преди умишлено избягвах да вървя по възлови улици като „Пиротска” или „Витоша”, защото винаги се натъквах на грозната гледка, как паякът обикаля и с много зор вдига някоя неправилно паркирала кола, пред смаяния поглед на минувачите.”

Трите въпросителни „ще” – Ще се спазят ли поставените сроковете за откриването на новите метро станции? Ще се съборят ли застроените обекти, които спират дейностите по разширяването на „Южната дъга” на околовръстното? Ще има ли установени спирки на маршрутните таксита?, са „отворените рани” на столицата.

„Първото „ще”- сроковете за метрото, е по график до края на 2008 г. Има обаче изоставане по изпълнението от японската фирма, която работи в централната градска част. Сега успяват да наваксат., обяснява зам. кметът. До края на тази година пък трябва да е готова станцията от Интерпрет до Младост, където задачата се изпълнява от българска фирма. Но целта е да открием станциите едновременно. „Относно „Южната дъга”, от общината работим съвместно с Министерския съвет и се надяваме законно да решим проблема с „уж” временно застроените обекти там.

Велизар е на мнение, че ако има установени спирки на маршрутките, те ще се откажат да обслужват клиентите, а изходът пак ще е заплахата с някоя стачка, която да блокира София. „Това по което ние работим е ако може да забраним те да спират на зебри, след светофарите, на кръстовища.” Въпреки многото трудности на големия метрополитен, зам. кметът казва: „Зад грижите все пак стоят емоциите и гордостта, че си част от тази проблематика и можеш да допринесеш с нещо за своя град.”


 

КОЙ ДЪРПА КОНЦИТЕ В „Ериксон България“? юли 4, 2008

Filed under: СЪДБИ — Мариян Томов @ 12:50 pm
Аурелио Каликия

Италианецът Аурелио Каликия емигрира заедно със семейството си още когато е на 12 години. В търсене на американската мечта родителите му изоставят плодородните земи, които притежават в покрайнините на Рим. А от илюминатора на самолета младежът тъжно се взира във вече бившата си къща, нивите и полята, по които до неотдавна е тичал. Те все повече се смаляват и отдалечават от очите му. Постепенно облаците на хоризонта се сгъстяват и сякаш най-добре описват неясното бъдеще, което очаква фермерите зад Океана.
Аурелио обаче се нагажда като морж в студени води в новата си родина. Намира си добра работа в Ню Йорк, където се установява със семейството си. „Това беше периодът, в който всички около мен искаха да станат адвокати или лекари, а аз бях само телефонист в една американска компания – разказва италианецът. На 16 години обаче постепенно започнах да се интересувам от високите технологии. И когато трябваше да избера каква специалност да изучавам в университета, изборът ми вече беше ясен – инженер.“
Каликия се дипломира в Нюйоркския технологичен институт. Още докато следва, е назначен от Американо-японската компания НЕК (NEC) като техник. Отначало свързва кабели и помага в изграждането на телефонни връзки. След това идва повратният момент -
от обикновен „жичкаджия“
Аурелио попада в отдел „Продажби“.
на компанията. „Това бяха първите ми стъпки в работата с клиенти. Постепенно обаче започнах да увеличавам дела на продажбите, които правех. Така пред мен се откри динамичният свят на пазара и търговията.
Не по-малко динамични се оказват и повратите в личния му живот. Дали да напусне печелившата компания NEK, в която си е създал доста солидни позиции? Да загърби ли Америка, след като е прекарал в страната повече от 20 години? „Или да се впусна в ново приключение като мениджър на телекомуникационната компания „Ериксон“ (Ericsson) в родната си Италия и вече със съпругата си?“, която също е със статут на италиански емигрант.
…Марко и Винсент, двете деца на семейството, порастват в Италия. Рим ги привлича с невероятна сила, но, подобно на баща си, и те ще хващат много самолети, които водят до различни точки от земното кълбо. Пътуванията не са предварително планувани, те са следствие от много обстоятелства, свързани с личния и професионалния живот на Аурелио…
С развитието на мобилните телефони конкуренцията на пазара става все по-ожесточена. Това предполага и много усилия както от страна на мениджърите, така и на персонала във вечната надпревара за пазарни позиции. Знанието и компетентността на служителите в една компания определят пряко нейния успех. „Ериксон“ също залага на тези качества и се стреми да инвестира в квалификацията на сътрудниците си. Затова директорите на Аурелио го изпращат на специални курсове, по програмата KAM Executive, в бизнес училище в Лондон.
„В този задочен курс на обучение сякаш израснах в мениджмънта. Научих се как да общувам успешно с персонала си и с клиентите и как по-бързо да продавам определен продукт,“ обяснява инженерът.
Когато в началото на новото хилядолетие директорите му предлагат позиция в „Ериксон“ като мениджър за „Tелеком Италия“ в Гърция, Каликия вижда нов шанс за реализация. Тя обаче е за сметка на брака му, който отдавна не върви.
В поредния полет Рим-Ню Йорк заедно с майка си отпътуват Марко и Винсент. И отново виждат от малките прозорчета на самолета Италия. От високо тя изглежда малка като бебешка длан. Но този път гледката сякаш носи само меланхолия и тъга за съпругата на Аурелио.
Най-емоционалните моменти
които Аурелио преживява на гръцка земя, са уроците по латино танци. В ритъма на салсата, мамбото и румбата също толкова страстно и пламенно италианецът се влюбва и в учителката си по танци. „Тя е много красива и добра дама – определя я той. – Когато я срещнах, вече бях разведен от близо три години. Сега живеем заедно в София.“
Ето защо мениджърът за България и Македония не пропуска повод да се забавлява в някое наше чалга заведение, в гръцка таверна или латино бар. Все пак мнозина биха си задали въпроса: дали не е зарязал двамата си синове в една далечна страна, провокиран от изцяло кариеристични интереси?
„Когато си на 16 години в Съединените американски щати, си доста независим, изтъква Аурелио. Пък и моите синове на по 20 (Марко) и 21 години (Винсент). По-големият отиде да учи за една година в Англия, но в момента следва в Ню Йорк. Винсент реши да се премести от Ню Йорк, където живееше с майка си и брат си, и отиде да учи в Калифорнийския университет.“
Въпреки хилядите километри Аурелио все пак прекарва лятото, Коледните празници и дългите уикенди с децата си. „Следващата седмица ще отида да ги видя в САЩ. През лятото също бяхме заедно – те посетиха София за няколко дни. След това почивахме във Варна. Направихме си и екскурзия до Гърция, където имам вила. Да, понякога ми липсват, но това е нещо нормално“, споделя родителят.
В момента той е изцяло зает с делата на компанията, което му помага да запълни празнотата от отсъствието на децата му. За 20-те години работа в сферата на телекомуникациите Каликия е натрупал изключителен опит. „Добрият мениджър напътства определени хора да правят определено нещо. Докато добрият лидер е човекът, който останалите в компанията са готови да следват, разсъждава Аурелио. – Според мен имам всички качества да се определя като управленец от втория тип.“
Тази позиция на мениджъра е сходна с разбиранията на Жан-Жак Русо. Според него хората в обществото изпълняват различни роли. Изпълнявайки своята роля, Каликия е този, който дърпа конците в „Ериксон“.
Подходът ми на ръководител
е „Отворените врати“, подчертава мениджърът. Той се изразява в свободната комуникация между мен и служителите ми. Шегуваме се, разговаряме неформално, задавам им въпроси от различно естество. Карам ги да се чувстват релаксирани на работното си място, а не пренапрегнати от задачите, които трябва да свършат до края на деня. В този случай споделянето и обсъждането на възникнал проблем до голяма степен помагат за разрешаването му. Именно затова не бива да издигаме бариери помежду си и пред възможността за диалог.“
С този лидерски подход целите пред шефа на „Ериксон“, който е у нас от 14 години, изглеждат леснопостижими: „Стремежът ни е да бъдем не само доставчик на българския пазар, но и да предоставяме на потребителите различни решения. С една дума – да станем малка част от света на клиентите си. А това дори е повече от бизнес. Необходимо е и да разширяваме влиянието на „Ериксон“. За да изпълним тази цел, един от приоритетите ни е сътрудничеството с други компании, най-вече от Западна Европа.“
Ако тази дългосрочна стратегия бъде реализирана успешно, със сигурност ще повиши стойността на акциите на транснационалната ни компания. Това несъмнено ще покачи и цената на Аурелио Каликия като желан и висококвалифициран мениджър. Все пак компаниите ще трябва да се съобразяват и с плановете на Каликия, който след мандата си в „Ериксон“ за България и Македония иска да се върне в САЩ. Но чаровната танцьорка, парите и предизвикателствата не за първи път могат да преобърнат плановете на 46-годишния италианец. А той да се окаже новият лидер на телекомуникационна компания, например, в Дубай.

ВИЗИТКА
Аурелио Каликия е регионален мениджър на „Ериксон“ за България и Македония от 1 юни 2007 г. Каликия е на 46 г., има диплома по електронно инженерство от Нюйоркския институт по технологиите. Започва кариерата си в телекомуникациите в САЩ с НЕК Америка. По-късно, през 1987 г., той решава да продължи международния си опит и започва да работи с Ericsson в Рим, Италия. Междувременно посещава важни курсове и обучения, сред които програма за KAM Executive в бизнес училището в Лондон. Преди настоящата длъжност, той е заемал различни позиции в „Ериксон“ като мениджър за „Tелеком Италия“ в Гърция и Мениджър за „Космоте груп“ (Cosmote Group) в България. На поста регионален мениджър Каликия заема мястото на Томас Сванефалк.

 

 

 

 

 

 

 

МАКЕДОНСКАТА ФУРИЯ В АКУШЕР-ГИНЕКОЛОГИЯТА юли 1, 2008

Filed under: СЪДБИ — Мариян Томов @ 1:43 pm

д-р Тиана Николова  сн. Мариян Томов

Свети Лазар“ е първата частна болница в София, специализирана изцяло в грижата за женското здраве. Усилията на лекарите в нея са съсредоточени в областите акушерство, гинекология, инвитро и лечение на стерилитет, стволови клетки, педиатрия.

Собствениците на клиниката, която е построена през 1999 г.  д-р Тияна Николова и съпругът й д-р Валентин Николов се готвят да напишат нова страница от медицинската ни история. Те ще изградят първата българска болница в чужбина. Успешният модел „болница, посветена на женското здраве“ ще бъде пренесен и в Скопие. Още през лятото „Свети Лазар“ печели явния търг за земята, която македонските власти са определили за изграждане на здравно заведение. Днес вече е започнал строежа на сградата. Болницата ще бъде разположена в голям парк близо до река Вардар.

Общата инвестиция в проекта ще бъде в размер на 3 млн. евро. Сумата е необходима, освен за земята и сградата, за пълното оборудване с нова медицинска апаратура. Значителни ресурси са предвидени за структуриране на лечебния процес по модел на българската болница и за обучение на лекарите и персонала според стандартите, достигнати в София.

Следваща стъпка е привличането на водещи македонски лекари, които да поемат грижата за пациентките. „Болница, посветена на женското здраве, определено е нещо, от което в Македония има нужда, казва Тияна. Има и още една добра новина. Когато пренесем школата на „Свети Лазар“ и в бившата югославска република, най-добрите

доктори от София и Скопие ще могат да обединяват усилията си

знанията си и опита си. Така ние ще можем да направим повече за здравето на пациентката, независимо в коя страна се намира тя.“ Амбицийте на Тияна са след този проект, да изгради още една болница на Балканите.

Докторката е избрала да построи болничното заведение в Скопие по редица причини. Тя е родена в Белград през 1968 година. Баща й, който също е гинеколог е македонец, а майка й е от Сърбия. Тияна с любов, обсебена от приятните спомени от детството си в Скопие, разказва за него. Споменава за велика Югославия като чувство на патриотизъм се долавя във всяка нейна дума. Смее се гласовито, енергично размахва ръце когато се връща към историята на родината си.

Картината на устойчиво развитие обаче доста бързо се променя. Отделните държави в границите на федерацията надигат глас за независимост. Проблемът с косовските албанци, макар и в начална фаза се задълбочава. Войната в началото на 90-те години вече е реалност. Заедно с тези политически и нестабилни икономически процеси отделната личност е поставена на заден план пред общата кауза.

Това е време, в което трябва да се живее или да се мре. Белград изглежда мрачен и негостоприемен. Портите му са затворени за прием на специалисти, особенно от провъзгласилата се за независима Македония. В безпокойствието и тягостните настроения, мъничко пияно издава звуци като ангелски звън. Те идват от дома на Тияна, която от малка е

запленена от хубостта на музиката

Дългите, нежни пръсти на дипломиралата се специалистка и до днес леко се движат по клавишите на музикалния инструмент. Със симфонийте на Моцарт, Бетовен и Щраус, тя си отпочива вглъбена в мелодичността на собствения си свят.

Веднага когато Николова се дипломира през 1991 г. в Медицинския факултет в Скопие, планира да специализира в Швеция. Оттам обаче не получава отговор. „В Скопие пък трябваше да мина 2 г. стаж и чак тогава да преценят дали да ме назначат на работа. Но това е много време, което щях да пропилея от моя живот“, разсъждава тя.  Специалистът по акушерство и гинекология, случайно дочува подмятане от роднини. Те споделили пред баща й, че тя може да специализира в Университетската болница „Майчин дом“ в София. Веднага щом разбира, че тук има „жажда“ за гинеколози, докторката стяга багажа си.

Двупосочният билет за автобуса, още след първия ден престои в България е захвърлен в коша. Гигантските и тежки куфари са пъхнати в прашен и тъмен ъгъл в новото жилище на Тияна. С по-скромни по размер „дисаги“ тя пътува за специализации по гинекология и колпоскопия в институти в Шри Ланка и Испания, и по лапароскопия в Белгия.

…Детето ви поема плахо първите си вдишвания кислород, плаче за да прояви характер и каприз. Мъничките му ръце се протягат любопитно, сякаш искат да докоснат и изучат новия за тях свят. Душата на майката, гушнала бебето си, сякаш танцува жизнерадостно, опиянена от крилато щастие. Появата на нов живот може да бъде и стряскащо – дори за акушер. „Много се уплаших когато едно бебе се роди и веднага ме хвана за пръстите. Дори не го бяхме извадили цялото при секцио и хоп! Прояви много силен рефлекс, описва случая Тияна.

В практиката си в „Майчин дом“, лекарката е очарована от познанията на д-р Валентин Николов. Той е един от пионерите при въвеждането на пренаталната диагностика на вродените уродства. Въвежда в рутинната практика триизмерната ехография на плода в реално време. След няколко професионални урока, Вальо й предлага да излезнат на по кафе. На следващия ден поканата е вече за вечеря в ресторант, разходка под звездите,

малко „пътешествие“ до семейство Николови

После, както често се случва, мъжът пада на колене пред жената и й предлага брак. Ръцете обикновенно треперят, езикът се завързва. Като резултат от тази решителна постъпка, семейството днес има 12 годишна дъщеря. Тя учи в Англо-американското училище в София.

Според Николова както бракът, така и бизнесът се основават на риск. Измеренята му са най-вече финансови. Всичко което с Вальо са направили до момента е на кредит и ипотека. Райфайзенбанк се е оказала институцията, която напълно се е доверила в разработения проект на докторите. „Е, и баща ми помогна малко“, споделя акушерката. Тя обаче е разочарована от порочния корупционен кръг в медицинската система у нас. Докторката, отблизо е ставала свидетел на допълнителни „дарения“ – правени от някой пациент по „молба“ на лекаря. Тази тъмна практика всъщност е зародила идеята у нея да построи частна болница.

„Ситуацията в България беше много съмнителна, разказва Тияна. Тук се действа на много ниско ниво. Затова криобанката, с която ние работим, е датска. Има възможност нашите пациенти да получат сперма от всякакви конституционни типове на хора, в смисъл средиземноморски, скандинавски, азиатски, както и от различни раси. Ние избираме типажите, изгледа, който се хареса на пациентите, кръвната група и характеристиките на човека, от който се взема спермата – цвета на косата, на очите, пушач ли е или не, каква е професията му.“

Македонката, организира първата в България банка и лаборатория за стволови клетки има съществен принос и във въвеждането на 3D live ултразвуковото проследяване на бременността. От три години болницата разполага с банка за съхранение на стволови клетки. Засега по-голяма възможност за замразяването им имат семейства, които са финансово стабилни. Взимането, обработката, замразяването и съхраняването им само за първата година в „Свети Лазар“ е 2200 евро. Всяка следваща година то струва по 140 евро.

За дългия си престои в страната, Тияна прави

анатомия на корупцията в медицината

„Така е най-лесно – парите да идват наготово, без да си напрягате мозъка, обяснява тя с македонски акцент. – Причините са, че отговорността в една голяма болница се размива. Един пациент го поемат няколко човека. Ако нещо се случи с него, нещата така се завъртат, че накрая уж никой от докторите не е виновен. Реално, нещата така се въртят, че един лекар в държавна болница взема от 5 хил. до 7 хил. лева. Коментарът по-натам е излишен. „

Тияна, която е и мениджър в „Свети Лазар“ изтъква, че когато болницата е била вече построена, трудно се е намерил персонал за нея. „Никой не искаше да дойде да работи в частно заведение. Тук отговорността е по-голяма, няма и странични доходи.“Според нея, система ни е сбъркана. „Цялото съсловие си е легнало така на брашното, че не иска повече да се мърда оттам. Нереални са и цените от касата.“

Порочният кръг може да бъде премахнат според акушерката. „Има изход, ама нема дръжава“, заключава тя на македонски. – Ако се хванат поне трима доктори с подкуп, осъдят се и се назначи нормален директор по болниците – това нещо „ке умре“ за нула време.  В момента хаосът е пълен.“ За него, Тияна обвинява политиците в тази сфера, които също имат изгода да запазят статуквото. Тя твърди, че такава корупционна практика не съществува в Македония.

Тези проблеми са се превърнали в досадно и дразнещо ежедневие за всеки българин. Явно затова министърът на държавната администрация и административната реформа Николай Василев е решил да си ги спести. Жена му е родила именно в болница „Свети Лазар“. Певиците Сашка Васева и Алисия също са се възползвали от опита на доктор Николова.

Спокойно, акушер-гинекологът може да се откаже да работи като доктор. „Практикувам само защото съм влюбена в професията си!“

 

 

 

 

 

 

 

ФИЗИКЪТ КОЙТО ЕКСПЕРИМЕНТИРА С ПИЦИ

Filed under: СЪДБИ — Мариян Томов @ 1:36 pm
Ангел Стоянов  сн. Мариян Томов

С видимо въодушевление той заговаря за своя проект: „Започнахме да работим по него още преди две години. От немска фирма тогава, дойде предложение към нас да произвеждаме датчици за автомобили, които да мерят гъстотата на маслото в двигателя. След като сте изминали 10 хил. км. с колата си, вие задължително трябва да смените маслото. С помощта на този датчик обаче ще знаете точно кога трябва да долеете от него или да го смените. В момента част от автомобилните компании разработват подобни апаратури.“

Ангел Стоянов е роден в София през 1961 година. Страстта му към физиката се ражда заедно с амбициозните проекти на баща му, който е бил машинен инженер. В стремеж да преследва целите си, Ангел е приет специалност „Физика“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Той е един от отличните студенти в университета и веднага щом завършва магистърска степен, през 1990 г. регистрира фирма която се занимава с електроника. „Китайците обаче доста бързо заляха пазара със стоки на ниски цени, разказва физикът. Нещата не вървяха добре. Трябваше да съкратя и персонала от 40 до 20 човека.“

Правителството ни, както и до днес отделя незначителни средства за наука. Затова Ангел търси по-надежден бизнес като източник на доходи. Едва ли обаче свиренето на класическа китара, което той правел добре е бил най-добрият вариант. „Бях в банда, споделя любителят на музиката. Но това едва ли беше нещо с което можех да се издържам. По-скоро бяха момчешки копнежи.“

Всяко момиче си пада по висок, строен и романтичен мъж който да опъва нежно струните на китарата. Все качества които физикът и до днес е запазил. „Много ми беше жал, че тогава нямах пари да си купя по-„яка“ китара. Знаех, че само с музика не става и постепенно към 1998 г. започнах да се оглеждам към нещо друго. С един приятел, който имаше малко повече опит от мен в ресторантьорския бизнес отворихме първия „Дон Домат“ в началото на 1999 година.“

Това никак не е случайно. Ангел споделя с охота, че другото нещо което прави добре е да готви и да се занимава с интерьор. „В нашия сектор всички тези качества са от значение – работата с хора, обстановката, вкуса на храната.“

Очаквано, най-големите трудности с които са се сблъсквали собствениците са били в началото. „Цялата идейна концепция, менюто, интерьора бяха съвсем нови предизвикателства за мен,“ признава физикът. Той е много задължен на съпругата си Даниела Стоянова, която е стояла денонощно на обекта през първите години.

Мъжа й, който много си пада по книгата на Джани Родари – „Приключенията на Лукчо“, предлага да пренесат атмосферата от романа в своето заведение. На сътрудника му Кирил Лолов, който държи 50% от „Дон Домат“ също му се вижда интересна идеята да го изрисуват и подредят в този стил. Художникът го изписа с четката леко ококорен, дебел, смешен.

Историята се развива „Някъде в Европа“. „Затова и униформите на момичетата, не е ясно от къде са, казва Стоянов. Според неговите наблюдения, на някои клиенти те им се струват смешни, други много ги харесват. Явно собственикът е доста привързан към семейната среда защото залага на домашния уют във веригата софийски пицарии – рафтове с книги, бобови зърна поставени в рамка. „Това са неща от природата достатъчно хубави за да придават дух и топлота наоколо“, твърди той.

За да реализират изцяло идейте си, трябвало още средства. Двамата собственици макар и трудно, все пак успяли да намерят банка която да им отпусне желания кредит. Това се оказал само ключът, който отворил вратата от която, като от кутията на Пандора избълвали още трудности. „Не е лесно когато се работи с хора, описва Ангел. Персоналът ни гледа на тази професия като нещо временно, преходно. Повечето от тях са студенти които трябва да се издържат по някакъв начин. Работят колкото да закърпят положението. В кухнята също назначаваме хора които не са професионални готвачи. Не можем да си го позволим и като заплащане.“

За собственика това носи и своите плюсове. „Така не чуваме подмятания като „В Шератон го правехме еди как си“. При нас може да се окаже, че най-добрият ни готвач, ако го помоля да ми направи бъркани яйца, няма да може. Но мен това не ме интересува. Имаме си определено меню и го следваме, категоричен е той. Не можем да задоволяваме капризите на всеки отделен клиент – да му сготвим печена пуйка с кестени например.“

Ангел, който е наясно с математиката, не позволява една пица да се прави по различни начини. Той стриктно спазва формулата в рецептата. „Клиентите ни е недопустимо да усещат кога Иван и кога Георги е на работа. Много държа на това. Ходил съм в други заведения само защото знам, че еди коя си манджа се прави по определен начин и съм готов да ходя винаги там за да я ям. Трябва да се спазват точно рецептите. Ако се изисква един стрък каранфил – трябва да се сложи точно толкова.“ Тази взискателност към персонала издава управленските черти на лидера, които си е изградил с времето собственика на „Дон Домат“.

Той много хитро умее да контролира и стимулира персонала си. „Специално за сервитьорките имаме таен клиент, издава. Симпатични млади хора, които са ми приятели. По-добър начин за контрол от това няма. Така наблюдаваме да не кръшкат дори управителите на заведенията. Ако клиентът е доволен значи всичко е наред.“

Стратегията за развитие на пицарията е базирана на франчайза. Към края на 2007 г. стартира първия подобен проект. Новият „Дон Домат“ ще отвори врати в столичния кв. Младост. „По цял ден съм там, целият съм омазан в боя. Не си ли го видиш и пипнеш ти – не става, на мнение е Ангел. Няма да се получи ако оставите ключовете на някого и се върнете чак след месец и кажете – „Ах, колко е красиво!“

Плановете на собствениците са през тази година марката им да се появи и извън столицата. Но на тях им е пределно ясно, че голяма верига от заведения из цялата страна се управлява по-трудно. „Един човек все пак не може да се разкъса на много парчета и има опасност бизнесът да забуксува, разсъждава Стоянов. Затова съм убеден, че франчайза е най-добрата политика. Наскоро се обади една дама от Стара Загора – търсеше място за наемане, аз я посъветвах да закупи терен. Това е по-сигурната инвестиция, рискът е по-малък. Намерила е красива къща в центъра на града. Все още обаче всичко е в начална фаза. Изживявам се като хирург, който трябва да направи първата си операция и не се знае кой на кого трябва да плаща – болният на хирурга или обратното.“ За ресторантьора все пак най-важното ще е операцията да бъде успешна.

Редица са заведенията в страната, които са направени по най-изпипания начин, но въпреки всичко нещата не вървят добре. Една столична пицария отпразнува шумно наскоро 15 г., но там клиентелата не е голяма, закриха и много от заведенията си. Според собственика на „Дон Домат“, човек е длъжен да направи всичко по-най-добрия начин, пък да става каквото ще. „Ако много дълго време не обръщате внимание на неща които грабват клиента, то бизнесът ви е изправен пред провал. Човек не трябва и да изживява драматично всяка критика, но не може и да не обръща внимание на всяко странично мнение, излага доводите си той. В началото и нас клиентите много ни мразеха за това, че не предлагаме пържени картофи. Е, предадохме се и вече те са задължителна част от менюто.

Голяма част от собствениците, дори на семейни заведения са склонни да ги продадат при изгодна оферта. Според Ангел, колкото и сантиментално да е всичко, въпреки емоциите които е вложил в „Дон Домат“ – ако му предложат изгодна цена ще приеме. „Парите дават възможност човек да реализира други свой мечти и възможности. Но не бих си дал пицарията под натиск.“ Той се определя като щастливец, защото не е срещал хора с нечисти намерения. „Приятели сме със собственика на „Кривото“. Ние отворихме заведение до тяхното, като оборотът им намаля. В отговор те откриха пицария до нашата и на нас ни намаля клиентелата. Конкуренцията ни държи на пазара,“ смята ресторантьорът.

Той изведнъж се сеща: „Когато бизнесът най-сетне потръгна си купих скъпа китара! Но обсебен от работата си, сега тя събира прах в къщи.“ Все пак, физикът от две години се учи да свири на пияно. В едно от заведенията има пияно и идвам по-рано за да не ангажирам персонала. Идеята е да направим джаз оркестър. Ще дойде реда и на това.“

 сн. Мариян Томов

Другото хоби на собственика е да играе футбол с приятели. „Събираме се стари на млади. Синът ми Александър (20 г.), заедно с гаджето на дъщеря ми Ина (23 г.) и негови приятели играят срещу мен и други от компанията ми.“ Ангел признава, че старите не се дават – „Въпреки, че заиграх футбол едва на 40 г. и не знаех от коя страна да застана на топката, сега се справям добре.“

Пред собственика на веригата пицарии предстоят още важни неща през новата 2008 година. С партньора му се стремят да привличат все повече клиенти от различен статус. „През деня идват изтупани костюмари, а вечер младежи с левче в джоба. От скоро ще стартираме и доставки на пици по домовете.“ Ангел издава, че вече са закупили коли, които са изрисувани под формата на домат. Клиентите ще могат да следят по ИНТЕРНЕТ след колко време ще дойде поръчката им.

Циферблатът на часовника трябва още малко да се изтърка. Той ще е мерилото на това което предстои пред физика, който се надява не само датчиците които разработва да тръгнат в производство, но и експериментите му в бизнеса да са още по-сполучливи.

 

 

БОГАТСТВОТО СА ДЕЦАТА, ЗА КОИТО ПОСТРОИХ ПРИЮТ

Filed under: СЪДБИ — Мариян Томов @ 1:31 pm

 отец Йоан

Потопени в политическата помия, в човешката ни агресия която бълва като разярен вулкан върху самите нас всеки ден, подминаваме хора като отец Йоан. Той не е по-различен от всички тези, които пълнят нашите страници. Успешен мениджър е, но на дом за сираци, който сам е построил. Банкер е, но неговото богатство се измерва с благодарствените усмивки, които получава от децата в приюта. Предприемач е – ще строи зъболекарски кабинет за социално слаби, в който всичко ще е безплатно. Дори ще разпредели наследството което има, по равно след смъртта си – надява се да осигури дом за всички свои деца (както ги нарича) от приюта. Всичко е изпълнимо: „Само здраве и живот Господ да дава!“, надява се християнинът.

Отец Йоан, как избрахте да следвате Божия път?

-  Когато завърших 7 клас, баща ми искаше да ме изпрати в семинария. Тогава му отказах и избягах да уча в София. По късно, по стечение на обстоятелствата се разболях. Бях приет в болница, но лекарите не успяха да ме излекуват. Като опование за мен беше църквата „Св. Петка“ в столицата, където отидох. Там попа ми прочете молитва за здраве. В този момент пред мен се яви светлина – Бог. После оздравях – вече не ме гонеше безсъние и главоболие. След този случай, за половин година станах свещеник. Завърших духовната академия. Макар и късно, изпълних обета на баща ми.

В Библията е написано, че за да провери силата на вярата ни, Господ постоянно ни поставя пред изпитания…

-  Много от мойте приятели се отвърнаха от мен, когато разбраха, че ще ставам свещеник. Времената бяха такива, че държавата ми взе апартамента в който живеех. Дори ме изпратиха в затвора. В килията  в която бях настанен, двама полицай влезнаха при мен и съдраха расото ми. Започнаха да ме заплашват и бият за да се отрека от православието. Въпреки болката която изпитвах, не се отвърнах от вярата. Имах вътрешно опование, сили които Бог ми даваше.

Не сте ли загубил вяра поне за миг тогава?

-  Не. Знаех, че това е само трудно изпитание, което все някога ще свърши. След тежкия период бях ръкоположен като дякон Иван през1981 г. от видинския митрополит Филарет, станах и свещеник в Лопошанския манастир. В 1987 г. постъпих като енорийски свещеник в Храм „Света Троица“ в село Нови хан. От 2005 г. вече приех схима и станах йеромонах Йоан. В името на Бога дадох обет да построя Дом за сираци и да гледам малки деца. Тук в село Нови хан намерих църква с голям двор, който беше напълно празен, нямаше и ограда. Реших, че тук мога да изпълня обета си и започнах с Божието благословение, кокто и с това на  българския патриарх и митрополит Максим.

Колко човека живеят в момента в дома „Св. Николай“?

-  70 човека. Като от ноември до средата на декември месец имаме 3 новородени бебета.

Как избирате кого да приютите?

- В други домове ги приемат с много подготовки, комисии, прегледи. Има голяма бюрокрация. Не. При мен идва човекът изпаднал в нужда от улицата. Кога да проверяваш документите му?! След още един ден без покрив над главата си, той може да умре! Само го обявявам в полицията, пък те нека си го издирват. Те да му издават документи. Аз не мога – нямам пари. В „Св. Николай“ приемаме най-вече хора които могат да бъдат полезни. Имаме 2 акушерки, които много ни помагат. Дойде една медицинска сестра преди 6-7 г. при нас. За това време досега прави всичко на добра воля. Имаме детска учителка и химик. Всички те са пенсионерки изгонени от семействата си. Взаймно си помагаме.

До къде се простират вашите мечти в стремеж да разширите дома?

- Сега съм започнал да строя зъболекарски кабинет и здравен пункт. Предвидил съм в него да идват хора, които нямат здравни осигуровки и не могат да си плащат за лечението. Зъболекарският стол вече съм го доставил от Германия. Надявам се до пролетта всичко да е готово.

Френският физик и философ Блез Паскал твърди, че лишенията и мъките които преживяваме на Земята в името на Бога, се отплащат от него с небесен рай. В този аспект, какви трудности вие изживявате всеки ден за да доказвате вярата си пред Господ?

- За себе си, никога не мога да кажа, че съм направил нещо голямо. Ако не са хората около мен, които ми помагат ще съм напълно безпомощен. Но все пак знам, че когато човек върши добри дела, той дава заем на Бога. Затова трябва да бъдем милосърдни, да премахнем злобата от нас защото всичко се връща там горе… Трябва да се стремим да обогатяваме душата си, която е безсмъртна.

Вече имате ли резервирано вакантно място в рая?

- Дано. Но понякога всичко е в ръцете на дявола. Не знам утре какво ще направи. Може да ми отнеме акъла, да се побъркам, та да правя щуротии. Всичко е възможно. Човек предполага, но Бог разполага.

Преди 2 г. една майка беше решила да изостави новороденото си бебе в дом. След като ви открива с Божия помощ, вие топло я приютявате. Как е семейството днес?

- Когато бабата на пеленачето няколко пъти идваше на посещение в дома, то все я гледаше с невинните си, големи очи. Тя най-накрая се смили над щерка си и внук си. С просълзени очи заяви пред дъщеря си: „Ние с брат ти решихме да си ви вземеме!“ Днес, всички те живеят в хармония като голямо сплотено семейство.

Оттогава, имало ли е подобни случай?

- Преди около месец, през нощта при нас дойде бременна жена, която няма къде да живее. Беше решила, щом се роди детето й да го остави в „Дом, майка и дете“. Тя нямаше никакви документи, освен един акт за раждане. Веднага на сутринта почуства силни болки. Набързо я закарах в Окръжна болница, и до обяд тя роди момченце. Тогава я успокоих: „Ще ти помогнем, няма да оставяш детето си.“ Тя ме гледаше и не можеше да повярва, това което съм й казал. Когато се роди бебето й му носехме дрехи, а на майката храна. От близо 20 дена семейството е при нас, а майката не се откъсва и за миг от новороденото. Такава радост е! Дай Боже, да помагам на още такива хора.

В обществото ни се забелязва отдръпване от вярата и ценностите на църквата. Смятате ли, че вашият приют я възкресява?

- Уча малките в дома на вяра в Бога. Постепенно и те сами почват да вярват и да осъзнават, че има Господ. При мен има и мюсюлмани. Дори и те влизат в църква за да чуят молитвата на литургия. Някой от тях казват: „Ние обаче се молим по различен начин“. Отговарям им – „Добре.“ Човекът вярва в Бога, знае, че той е един е отговаря: „Няма значение къде съм – дали в джамия или православен храм щом молитвата ми ще стигне до Бог.“

Българинът обаче трудно живее в разбирателство. Дори православната ни църква се раздели на две.

- Няма разкол, но има икономическо разделение. То е най-вече за имотите на църквата.

В този смисъл, нужно ли е църквата да се дели на икономически интереси?

- Много хора ми казват: „В какво да вярваме. Ето и вие се разделихте?“ Отговарям им: „Вие в поповете няма да вярвате. Ние сме хора като вас и всеки греши. Вие си вярвайте в Бога, този който ви е съблазнил, той си плаща за стореното. Всеки сам трябва да се спасява. Никога не трябва да съдите по расото за вярата. Има и такива, които го носят, но не вярват. Като се приберат вкъщи, вместо да се молят се напиват и забравят и за Бога и за всякаква добродетел.“

Именно подобни свещеници ли са причината, много малко млади да искат да станат свещеници?

- Не смятам, че това е основната причина. Все пак един млад човек, който тепърва завършва и иска да създаде семейство трябва да получава високи доходи. Една заплата на свещеник е много малка, особенно по селата. Един мой приетел е поп във Вакарел. Той има 2 деца и изнемогва със заплата от 200 лв. И ако има някаква панахида или кръщене – от там допълнително взима. Затова си търси и друга работа за да може да издържа семейството си. Малко са хората които не служат за пари, но тези от тях, които са се отказали от материалното с годините стават монаси.

Непременният стремеж към пари и бързо забогатяване ли е най-големият грях на българина?

- Злобата и завистта са в основата на всичко. Защото човек може и да не е забогатял, но пак да е алчен и злобен – това са смъртни грехове. Господ е определил да има както бедни, така и богати, и умни и прости хора. Сред тях има и болни които не могат да си устроят живота. Бог е дал богатство на някои хора, за да помагат. И Авраам е бил богат – имал е много стада, много народ и слуги, но той е помагал на своя народ. Днес има много състоятелни бизнесмени, които пируват в скъпи ресторанти. Харчат хиляди левове за една нощ. Когато обаче мине някой просяк и поиска 2 лв., те викат охраната да го изгони. Ето това е голям грях. Колкото повече човек дава, толкова повече има. Бог не подминава добрите и винаги им помага.

От правителството проявяват ли някакъв интерес към вашето дело, в смисъл оказват ли ви някаква помощ?

- Много съм благодарен засега, особено от президента Георги Първанов. Той ми връчи отличието „Българин на годината“ (2005 г.). Самият държавник ми е давал пари от джоба си – 1000 лв. Идвал е на място в дома. Други хора също идват и ни помагат.

Чувствате ли благоговение от вашето дело?

- Искам да направя така, че когато си отида от този свят, тези хора в дома да нямат нужда от нищо. Да не останат на улицата тези деца, никой да не ги гони оттук. Искам да им подсигуря жилища, препитание. Както моят баща ме е закрилял и не ме е оставял, така и аз до сетния си дъх ще се грижа за тези деца на които съм като баща. Това ми е мечтата. 

Какво ще пожелаете на читателите на „БАНКЕРЪ“ за новата 2008 година? 

- Банкерите са от тези които имат. Господ да им дава изобилие, но да станат и по-милосърдни за да са близо до Господа. Да помагат на тези, които имат нужда, да не се стискат. Желая здраве, радост, успехи. България да живее мирно и спокойно, защото животът е такъв какъвто си го направим ние. Успех и на екипа на „БАНКЕРЪ“.

КАРЕ

Отец Йоан е роден близо до Монтана през 1945 г. Завършил е Духовната семинария в София. През 1988 г. започва сам, тухла по тухла да изгражда Дом за сираци „Свети Николай“ в двора на църквата „Света Троица“ в с. Нови хан. Домът продължава да се строи и сега, като се разширява за приемане на повече нуждаещи се. Всичко започва само с 480 лв. и амбицията на попа. От самото начало до днес, домът се издържа и оборудва с помощи и дарения.

 

 

 

ФИНАНСИСТЪТ С ГОЛЯМ РАЗМАХ

Filed under: СЪДБИ — Мариян Томов @ 1:24 pm
Милен Бонкалов  сн. Мариян Томов

Все повече жени окупират ключови управленски позиции в петролния бизнес, докато във феминизирани сектори като козметичния се наблюдава обратната тенденция. „Бизнесът е бизнес. Дали продаваш петрол или кибрит – полът няма значение, всички се подчиняваме на едни правила. Това твърди изпълнителният директор на козметичната компания „Орифлейм България“ Милен Бонкалов.

Милен е роден на 29 октомври 1974 г. в Смолян. Детството което е имал в малкия родопски град, според него, трудно може да се случи на едно хлапе от София. „Децата в столицата не са толкова щастливи в сравнение с тези, които отрасват в провинцията. Съдя по дъщеря ми в момента какво детство има – от колата в детската градина и обратно вкъщи. На улицата не можеш да я пуснеш – всичко се случва, казва загрижено бащата. Докато ние играехме до полунощ навън, тичахме на свобода по ливадите и баирчетата, измисляхме стотици начини да се забавляваме. Училището ми пък беше точно до Планетариума, където си карахме часовете по физика и астрономия.“

По всичко личи, че и до днес детското у Бонкалов не е изчезнало. Говори с ентусиазъм за този случай, лицето му става ведро, усмихва се широко, очите му засияват като разпалени свещи. Това издава и друга характерна черта на мениджъра, който пази ревностно спомените си – той е

непоправим романтик

С меланхолия подхваща и друго свято за него събитие. „Когато вече бяхме студенти на 20 г. се държахме като 5 г. деца. Празнувахме 8-ми декември (студентския празник) на Витоша, в една малка, но уютна хижа. На сутринта беше навалял пухкав сняг. С колегите намерихме найлонови пликчета и започнахме да се състезаваме кой най-бързо ще се спусне от хълма. Беше забавно… – отново тази блаженна усмивка се прокрадва по лицето на Милен. – Да, вярно, държахме се доста детински, признава той, – но именно тези щуротии се запомнят…“

Сегашният директор на „Орифлейм“ за България завършва специалност „Финанси“ в Университета за национално и световно стопанство. Въпреки, че финансите „не са за всеки“, смята, че те са гръбнакът на тази управленска позиция. „Родът ми е търговски. Още като ученик, в езиковата гимназия в Смолян ходех в магазина на баща ми. Винаги ми е било интересно как се върти подобен бизнес отвътре – от баланса между приходите и разходите, до отношението на продавача към клиентите.“

Финансовата стабилност на компанията, т.е. по-дълбоките познания в тази сфера предполагат по-добър контрол на паричните потоци, на генерирането им и на тяхното инвестиране. На тези основни принципи във финансирането Милен се учи от работата си в British American Tobacoo (БАТ). Той сам определя този шанс като трамплин в кариерата му. За да го прескочи, студентът 4-ти курс тогава се засилва за един от

най-големите си пробиви в живота…

Студентската организация „АИСЕК“ организира ден на кариерата. Тогава всички международни фирми в страната са направили свои щандове в Руския информационен център. Всеки желаещ студент да бъде назначен на работа в някой от тях, е трябвало да изпрати своя автобиография. „Повече от 5 хил.

CV

-та бяха предоставени на всяка една от тези фирми. Моят профил беше селектиран в 4-5 компании, спомня си той.“ На следващия ден се явява за лично интервю пред всички работодатели, които са го одобрили. Накрая му предлагат работа от БАТ. „В последствие разбрах, че от тези дни на кариерата само 3 студенти са започнали работа. Един от тях бях аз.“В компанията Милен стартира от „нулево начало“. „За да искаш да растеш – трябва непременно да започнеш от нулата. Да се окажеш изведнъж на някоя висока позиция в БАТ се изключваше като възможност. Това всъщност е добър похват, разсъждава той.“

В Англо-американската компания започва като търговски представител. Занимава се с бизнес инициативи. „След това ме повишиха и станах един от т.нар. „Ченъл мениджъри“, като отговарях за един канал. Тези ресори бяха 4 на брой – един се занимаваше с продажбите, друг с доставките, с магазините. В последствие започнах да отговарям за 3 от каналите, след това за 4 – така постепенно поех 90% от бизнеса на компанията.“ Невероятен е фактът, че това става за по-малко от 2 години.

През май 2002 г., след като се оказва неуспешен поредният опит за приватизация на „Булгартабак“, БАТ излиза от страната. Всички служители трябва да търсят нови решения за реализация. „Може би и до днес нямаше да съм завършил възходящия ред по който вървях в БАТ, ако не бяха взели това решение,“ смята мениджърът. Но все пак компанията ми даде корпоративната култура, която нямаше как да имам до този момент. Вече бях готов да поемам отговорност, която в студентския живот не присъстваше в толкова голяма степен. Думата срок и алтернатива не бяха много застъпени допреди. Научих се и да давам приоритет на нещата. Затова без да се разграничава важното от приоритетното няма как да се получи.“

В тези приоритети се „вмъква“ и съпругата му с която са женени повече от 6 г. Те са се запознали в Студентски град където „всеки познава някого – и така се получиха нещата“, признава Милен. Въпреки несигурността и лекият финансов трус след уволнението му, нещата за него бързо се оправят. След няколко месеца им се ражда дъщеря.

За да „стават“ плавно събитията, критериите трябва да са селектирани до съвършенство. Според Бонкалов на първо място в неговата класация се нарежда изграждането на единност в екипа в който се работи. „Една компания не може да функционира оптимално ако вътре, между отделните ядра няма както професионално, така и до определена степен лично разбиране и връзки. Това което съм се старал да създам и на двете си позиции (в БАТ и в „Орифлейм“) е един баланс между професионалните ангажименти и изисквания, но и чисто човешките отношения. Защото едва тогава хората ти се доверяват и са готови да те допуснат по-близко до себе си“, уверен е финансистът.

Малко по-надолу в същата класация, но не и по важност е да се дава шанс. „Аз никога не правя изводите си от един успех или провал. Винаги давам втора възможност. Първата оценка не винаги се базира на обективни фактори с които си постигнал резултат. След това нещата вече се пресяват.“

Според Милен, другото в мениджмънта – след като си дал шанс и човекът се е справил е да признаете успеха му. „Това е което всеки иска да получава е признание. Не е нужно постиженията да са грандиозни, твърди той. Дори понякога не е задължително да хвалите някого в пряк текст. Всеки който усети, че си доволен от неговата работа е такъв двигател, който не би могъл да се измери с нищо материално което му даваш.“ Стилът му на управление – да

слиза долу при хората ги мотивира

В един от форумите в ИНТЕРНЕТ, едно момиче се хвали на своя приятелка: „Постигнах 5% от печалбата на „Орифлейм“, но знаеш ли какво е по-важното? Не парите, дори не постижението, а това, че лично управляващият директор Бонкалов ми подари цвете.“ Галантният лидер, облечен в класен костюм от „Парушев“, е наследил бившия мениджър на „Орифлейм България“ Ларсон. Българинът е направил осезаеми промени в компанията. Обемите на продажбите са нараснали, води се по-активен маркетинг от гледна точка към крайния клиент и консултантите – повече на брой, по-атрактивни и различни оферти. „Стараем се да не им даваме ден за почивка. Усетим ли, че дадена оферта и предложение се изчерпват – веднага сме готови с нова оферта.“

Милен не крие и бъдещите планове които ще приложи за дистрибуция на продуктите. „Ще увеличим броя на пунктувете от които можете да вземете поръчките на „Орифлейм“ с над 100%. Сега имаме 7 големи центрове и 50 малки офиси. В над 1000 града ползваме Български пощи.“ Така предприемчивият финансист ще намали разходите за пощите. Той иска и да достигне брой на консултантите от 30 хил. до 50 хил.

Няма как да се израства в една мултинационална компания, колкото и консервативна да е тя, ако се „копае“ само на едно място. Според мениджърът „човек трябва винаги да търси по-добрия вариант, въпреки че съществува и доза риск. „Търсете новото, промяната“ – това винаги го казвам на служителите и консултантите си. Няма как да растеш ако за 10 г. поред правиш едно и също нещо.“

Далеч от ежедневната натовареност, Милен разпуска във фитнес залата. „Искам да съм в добра форма. Да не кисна само в колата, пред компютъра и телевизора. Чакам да дойде Коледа за да се прибера в Смолян и да покарам ски. Но преди това, с нетърпение трябва да дочакам вечерта. Имам среща с приятели в тихо столично заведение. Но няма да издам кое е.“

 

 

ПРИЕМНИКЪТ НА ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ юни 30, 2008

Filed under: СЪДБИ — Мариян Томов @ 2:56 pm

Емил Николов – Балона  сн. Мариян Томов

И смуглянка-молдаванка

По тропинке в лес ушла.

В том обиду я увидел,

Что с собой не позвала.

О смуглянке-молдаванке

Часто думал по ночам…

Вскоре вновь смуглянку

Я в отряде повстречал.

„Смуглянка“

Тя лежи самотна сред натежалите класове на житата. Поривистият вятър разпилява дългите, черни коси на странницата. Какво ли правеше тук, обърнала лице към малките бели облачета, които се топяха под лъчите на жаркото лятно слънце? Дори жътварите ги нямаше по полето. Тракторите си отдъхваха под пъстрата сянка на тополите.

- Ето я! – провикна се с дебел, дрезгав глас мъж, облечен във войнишка униформа. Той се затича към младата „смуглянка“, но внезапно краката му се подкосиха и падна на колене до нея. Погали малките пръсти на ръката й. Взе я в обятията си, допря треперещи устни до челото й. Затвори големите й, безжизнени очи с цвят на бадем. Гърлото му се изпълни с горчилка, горест превзе силно бумтящото му сърце. Едри сълзи прокапаха от сухото му лице. Около момичето се насъбраха още униформени. Наобиколиха я. Сведоха мрачни глави.

…“Смуглянка“ (Чернокоса) е стара руска песен от едноименния филм. Тя е писана сякаш за тази героиня, която

трагично намира смъртта си

през 1986 г., докато е изпълнявала военната си задача във въздуха. Скърбящият мъж е приятелят й Емил Николов. „Самата песен ми е помагала в много трудни моменти. Дори докато летя я слушам с MP3 плеър и две слушалки в ушите“, споделя летецът. Така се казва и клуба му по парапланеризъм – „Смуглянка 13″.

До днес 45 годишният Емил, е останал верен на старата си любов. Неговото семейство са 30-те папагала за които се грижи. Те се разполагат в собствена стая, и нерядко обичат да спят на меко в леглото на летеца. „Творенията на природата са съвършени. От мойте любимци „крада“ идеи, разкрива той. Птиците му помагат за да създаде подходяща аеродинамична форма на екипировката и модели парапланери, с които да се рее във въздуха.

Една от екипировките, разработени от софиянеца, е предназначена за стрелба със средно нарезно оръжие и подцевни гранатомети. Има и такава, при попадане на пилот – диверсант в трудно достъпни райони или с преобладаващи водни площи, за да може да оцелее, а при нужда да транспортира пострадали свои колеги. Екипировките са патентовани през 1987 година.

Емил, който завършва техникума „Ворошилов“, специалност „Токови електромотори“, си прави сам още доста неща. От малка аеро количка, както той я нарича, до балон за летене, мотопарапланер. Всички тези странни за времето си „чудесии“, електротехникът създава в казармата. През 1980 г. той започва като парашутист. След това остава в армията и работи в завод „Георги Костов“.

Докато служи, колегите му лепват прякора „Балона“. Това е заради една от

налудничавите му идеи

През 1985 г. той решава да си направи балон. Пък и е натрупал самочувствие за такъв проект – има свои изобретения. Чертежите им са публикувани в сп. „Криле“. „Със задачата се заеха полковниците на поделението, а аз бях единственият войник и се чувствах много конфузно“, обяснява той. Само за броени месеци успява да направи два аеростата – единият е дълъг 18 м, а другият 24 метра.

Всичко е готово един от летателните апарата да полети. Мястото е край Костинброд. Емил пали водорода и чака машината да се вдигне. „Плата обаче си имаше специална технология и когато го запалих промазката му се стопи, разказва Балона. Тогава се амбицирах още повече и си казах: „Ще го оправя!“ За малко повече от месец изработихме нещо уникално – балон със седем метров диаметър, който беше дълъг 30 метра. Имаше и няколко възвратни клапани, антистатичен кош. Направихме проучване за скоростта на вятъра и течението. Проекта беше грандиозен – да кацнем в Одеса. Граничните власти в съветската република бяха готови да ни посрещнат с хеликоптер. Четири камиона, придружавани с ескорт от пожарникари и полиция, носеха бутилките с водород.“

Преди Балона да излети с него, прави обичайната проверка за изправност на аеростата. При нея обаче установява, че са прерязани винтилите. „По-късно разбрахме, че това е криворазбран активист по партийна линия, припомня си Николов. Мислел си, че ще бягам в Турция. На разпита отговорих на полицайте: „Хора, със 600 кубика водород ли ще бягам?! Един ловджия да ме гръмне – помен няма да остане от мен!“

Летецът споделя, че е понесъл много тежко случая. По-нататъшните планове за полет с балон също са се провалили: „Баща ми по това време получи удар и нямаше как – трябваше да се грижа за него.“

Две години след неуспеха, в завода Емил се натъква на френско списание, подхвърлено от началниците му. В него за пръв път вижда парапланер. Междувременно, в „Георги Костов“, Балона е направил рационализация, която имала добър икономически ефект. „Тогава директорът ме повика – спомня си той – и ми каза: „Трябва да си вземеш парите за това“. Аз му отвърнах – „Хайде с тях да вкараме парапланер.“ Той се зачуди и попита – „Какво е това?“ В тези години в Европа има само две-три фирми които правят аеростати.

Единственото забавяне по доставката на летателният апарат, е била заради трудната обмяната на левовете във френски франкове. „Когато пристигна до нас беше голяма радост, запалено разказва Емил. Разглеждахме парапланера, изучавахме го. Тогава нямаше учебници, в които да пише какво се изисква за да полетите. На 17 април следобед, направих първия си полет. Вярно, кацнах в една шипка. Но вместо да си махна бодлите, такава усмивка бях турил, че…“

Експериментаторът е досущ като Кольо Фичето. Когато сам си е правил моста, той е застанал под него с думите: „Каруцата с камъните.“ Николов също сам си тества техниката. Дори като намира в неговата бригада, в армията изоставен парапланер – за две години той полита с него. „Някой го беше внесъл, отрязал му вървите, съсипал плата. По етикета намерихме фирмата, но от там заявиха, че нямат данни този тип парапланери да са летели. Но аз го накарах да полети!“

На крилете на същия апарат, днес Балона, който спокойно може да бъде сравнен с изобретателя Леонардо, е написал: „Нека другите да живеят“. „Мога да рискувам живота си да помогна, но не бих жертвал живота на другите.“ Като потвърждение на думите му е това, че за миналата година той е

дарил седем пъти кръв

като нормалното е четири. „Спаси ме това, че между „Военна болница“ и „Кръвния център“ няма компютърна връзка. Емил е почетен кръводарител – досега е давал 88 пъти кръв. Спомня си, че през 2007 г., съвместно със Съюза на българските командоси са правили кръводарителска акция. (Той е член на съюза от три години). Тогава Балона раздава талони на тези които са откликнали да спасят човешки живот. Листчетата са давали право на няколко безплатни урока в клуба на летеца „Смуглянка 13″, който е основан от него през 1989 година. „Много хора се озоваха, припомна си той. Трима от тях станаха членове на „Смуглянката.“

Първият урок при Николов е практически. Цели да се преодолее първоначалния страх. На втория ден, от малък баир, начинаещият излита на къси разстояния и се приземяване. Инструкторът винаги напътства пишман летците, дава им ценни съвети. Той е от малкото хора, които не само предават от ценния си опит, но и са готови да се „заврят“ дори в огъня за да спасят човешки живот. „При изпепелителните пожари през миналата година, пожарникарите в планината останаха без вода, разказва той. С хора от клуба ми, купихме бутилки с ценната течност и им ги раздадохме.“

Развълнуван, той описва радостта в очите на хората тогава. Отзивчивостта му пък, според Балона се дължи на добрия му характер. Той обаче се противопоставя на проекта да има автомобилен път, който да води до Седемте рилски езера. Представя си как някой „тлъстак“ с джип може да ви сгази докато катерите планината. Или как той дава мръсна газ и ръси фасове и празни шишета зад себе си. „Когато летим заедно със смелчаците от Съюза на българските командоси – няма полковник или сержант – пеша!“, категоричен е летеца, който живее природосъобразно.

Емил изминава на ден най-малко 30 километра. Той споделя, че е дошъл за интервюто пеша: „Его къде е Подуяне, после се помотах в Надежда и сега съм тук – в редакцията на „БАНКЕРЪ“. Не използва градски транспорт – имам още поне 20 км ходене за днес.“ Живее на 12 етаж и казва: „През нощта дори катеря стълбите, като ме хване секлетът.“ Спазва и режим на хранене – яде много люто. „Ако не ям чушлета или лук два-три дена все едно не съм ял.“ Всяка пролет ходи и в руския център за човешко здраве където му изготвят програма от витамини. Ето защо не се страхува от наближаващия грип „Соломон“.

Чувства се във форма и да

постави рекорд за най-висок полет с парапланер

през септември. За жалост миналата есен не е успял. „Трябваше да кацна в кръг от голяма надморска височина – 2280 метра. Но времето на Рила беше срещу нас – вятърът духаше с 15 -17 м в секунда. Надявам се тази година климатичните условия да позволят да излетя.“ В отворено писмо, негови почитатели са го попитали – За какво ще отидат парите, ако направи рекорд? Отговорът му бил еднозначен – За благотворителност. През лятото се готви да се качи на Монблан – и да направи полет.

Един друг рекордьор, 63-годишният ексцентричен милионер Стив Фосет, който през 2002 г. обикаля Земята с балон, намира смъртта си летейки със самолет. „Свалили са го американците, обяснява си случая Балона. В САЩ има зони в които не е позволено да се лети. Те не си поплюват – стрелят без предупреждение.“

Най-необичайното е, че Емил има само две леки травми от летенето с парапланер, и то по вина на качеството апарата. Но се е изправял

лице в лице с каменното изражение на смъртта

при катастрофата на Казичене през 1989 година. Той е бил в един от вагоните и се е отървал само с няколко счупени ребра. Преди няколко години, в опит да помогне на минувач да не го пребият – сам попада по юмруците на бабаитите. „Удариха ме с твърд предмет и бях 30 часа в кома.“

След като се възстановява, Балона разработва съвместен проект със Съюза на българските командоси. Той представлява система да се стреля на късо и дълго разстояние и с гранатомет по специални цели. Предназначението му е за военни цели и за следене на бракониери от въздуха. „Горските не могат да се справят, затова се нуждаем от тези специални патрули“, издава ексцентрикът.

Друг негов проект, който вече е започнал, е маркиране на туристически пътеки с GPS координация. „Маркировката ще бъде поставена на дърветата, вместо старата, която не е сменяна от 1985 година. „Вместо стандартната боя се нанася светлоотразително фолио. Така тя се вижда по-добре при лошо време. Ще е разположена от хижа Ком в Петроханския балкан до Тодорини кукли. Другата ще е от автогарата на Дупница до хижа Вазов,“ описва Балона.

Страхувам се от…само идиот не би го било страх.

Никога не би злоупотребил…с честта на България.

Ако парапланера се скъса…имам резервен запас.

Летенето е…романтика.

 

 
Follow

Get every new post delivered to your Inbox.